Даниъл Силва
Крадецът (40)

39.

Атерзее, Австрия

По-късно, когато си мислела за този ден, Джихан щяла да го помни като Черния петък. Страховете от кризата в Гърция предизвикали рязко спадане на цените на акциите в Европа и Америка, а швейцарското министерство на икономиката обявило, че замразява активи на стойност 200 милиона щатски долара, свързани със сирийската управляваща фамилия и нейните приближени. Господин Ал Сидики изглеждал смазан от новината. Той останал барикадиран в кабинета си през по-голямата част от следобеда, показвайки се само два пъти, за да крещи на Джихан по някакви незначителни въпроси. Тя прекарала последния час на този работен ден в гледане на часовника и когато той отброил пет часа, се втурнала към вратата, без да пожелае приятен уикенд на господин Ал Сидики или на хер Вебер, както правела обикновено. Едва по-късно, когато се обличала за вечеря, си дала сметка, че е забравила портмонето си.

— Как влязохте отново в банката? — попита Габриел.

— С моите ключове, разбира се.

— Не знаех, че имате свои собствени служебни ключове.

Тя измъкна връзката от чантата си и я вдигна, за да я види той.

— Както знаете — поясни младата жена, — Банка Вебер не се занимава с банкиране на дребно. Ние сме частна банка, което означава, че преди всичко сме фирма за доверително управление на активите на лица с голям личен капитал.

— Държите ли в наличност пари в брой?

— Малко количество.

— Банката предлага ли сейфове на своите клиенти?

— Разбира се.

— Къде са те?

— Под нивото на улицата.

— Вие имате ли достъп до тях?

— Аз съм акаунт мениджърът.

— Какво означава това?

— Означава, че мога да ходя навсякъде в банката, освен в кабинетите на хер Вебер и на господин Ал Сидики.

— Те са забранена зона за вас, така ли?

— Освен ако не ме поканят да вляза.

Алон замълча, сякаш за да асимилира тази информация, а след това помоли Джихан да продължи разказа си за събитията от Черния петък. Тя обясни, че се е върнала до банката с личния си автомобил и с ключовете си влязла през предния вход. След отварянето на вратата имала на разположение тридесет секунди, за да въведе правилния осемцифрен код в контролния панел на охранителната система, иначе алармата щяла да завие и половината полиция на Линц да пристигне в рамките на няколко минути. Но когато приближила до панела, видяла, че алармената система не е включена.

— Което означава, че в банката е имало някой друг?

— Точно така.

— И това беше господин Ал Сидики?

— Той беше в кабинета си — каза тя, като кимна бавно. — Говореше по телефона.

— С кого?

— С някого, който не беше доволен, че активите му току-що са били замразени от швейцарското правителство.

— Знаете ли кой беше той?

— Не — отговори Джихан, — но предполагам, че беше човек с власт.

— Защо смятате така?

— Защото в гласа на господин Ал Сидики се долавяше страх. — Тя замълча за миг. — Беше доста шокиращо. Никога няма да забравя този ден.

— Телохранителите бяха ли там?

— Не.

— Защо?

— Предполагам, че ги беше отпратил.

Габриел попита какво е направила след това. Джихан отговори, че е взела портмонето си и е напуснала банката възможно най-бързо. В понеделник сутринта, когато отишла на работа след уикенда, на бюрото й я чакала бележка. Тя била от господин Ал Сидики. Той искал да поговорят насаме.

— Защо искаше да ви види?

— Той каза, че иска да се извини. — Младата жена неочаквано се усмихна. — Друго нещо, което се случваше за първи път.

— За какво да се извини?

— За това, че ми се е развикал в петъка. Беше лъжа, разбира се — добави бързо тя. — Искаше да разбере дали съм чула нещо, когато бях в банката онази вечер.

— Той знаеше ли, че сте били там?

Тя кимна утвърдително.

— Откъде знаеше?

— Той редовно проверява записите на камерите за видеонаблюдение. Всъщност те се прехвърлят директно в компютъра на бюрото му.

— Той попита ли ви направо какво сте чули?

— Господин Ал Сидики никога не прави нищо направо. Предпочита да действа по заобиколен път.

— Какво му казахте?

— Достатъчно, за да спре да се притеснява.

— И той повярва ли ви?

— Да — отговори Джихан, след като се замисли за момент. — Мисля, че ми повярва.

— И с това нещата приключиха ли?

— Не. Той поиска да поговорим за войната.

— Какво по-точно?

— Попита дали роднините ми, които още живеят в Сирия, са добре. Искаше да знае дали има нещо, което би могъл да направи, за да им помогне.

— Беше ли искрен?

— Когато роднина на управляващата фамилия предлага да помогне, това обикновено означава точно обратното.

— Той ви е заплашил?

Тя запази мълчание.

— И въпреки това вие останахте — каза Габриел.

— Да — отвърна Джихан. — Останах.

— А вашите роднини? — попита той, като отново погледна в своята папка. — Те добре ли са?

— Няколко от тях бяха убити или ранени.

— Много съжалявам да го чуя.

Младата жена кимна, но не каза нищо.

— Къде бяха убити?

— В Дамаск.

— Вие оттам ли сте, Джихан?

— Живях там за кратко, когато бях дете.

— Но не сте родена там, така ли?

— Не — отвърна тя. — Родена съм на север от Дамаск.

— Къде?

— В Хама — каза Джихан. — Родена съм в град Хама.