Метаданни
Данни
- Серия
- Габриел Алон (14)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Heist, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венера Атанасова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- danchog (2015 г.)
Издание:
Автор: Даниъл Силва
Заглавие: Крадецът
Преводач: Венера Иванова Атанасова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Отговорен редактор: Даниела Атанасова
Коректор: Йорданка Траянова; Ева Егинлиян
ISBN: 978-954-26-1484-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3571
История
- — Добавяне
5.
Венеция
Габриел работи по картината на Веронезе, докато прозорците на нефа потъмняха от падналия здрач. После се обади на Франческо Тиеполо по мобилния си телефон и му съобщи новината, че трябва да изпълни една много лична поръчка за генерал Чезаре Ферари от корпуса на карабинерите. Той не се впусна в никакви подробности.
— Колко дълго ще отсъстваш? — попита Тиеполо.
— Един-два дни — отвърна Алон. — А може би и месец.
— Какво да кажа на другите?
— Кажи им, че съм умрял. Това ще повиши настроението на Антонио.
Габриел подреди работната си платформа по-грижливо от обикновено и излезе в студената вечер. Той тръгна по обичайния си маршрут на север, пресече Сан Поло и Канареджо и стигна до железния мост — единствения железен мост в цяла Венеция. През Средновековието по средата на моста бе имало порта, охранявана през нощта от християнски страж, така че затворените от другата страна да не могат да избягат. Сега мостът беше пуст, с изключение на една-единствена чайка, която изгледа злобно Алон, когато той бавно мина край нея.
Габриел влезе в един тъмен сотопортего[1]. В края на пасажа пред него се ширна просторният площад „Кампо ди Гето Нуово“ — сърцето на древното венецианско гето. Той прекоси площада и спря пред вратата с номер 2899. На малка месингова табелка пишеше Comunita ebraica di Venezia (Еврейска общност на Венеция). Той натисна звънеца, а след това инстинктивно извърна лицето си настрани от охранителната камера.
— Какво обичате? — попита на английски познат женски глас.
— Аз съм.
— Кой е този „аз“?
— Отвори вратата, Киара.
Чу се бръмчене, езичето щракна и вратата се отвори. Алон влезе в тесен проход и по него стигна до друга врата, която се отключи автоматично, когато той се приближи. Тя водеше към малък офис, където Киара седеше наперено зад едно педантично подредено бюро. Носеше пуловер в цвят екрю, светлобежов клин и кожени ботуши. Буйната й кестенява коса се спускаше върху раменете и копринения шал, който Габриел бе купил на остров Корсика. Той устоя на импулса да целуне голямата й уста. Не смяташе, че е пристойно да изразява физическа привързаност към секретарката на главния равин на Венеция, даже когато тя по една случайност беше преданата дъщеря на равина.
Киара понечи да му каже нещо, но бе прекъсната от звъна на телефона. Алон седна на ръба на бюрото й и се заслуша, докато тя разрешаваше малка криза, която засягаше една намаляваща общност от вярващи. Киара изглеждаше удивително — същата красива млада жена, която бе срещнал за пръв път преди десет години, когато бе дошъл да посети рави Яков Дзоли, за да получи информация за съдбата на евреите в Италия по време на Втората световна война. Тогава Габриел не знаеше, че Киара е агент на израелското разузнаване, нито че от булевард „Цар Саул“ й бяха възложили да бди над него, докато той реставрира олтарната картина в църквата „Сан Дзакария“. Тя му се разкри малко по-късно в Рим след инцидент, включващ престрелка и италианската полиция. Затворен насаме с Киара в една тайна квартира, Габриел отчаяно бе жадувал да я докосне. Той обаче бе изчакал, докато случаят се разреши и те се върнат във Венеция. Там, в една къща край канала в Канареджо, двамата се бяха любили за първи път в легло, застлано с чисти чаршафи. Беше като да правиш любов с жена, нарисувана от ръката на Веронезе.
В деня на първата им среща Киара му бе предложила кафе. Сега тя вече не пиеше кафе, а само вода и плодов сок, които постоянно посръбваше от пластмасова бутилка. Това беше единственият външен признак, че след дълга борба с безплодието най-накрая беше бременна, като носеше близнаци. Киара се бе заклела да не се съпротивлява на неизбежното увеличаване на теглото с диета или упражнения, които тя смяташе за още една мания, натрапена на света от американците. Киара беше по душа венецианка, а венецианците не използваха велоергометри и не вдигаха тежести, за да изградят своите мускули. Те ядяха и пиеха добре, правеха секс, а когато им бяха необходими малко физически упражнения, се разхождаха по пясъчните плажове на Лидо или слизаха за сладолед до крайбрежната алея „Дзатере“.
Киара затвори телефона и спря игривия си поглед върху него. Очите й бяха с цвят на карамел, изпъстрен със златни точици — комбинация, която Габриел досега не бе успял да възпроизведе точно върху платно. В момента те направо сияеха. Тя бе щастлива, помисли си той, по-щастлива, отколкото някога я бе виждал. Изведнъж сърце не му даде да й каже, че генерал Ферари се е появил като потоп да развали всичко.
— Как се чувстваш? — попита той.
Тя завъртя очи и отпи вода от пластмасовото си шише.
— Нещо лошо ли казах?
— Не е нужно все да ме питаш как се чувствам.
— Искам да знаеш, че аз съм загрижен за теб.
— Знам, че си загрижен, драги. Но аз не съм неизлечимо болна. Просто съм бременна.
— Какво трябваше да те попитам?
— Трябваше да ме попиташ какво искам за вечеря.
— Гладен съм — каза той.
— Аз винаги съм гладна.
— Дали да не излезем да хапнем навън?
— Всъщност на мен ми се готви.
— В състояние ли си да го направиш?
— Габриел!
Тя започна ненужно да подрежда документите на бюрото си. Това не беше добър знак. Киара винаги подреждаше разни неща, когато беше раздразнена.
— Как беше работата ти? — попита тя.
— Беше вълнуваща за минутка.
— Не ми казвай, че ти е било скучно с творба на Веронезе.
— Свалянето на мръсния лак не е най-удовлетворяващата част от реставрацията.
— Нямаше ли някакви изненади?
— С картината ли?
— Като цяло — отговори Киара.
Това беше особен въпрос.
— Адриана Дзинети дойде на работа, облечена като Граучо Маркс[2] — отвърна Габриел, — но иначе си беше един нормален ден в църквата „Сан Себастиано“.
Киара го изгледа намръщено. После отвори едно чекмедже с върха на ботуша си и разсеяно сложи няколко документа в една картонена папка. Алон нямаше да се изненада, ако те нямаха никаква връзка с тези, които вече си бяха в папката.
— Има ли нещо, което те притеснява? — попита той.
— Нали няма пак да ме попиташ как се чувствам?
— Дори не съм си и помислял.
Тя затвори чекмеджето по-силно, отколкото бе необходимо.
— Отбих се в църквата в обедната почивка, за да те изненадам — каза Киара след малко, — но ти не беше там. Франческо ми каза, че си имал посетител. Заяви, че не знае кой е бил той.
— И ти, естествено, разбра, че Тиеполо лъже.
— Не е нужно да си обучен разузнавач, за да видиш това.
— Продължавай — подкани я Габриел.
— Обадих се в Оперативния отдел, за да проверя дали някой от булевард „Цар Саул“ не е в града, но оттам ми казаха, че никой не те е търсил.
— За разнообразие.
— Кой дойде да те види днес, Габриел?
— Това започва да звучи като разпит.
— Кой беше? — попита отново тя.
Алон вдигна дясната си ръка и след това сви два от пръстите й.
— Генерал Ферари?
Той кимна утвърдително. Киара се втренчи в бюрото си, сякаш търсеше нещо, което не е на мястото си.
— Как се чувстваш? — попита тихо Габриел.
— Добре — отвърна тя, без да вдига поглед, — но ако ми зададеш още веднъж този въпрос…
* * *
Вярно бе, че Габриел и Киара всъщност не живееха в старото гето на Венеция. Наетият от тях апартамент се намираше на втория етаж в загубил блясъка си стар дворец, в спокойния квартал Канареджо, където на евреите никога не бе забранявано да влизат. От едната страна имаше тих площад, а от другата — канал, където от Службата държаха малка моторница, в случай че на Габриел се наложеше да избяга от Венеция за втори път в легендарната му кариера. В Тел Авив имаха сериозни основания да бъдат загрижени за неговата безопасност — след дългогодишна съпротива той се бе съгласил да стане следващият началник на Службата. Оставаше една година до началото на неговия мандат. След това всяка минута от ежедневието му щеше да бъде посветена на защитата на Израел от онези, които искаха да го унищожат. Нямаше да има повече реставрации, нито дълги престои във Венеция с красивата му млада съпруга, не и без армия от телохранители, които да ги охраняват.
Апартаментът беше снабден с усъвършенствана система за сигурност, която изчурулика мелодично, когато Габриел отвори вратата. Като влезе, той измъкна тапата на бутилка „Бардолино“ и седна на кухненския плот да слуша новините на Би Би Си, докато Киара приготвяше поднос с брускети. Комисия на ООН бе предсказала апокалиптично затопляне на глобалния климат, кола бомба бе убила четиридесет души в шиитски квартал на Багдад, а сирийският президент — касапинът от Дамаск, отново бе използвал химически оръжия срещу собствения си народ. Киара се намръщи и изключи радиото. После погледна с копнеж към отворената бутилка вино. На Алон му стана мъчно за нея. Тя винаги бе обичала да пие бардолино през пролетта.
— Няма да им навреди, ако сръбнеш само една глътка — каза той.
— Майка ми не е близвала вино, когато е била бременна с мен.
— И виж каква си станала.
— Прекрасна във всяко отношение.
Тя се усмихна и след това постави платото с брускетите пред него. Той си избра две — едната с нарязани маслини, а другата с бял боб и розмарин — и си наля бардолино. Киара обели една глава лук и с няколко бързи движения с ножа я превърна в купчинка перфектни бели кубчета.
— По-добре внимавай — каза Габриел, докато я наблюдаваше, — или ще заприличаш на генерала.
— Не ми внушавай такива неща.
— Какво трябваше да му кажа, Киара?
— Можеше да му кажеш истината.
— Коя версия на истината?
— Имаш една година, преди да положиш клетвата си, скъпи. След това ще бъдеш на пълно разположение на министър-председателя и сигурността на държавата ще бъде твоя отговорност. Животът ти ще бъде едно дълго заседание, прекъсвано от време на време от кризисни ситуации.
— Именно затова няколко пъти отказвах този пост, преди накрая да приема.
— Но сега той е твой. И това е последната ти възможност да си вземеш малко напълно заслужена почивка, преди да се върнем в Израел.
— Опитах се да обясня това на генерала, без да навлизам във всички гадни подробности. Точно тогава той заплаши, че ще остави Джулиан да гние в някой италиански затвор.
— Той е нямал нищо срещу Джулиан. Блъфирал е.
— Може и да е така — отстъпи Габриел. — Но какво щеше да стане, ако някой предприемчив британски репортер реши да се порови в живота на Джулиан? И какво щеше да стане, ако същият предприемчив репортер някак си открие, че той е сътрудник на Службата? Никога не бих си простил, ако допусна Джулиан да бъде очернен. Той винаги е бил насреща, когато съм имал нужда от него.
— Спомняш ли си онзи път, когато го помоли да се грижи за котката на онази руска дезертьорка?
— Как бих могъл да го забравя? Дотогава изобщо не знаех, че Джулиан е алергичен към котки. Той имаше обрив цял месец.
Киара се усмихна. Тя изсипа лука в тиган със зехтин и масло, бързо наряза един морков и добави и него.
— Какво приготвяш?
— Това е тукашно ястие с месо, наречено каландрака[3].
— Къде се научи да го готвиш?
Киара погледна към тавана, сякаш искаше да каже, че тези знания са във въздуха и водата на Италия. Това не беше далеч от истината.
— Какво мога да направя, за да помогна? — попита Габриел.
— Можеш да спреш да се навърташ около мен.
Алон занесе платото с брускетите и виното в малкия хол. Преди да седне на дивана, той измъкна пистолета от колана на кръста си и го постави внимателно на масичката за кафе върху купчина лъскави списания, посветени на бременността и раждането. Пистолетът беше деветмилиметрова „Берета“ и дръжката му от орехово дърво бе изцапана с боя: петно от творба на Тициан, мъничко от картина на Белини, по капка от тези на Рафаело и Тинторето. Скоро той вече нямаше да носи оръжие; другите щяха да носят оръжие заради него. Запита се как ли щеше да се чувства да се движи невъоръжен сред хората. Помисли си, че ще бъде, като да излезе от дома си, без да си е обул панталони. Някои мъже носеха вратовръзки, когато отиваха на работа. Габриел Алон носеше пистолет.
— Все още не разбирам защо генералът иска именно ти да откриеш кой е убил Джак Брадшоу — подвикна Киара от кухнята.
— Той смята, че те са търсели нещо — отговори Габриел, прелиствайки едно от списанията. — Иска аз да го намеря преди тях.
— Какво са търсели?
— Ферари не навлезе в подробности, но подозирам, че знае повече, отколкото казва.
— Обикновено така прави.
Киара сложи в тигана оваляните в брашно късчета телешко и скоро апартаментът се изпълни с аромата на запържено месо. След това тя добави няколко супени лъжици доматен сос, бяло вино и зелени подправки, които измери с шепата си. Алон наблюдаваше движещите се светлини на една лодка, която се носеше бавно по черните води на канала.
След това внимателно каза на Киара, че планира да замине за езерото Комо още на сутринта.
— Кога ще се върнеш? — попита тя.
— Зависи.
— От какво?
— От това какво ще намеря във вилата на Джак Брадшоу.
Киара режеше картофи върху дървената дъска. В резултат на това изявлението й, че възнамерява да го придружи, едва се чу на фона на тракането на ножа. Габриел се извърна от прозореца и укорително я изгледа.
— Какво не е наред? — попита тя след малко.
— Ти няма да ходиш никъде — каза той спокойно.
— Това е езерото Комо. Какво би могло да се случи?
— Да ти дам ли няколко примера?
Киара не отвърна нищо. Алон се обърна, за да погледа отново движещата се по канала лодка, но мислите му бяха изпълнени с картини от дългата му и бурна кариера. Това беше кариера, която, колкото и да е странно, бе преминала в някои от най-бляскавите места в Европа. Той бе убивал в Кан и Сен Тропе и се бе борил за живота си по улиците на Рим и в швейцарските планини. А преди много години бе загубил съпругата и сина си във взривена кола на една старомодна улица в елегантния първи район на Виена. „Не — помисли си той сега, — Киара няма да дойде с мен на езерото Комо.“ Той щеше да я остави тук, във Венеция, на грижите на семейството й и под закрилата на италианската полиция. И Бог да е на помощ на генерала, ако допуснеше да й се случи нещо.
Тя си пееше тихо една от онези глупави италиански естрадни песни, които така обичаше. Киара изсипа нарязаните картофи в тигана, намали силата на котлона и се присъедини към Габриел в хола. Папката с досието на Джак Брадшоу, която му бе дал генерал Ферари, лежеше на масичката за кафе, близо до беретата. Тя посегна към нея, но Алон я спря — не искаше да види пихтията, в която убийци бяха превърнали тялото на Брадшоу. Киара облегна глава на рамото му. Косата й ухаеше на ванилия.
— Кога ще е готова каландраката? — попита той.
— След около час.
— Не мога да чакам толкова дълго.
— Хапни си още брускети.
Той го направи. Тя последва примера му. После вдигна до носа си чашата с бардолино, но не отпи от виното.
— Няма да им навреди, ако си пийнеш една малка глътка.
Киара върна чашата с вино на масата и сложи ръка върху корема си. Габриел сложи ръка до нейната и за миг си помисли, че долавя леките като пърхане на колибри удари на две бебешки сърчица. „Те са мои — помисли си той. — И Бог да е на помощ на човека, който някога се опита да им навреди.“