А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (98)

97.

2,4 км от Сондажен обект №6

Източна Антарктида

Робърт Хънт бе принуден да кара по-бавно — големият чадър на два пъти едва не прекатури снегомобила. Най-сетне успя да уцели подходящата скорост, ала в комбинация с шляпането на чадъра шумът на двигателя бе оглушителен. Въпреки това през завесата на този шум той долови необичайни звуци. Обърна се и погледна през рамо. Нима двамата го бяха последвали? Спря снегомобила. Не беше мотор, а глас.

Робърт разтвори ципа на якето и затършува за предавателя. Индикаторът светеше — търсеха го на линия. Той изключи двигателя, ала индикаторът вече бе угаснал. Робърт зачака. В далечината слаб повей вдигна сняг над един заоблен връх.

Робърт натисна копчето на предавателя и каза:

— Тук Снежен крал.

Внезапният и силен отговор на оператора го стресна.

— Снежен крал — защо не отговаряте на повикванията?

Робърт помисли малко и натисна бутона.

— В момента се движим и сигналът се чува трудно.

— Пътувате? Какво е местонахождението ви?

Робърт преглътна. Никога досега не го бяха питали за местонахождението, докато се местеше от един обект на друг. Какво да им каже? Дали можеха да го виждат?

— Снежен крал! Чувате ли ме?

Той се намести неспокойно на седалката и вдигна предавателя.

— Наемник, тук Снежен крал. Приблизително на три километра от Обект седем. — Прекъсна връзката и свали ръка. Пое си дъх. — Имаме… проблеми с един от снегомобилите. Сега го поправяме.

— Останете на линия, Снежен крал.

Секундите се нижеха бавно. Макар че беше студено, Робърт усещаше как сърцето му пулсира в гърлото.

— Снежен крал? Трябва ли ви помощ?

— Ще се справим, Наемник — побърза да отвърне той. Изчака няколко секунди и добави: — Трябва ли да сменим посоката?

— Не е необходимо, Снежен крал. Продължете според предварителния план и се придържайте към мерките за сигурност.

— Прието, Наемник.

Той пусна предавателя на седалката. Точно в този момент му се струваше тежък като наковалня. Адреналинът в кръвта му бавно се разграждаше и той осъзна, че дясната ръка го боли от продължителното придържане на чадъра. Едва успя да раздвижи вкочанените си пръсти. Стисна зъби и премести чадъра от другата страна.

През болката и студа един глас повтаряше в съзнанието му: „Връщай се веднага!“. Зачуди се защо ли го бяха потърсили. Имаше само две възможности — едната, че го следят, и втората — че искат да са сигурни, че е напуснал предишния обект. Ако го следяха, спукана му беше работата. Ако вършеха нещо на предишния обект, което не биваше да вижда, щеше да се озове в затруднено положение.

Когато потегляше обратно, беше решил, че ако го разкрият, просто ще каже, че е забравил нещо. Какво толкова страшно? А чадърът? Е, нали искаха да не могат да ги засичат отгоре.

Но току-що проведеният разговор обезсмисли първата легенда. Ако го хванеха сега, най-малкото щеше да изгуби работата, но ако бяха забъркани в нещо незаконно… нещата можеше да загрубеят.

Ето защо реши да направи компромис — да се изкатери на най-близкия снежен хълм, да види каквото може да се види и да поеме обратно. Все пак трябваше да опита.

Подкара още по-бавно. Държеше чадъра в свивката на левия си лакът, опрян на гърдите. Отне му близо час да стигне върха на хълма. Извади бинокъла и го фокусира върху обекта.

Не повярва на очите си.

Машините, които се бяха скупчили на обекта, бяха с мащаби, каквито не бе виждал никога. Работната площадка изглеждаше сякаш я е ударило торнадо. Сондажната платформа лежеше полузаровена в сняг, като преобърнат микроскоп в детски пясъчник, край който са разхвърляни играчки от конструктор. Но това не беше пясъчник и веригите на тези „играчки“ вероятно бяха високи поне петнайсет метра. Централната машина наподобяваше стоножка. Беше дълга може би петдесетина метра и имаше малка глава, вероятно там бе „водачът“. Тялото й представляваше редица бели сегменти с форма на балони. Беше се извила около обекта в полукръг.

Отвъд стоножката бе вдигнал стрела бял кран, монтиран върху камион, който бе поне десет пъти по-голям от нормалните кранови камиони. Дали не вадеха нещо отвътре? Или спускаха нещо?

Робърт даде максимално увеличение. Преди да успее да фокусира върху кабела на крана зърна нещо друго, някакво очертание на фона на стоножката. Завъртя бинокъла натам, ала при такова голямо увеличение изгуби от погледа си целия обект. Намали увеличението, върна се на обекта и отново го фокусира.

Това хора ли бяха, или роботи? Каквото и да бяха, носеха някакви странни издути бели скафандри. И пристъпваха с механични движения. Приличаха на причудливите привидения-медузи от филма „Ловци на духове“ или на рекламния човек на „Мишлен“. На височина бяха колкото нормални хора. Робърт проследи един от тях, докато приближаваше мястото на сондажа. Кранът се спускаше над стоножката. Беше извадил нещо от дупката. В полезрението изникна още един човек-гума и помогна на първия да откачи от въжето това, което висеше там. Наподобяваше на святкаща топка от дискотека, но беше черна. Зад хората, в последната секция на стоножката, се отвори врата: плъзна се от пода до тавана и се видя озарена от жълтеникава светлина стая, пълна с монитори. Други двама мъже с бели скафандри тикаха към обекта голям бял сандък. Спряха и почнаха да вадят от сандъка бели панели. Не изглежда да се затрудняваха — вероятно панелите бяха изработени от лек и гъвкав материал, дори може би от плат.

Робърт се съсредоточи върху сандъка. Оказа се, че е клетка. В нея имаше две маймуни, вероятно шимпанзета, ако се съдеше по размерите. Маймуните подскачаха изплашено, но не смееха да докоснат решетките. Сигурно им беше ужасно студено. Един от хората се наведе над някакво табло в долния край на клетката. На покрива се появи червеникаво сияние и маймуните видимо се успокоиха.

Друг работник махна към крана и след секунди закачиха клетката за куката, после прикачиха и черната топка.

Мъжете се отдръпнаха и кранът вдигна товара, залюля го над отвора и го спусна вътре. Двама мъже заобиколиха крана и се появиха яхнали странни ракоподобни машини. Откараха ги при отвора и ги скачиха. Съединени една с друга, те покриваха целия отвор, с изключение на малка дупка, през която да минава въжето на крана.

Четиримата мъже влязоха в стоножката и вратата се затвори.

Известно време не се случи нищо. Робърт усети, че ръцете му се изморяват и че няма да издържи още дълго. В едно обаче нямаше съмнение — тези хора не търсеха нефт. Но какво правеха? И защо носеха тези странни скафандри? За какво им бяха притрябвали маймуните?

Може би скоро щеше да получи отговор. Работниците отново излязоха от стоножката и тръгнаха към отвора. Разделиха скачените машини — и клетката сякаш експлодира през отвора. Подскочи няколко пъти — въжето на крана се отпускаше и пак се обтягаше. Накрая клетката увисна над земята, мъжете я стабилизираха и отвориха вратата.

Маймуните бяха покрити с нещо бяло или сиво… може би сняг? И двете лежаха безжизнено. Докато ги вадеха от клетката, бялото покритие не се отдели — не беше сняг. Мъжете прибраха телата на маймуните в чували и ги отнесоха във втората секция на стоножката. Когато вратата там се отвори, Робърт мярна вътре две деца, седнали на пейка в стъклена клетка, сякаш те бяха следващите.