А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (91)

90.

Снежен лагер Алфа

Сондажен обект №6

Източна Антарктида

Робърт Хънт седеше в сглобяемата къщичка, обгърнал с ръка димящата чаша кафе. След като се разминаха на косъм с катастрофата при последния сондаж, бе доволен, че са стигнали дълбочина от две хиляди и четиристотин метра без проблеми. Никакви въздушни джобове, вода или седимент. Може би тази сондажна зона щеше да е като първите четири — нищо освен лед. Сръбна от кафето и се замисли какво ли може да е създало проблемите при предишното сондиране.

Зад тънките стени долетя пронизително бръмчене — безпогрешният звук от сонда, която се върти срещу намаляло или липсващо напрежение.

Той изтича навън и махна на оператора да спре машината. Мъжът се пресегна и дръпна шалтера. Слава богу, учеше се бързо.

Робърт изтича на платформата.

— Да завъртим ли обратно? — попита техникът.

— Не. — Робърт провери дълбочината: 2420 метра. — Спусни сондата надолу. Да видим колко е дълбок този джоб.

Мъжът спусна сондата и Робърт погледна дълбокомера: 2430… 2440… 2450… 2460. Спря на 2465.

Робърт прецени набързо възможностите. Кухина на два километра и половина под леда. Можеше да е нещо на повърхността на материка. Но какво? Пещера или джоб, каквото и да е, бе високо поне сто метра. В разрез с всякакви закони за гравитацията. Какво бе това, което да има силата да издържа тежестта на два километра лед?

— Да включа ли помпата? — попита техникът.

Все още потънал в мисли, Робърт махна към контролното табло и промърмори:

— Не. Не прави нищо. Трябва да докладвам.

Прибра се в къщичката и включи радиостанцията:

— Наемник, тук Снежен крал. Имам промяна в обстановката.

Изминаха няколко секунди преди предавателят да изпука и да се чуе глас:

— Слушаме ви, Снежен крал.

— Попаднахме във въздушен джоб на дълбочина две хиляди и четиристотин метра. Повтарям, две хиляди и четиристотин метра. Очакваме инструкции. Приемам.

— Изчакайте, Снежен крал.

Робърт почна да прави още кафе. Екипът сигурно щеше да се нуждае от ободряване.

— Снежен крал, какво е състоянието на сондата? — чу се по радиостанцията.

— Наемник, все още е спусната до долния край на ямата.

— Прието, Снежен крал. Следват инструкциите: извадете сондата, зарийте отвора и продължете към следващото местоположение. Бъдете готови за приемане на джипиес координати.

Както и предишните пъти той записа координатите и изслуша добре познатото предупреждение да не установяват контакт с никого. Сгъна листчето с координатите и го прибра в джоба си, изправи се, наля кафе в две чаши и излезе.

Не беше особено трудно да извадят сондата и да замаскират мястото. Тримата работеха уверено, с почти механични движения, без да говорят. От въздуха вероятно приличаха на миниатюрни човечета, които изваждат от камиона грамадно платнище, вдигат подпорните рейки, опъват въжета и накрая разпъват платнището над сондажния отвор. Когато приключиха, двамата техници яхнаха снегомобилите и зачакаха Робърт да ги поведе.

Той подпря ръка на пластмасовия контейнер, в който бяха камерите, и огледа мястото за последен път. Два милиона долара са много пари.

Двамата мъже извърнаха глави към него. Бяха запалили снегомобилите, но единият спря своя.

Робърт изчисти снега от капака на контейнера и хвана резето. В този момент чу пукота на радиостанцията.

— Снежен крал, тук Наемник, докладвайте за обстановката.

Робърт натисна бутона за предаване и се поколеба за миг.

— Наемник, тук Снежен крал. — Погледна към мъжете. — В момента напускаме района.

Дръпна резето и се замисли. Всичко това изглеждаше ужасно съмнително. Радиомълчанието, тази тайнственост. Но какво го интересуваше? Плащаха му да прави сондажи. Може би не вършеха нищо нередно, може би онези типове просто не желаеха пресата да надуши за проучванията им. В това нямаше нищо осъдително. Но виж, да те уволнят за прекалено любопитство, е неприятно. Той не беше толкова глупав. Представи си как казва на сина си: „Съжалявам, но колежът ще трябва да почака. В момента не мога да си го позволя — да, щях да мога, ако не бях дал воля на любопитството си“.

Но от друга страна… ако тук ставаше нещо незаконно и той бе участник…: „Синко, не можеш да отидеш в колеж, защото баща ти е международен престъпник и е бил твърде глупав да усети какво става“.

Сега и вторият мъж изключи двигателя на своя снегомобил. И двамата го гледаха.

Робърт отиде при ремаркето с маскировъчна екипировка. Избра един затворен, висок два метра бял чадър и го завърза за своя снегомобил. После подкара машината, а мъжете го последваха.

След трийсетина минути Робърт забеляза назъбена козирка, стърчаща от снега. Не беше достатъчно дълбока, за да е пещера, но бе вдлъбната двайсетина-трийсет крачки в склона и хвърляше издължена сянка. Той промени маршрута така, че да минат съвсем близо до козирката, и в последния момент изви към сенчестата вътрешност. Макар че караха близо зад него, двамата мъже успяха навреме да променят курса и спряха снегомобилите си до неговия.

— Забравих нещо — каза Робърт. — Трябва да се върна. Няма да се забавя. Изчакайте ме тук и не напускайте сянката на козирката. — Мъжете мълчаха. Робърт усети, че безпокойството му нараства. Никак не го биваше да лъже. Продължи, надявайки се да прозвучи малко по-уверено: — Каза да се постараем да не ни виждат отгоре. — Разтвори чадъра и го пристегна на седалката, сякаш беше копие на средновековен рицар.

След това обърна и пое по пътя, по който бяха дошли.