А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (92)

91.

Манастир на имару

Тибетски автономен район

Кейт се прозя и прелисти страницата. В стаята бе студено и двамата с Дейвид се бяха загърнали с дебело одеяло.

— Ще го дочетеш, докато пътуваш — каза Дейвид и премигна сънено. — Ще ти се наложи често да спираш.

— Исках само да стигна до някое подходящо за пауза място — отвърна тя.

— Като дете сигурно си четяла до късно през нощта?

— Почти всяка нощ. А ти?

— Видеоигри.

— Така си и мислех.

— Понякога лего. — Дейвид се прозя отново. — Колко страници остават?

Кейт разлисти дневника.

— Не са много всъщност. Още няколко. Мога да ги прочета, ако обещаеш да не заспиваш.

— Както казах, спах достатъчно. А и не аз утре поемам на път.

Събуждам се от тихо свистене на въздух. Отначало въздухът ми се струва тежък, като нахлуваща в дробовете вода, но след няколко дълбоки вдишвания започвам да привиквам и намирам сили да се огледам. В помещението цари сумрак, но откъм коридора се процежда слаба светлина.

Прекрачвам прага на тръбата и тръгвам към коридора, като пътем оглеждам помещението. Останалите тръби са празни, с изключение на човекоподобната маймуна, която очевидно е проспала потопа. Питам се какво ли още е проспала през годините.

В коридора все още има трийсетина сантиметра вода. Достатъчно, за да пречи, но не и да ме забави. Шляпам към нащърбения отвор. Скалното свлачище, което ме бе затворило вътре, сега почти е изчезнало — без съмнение отнесено от буйното течение. Отгоре се спуска меко кехлибарено сияние. Избутвам камъните и пристъпвам в помещението.

Източникът на странната светлина виси на десетина метра над мен, на върха на стълбището. Прилича на камбана, или голяма пешка, с прозорци на върха. Оглеждам го, чудя се какво може да е това. Струва ми се, че то също ме гледа; светлината пулсира бавно, като лъвско сърце, което тупти след като лъвът е разкъсал жертвата си в саваната.

Стоя неподвижно и се питам дали няма да ме нападне, но нищо не се случва. Очите ми привикват и с всяка секунда все по-голяма част от помещението изплува на фокус. Подът е кошмарна каша от вода, пепел, кал и кръв. На дъното виждам телата на мароканските копачи, смазани от свлачището. Над тях лежат няколко европейци, разкъсани на парчета, някои изгорени или обезобразени от непознато за мен оръжие. Не е експлозия, нито пушка или нож. И не са умрели наскоро. Раните им изглеждат стари.

Колко време съм прекарал тук?

Оглеждам телата с надеждата да разпозная някого. Рутгер не е сред тях.

Разтърквам лице. Трябва да се съсредоточа. Да намеря пътя към къщи. Хелена.

Дрезината не се вижда никъде. Усещам, че ми прималява, вероятно от глад, и в този момент не съм сигурен дали някога ще видя отново дневна светлина. Но поемам дъх и се отправям на изнурително пътешествие към изхода на мината. След известно време установявам, че болката в крака ми е изчезнала. Завладян съм от желание да напусна час по-скоро това място, изпълнен съм със сила и енергия, каквато не вярвах, че може да притежавам.

Вървя по тунелите като насън, изкачвам серпентината и стигам до изхода, който е покрит с бяла тента от непозната материя.

Повдигам чергилото и установявам, че съм заобиколен от войници с газови маски и странни лъскави дрехи. Те ме извличат горе и ме събарят на пода. Докато лежа, виждам да се приближава висок войник. Въпреки че едрото му тяло е скрито в същия причудлив лъскав костюм аз знам кой е това. Конрад Кейн.

Един от войниците се обръща към него и докладва с приглушен от маската глас:

— Току-що излезе, сър.

— Доведете го — нарежда с дълбок безразличен глас Кейн.

Мъжете ме влачат навътре в склада, покрай редица бели палатки, които ми приличат на полева болница. В първата палатка има десетина койки, всичките покрити с бели чаршафи. Откъм следващата чувам писъци. Хелена.

Боря се с мъжете, които ме държат, но съм твърде слаб — от недохранване, от изнурителното ходене и от това, което може да ми е направила тръбата. Те ме държат здраво, но аз продължавам да се боря.

Сега вече я чувам ясно, в дъното на палатката, зад бялата завеса. Скачам към нея, ала войниците ме дръпват назад и ме повеждат нататък по пътеката, за да мога да огледам добре подредените върху тесните койки трупове. Завладява ме ужас. Тук са лорд Бартън и жена му. Рутгер. Съпругата на Кейн. Всичките мъртви. Има и други, хора, които не познавам. Учени. Войници. Медицински сестри. На една от котите е малкото момче на Кейн. Дитрих? Дитер?

Чувам докторите да говорят на Хелена и когато подминаваме края на завесата, виждам, че са се надвесили над нея, инжектират й нещо и я държат здраво.

Мъжете продължават да държат здраво и мен. Кейн казва:

— Пиърс, искам да видиш това. Можеш да я гледаш как умира, както аз гледах Рутгер и Мари.

Дърпат ме по-близо.

— Какво е станало? — питам.

— Ти отприщи ада, Пиърс. А можеше да ни помогнеш. Каквото и да има там долу, то уби Рутгер и половината от хората му. А тези, които успяха да се доберат до повърхността, са заразени. Чума, каквато не можеш дори да си представиш. Опустоши половината Гибралтар и продължава към Испания. — Той дърпа бялата завеса и разкрива цялата сцена: Хелена се мята в леглото, заобиколена от трима мъже и две жени, които работят трескаво.

Разблъсквам войниците и Кейн им дава знак да ме пуснат. Изтичвам при Хелена, повдигам косата й и я целувам по бузата, после по устата. Тя гори. Усещането за нажежена кожа ме ужасява и Хелена сигурно го вижда. Посяга и ме погалва по лицето.

— Всичко е наред, Патрик. Това е само грип. Испански грип. Ще мине.

Поглеждам доктора. Той свежда поглед към земята.

От очите ми се отронват сълзи. Хелена ги избърсва.

— Толкова се радвам, че си жив. Казаха ми, че си загинал при свличане в мината, докато си се опитвал да спасиш мароканските копачи. — Улавя ме за ръката. — Ти си моят храбрец.

Вдига рязко ръка към устата си, за да потисне кашлицата, която разтърсва цялото й тяло и раздрусва леглото. Придържа подутия си корем с една ръка, за да му попречи да се удря в страничните перила. Пристъпът продължава сякаш цяла вечност. Звучи сякаш дробовете й се късат.

Придържам я за раменете.

— Хелена…

— Прощавам ти. Че не ми каза. Зная, че си го направил заради мен.

— Не ми прощавай, моля те, недей.

Нов пристъп на кашлица и този път лекарите ме избутват настрани. Дават й кислород, но изглежда той не й помага.

Стоя и гледам. От очите ми се стичат сълзи. А Кейн гледа мен. Хелена рита и се бори и когато тялото й замира, се обръщам към Кейн. Говоря с равен и безжизнен глас — почти като неговия глас, докато ми говореше иззад маската. Тогава и там, в тази импровизирана болница на „Имари“, сключвам сделка с дявола.

По бузите на Кейт се стичаха сълзи. Тя затвори очи и вече не беше в леглото с Дейвид. Не беше в Тибет, а в Сан Франциско, една студена вечер преди пет години. Лежеше на носилка, а фелдшерите я извадиха от линейката и затичаха към болницата. Лекари и сестри викаха около нея, тя също им крещеше, но те отказваха да я чуят. Тя улови един от тях за ръката.

— Спасете детето ми, ако става въпрос за моя и неговия живот… бебето…

Лекарят издърпа ръката си и извика на навъсения санитар зад тях:

— Втора операционна! Веднага!

Нахлузиха й маска и тя започна отчаяно да се бори да не заспи.

Събуди се в голяма пуста болнична стая. Болеше я навсякъде. В ръката й влизаха няколко системи. Посегна към корема си, но знаеше още преди да го докосне. Когато дръпна нощницата, отдолу се показа голям грозен белег. Кейт затисна очите си с ръце и плака до забрава.

— Доктор Уорнър?

Кейт вдигна изненадано глава. С надежда. До нея стоеше притеснена сестра.

— Бебето? — попита Кейт с треперещ глас.

Сестрата отмести поглед и сведе очи към пода.

Сълзите отново рукнаха.

— Госпожо, не знаехме как да постъпим, не разполагахме с данни за ваши близки. Има ли някой, на когото искате да се обадим? На… бащата?

Гневен изблик прогони сълзите. Седеммесечна връзка, ресторанти, ухажване. Секс без предпазни средства. После той изчезна. А тя реши да задържи бебето.

— Не, няма на кого.

Дейвид я прегърна и избърса сълзите й.

— Обикновено не съм такава ревла — изхлипа Кейт. — Но просто… когато бях…

Имаше чувството, че вътре в нея се къса стена на язовир, че прииждат чувства и мисли, на които не бе позволявала да излизат наяве. Усещаше как думите се оформят, напиращи да видят за пръв път бял свят — история, която бе готова най-сетне да разкаже някому, на един мъж. Да направи нещо, което не би допуснала само допреди няколко дена. Но с него се чувстваше в пълна безопасност. Вярваше му.

— Зная. — Той пак избърса очите й. — Белегът. Няма нищо. — Взе дневника от ръцете й. — Стига четене за тази вечер. Да си починем.

Придърпа я към себе си и двамата се унесоха в сън.