А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (117)

116.

Дейвид се хвърли на пода в мига, когато куршумите рикошираха в затварящата се зад него врата. Извъртя се и вдигна копието над рамото си, с върха напред, като някакъв праисторически ловец, готов да прободе жертвата си, ако се покаже през вратата.

Но вратата остана затворена. Дейвид въздъхна и седна, за да даде малко почивка на ранения си крак. Не разбираше как Патрик Пиърс бе постигнал това — как въобще бе успял да слезе тук.

Когато болката понамаля, се изправи и се огледа. Стаята бе като тази, от която бе избягал — стени от сив метал и светлини на тавана. Приличаше на фоайе. Имаше седем врати, разположени в полукръг, приличаха на врати на асансьори.

Ако се изключеха седемте овални плъзгащи се врати и платформата в дъното, помещението бе празно. Контролен център? Повърхността на платформата бе тъмна, напомняше му за командното табло с компютрите от изображението.

Отиде до платформата и подпря копието на нея, за да може да използва здравата си ръка. Протегна длан над черната повърхност, както беше направил атлантът от холограмата. Около ръката му изникнаха белезникави струйки дим — пробождаха кожата му като слаб електрически ток. Той размърда пръсти и изведнъж светлината и мъглата се промениха драстично, а около пръстите му се образуваха светещи вихри.

Дейвид дръпна ръка. Очевидно сега не бе моментът за експерименти. Но някъде в подсъзнанието си вероятно се бе надявал да се появи помощно меню.

Взе копието. „Придържай се към това, което знаеш — към наследството на предците ти, които са били ловци и събирачи на корени“ — каза си. Забеляза, че зад контролното табло има още една врата. Може би изход? Когато я доближи, тя се отмести и зад нея се появи коридор, наподобяващ тези от научнофантастичните филми за космически кораби. Очите му вече се бяха адаптирали към слабата светлина, идваща от пода и тавана.

Ако атлантите бяха избягали в това помещение, когато корабът бе пострадал преди дванайсет до петнайсет хиляди години, можеше да се предполага, че това е нещо като спасителна капсула, или може би укрепена секция в средата на кораба.

Изведнъж му хрумна друга мисъл — ако бяха дошли тук, можеше още да са наблизо. Може би щеше да намери и други хибернационни тръби.

Огледа се. Нямаше никакви признаци на живот. Само коридори и още врати. Закуцука по най-късия коридор, подпираше се на копието като на бастун. Помагаше му невероятно.

Вратата в дъното на коридора се отвори автоматично и Дейвид пристъпи вътре.

— Не мърдай!

Мъжки глас. Пресипнал, сякаш човекът не бе говорил от много време.

Дейвид чу зад себе си стъпки. Ако се съдеше по тях, мъжът беше едър, може би атлант. Дейвид вдигна ръце, без да пуска копието.

— Не съм тук, за да ви нападам.

— Казах да не мърдаш. — Мъжът бе почти зад него.

Дейвид се завъртя рязко и успя за миг да зърне мъжа, преди той да допре до тялото му електрошокова палка, която го прати в безсъзнание на земята.