А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (39)

38.

Щабът на „Имари“ в Джакарта

Джакарта, Индонезия

Коул лежеше по корем и чакаше. Чакаше вече близо час, докато сапьорът работеше над бронежилетката. Опитваше се да не мърда, да не изгуби контрол над пикочния си мехур и да не закрещи. Една-единствена мисъл се въртеше в главата му: „Никога вече няма да видя семейството си“. Не биваше да се наема на тази служба, независимо от парите. Бяха спестили почти достатъчно — 150 000 долара от двеста и петдесетте хиляди, които му трябваха, за да отворят „Джифи Люб“. С последните няколко заплати щяха да им стигнат. Но той реши да изкара малко „отгоре“, в случай че през първата година бизнесът не потръгне. Човекът от „Имари“, който го взе на работа, го успокои: „Ще те държим само колкото да се вижда, че има охрана, това е безопасен район, няма нищо общо с Близкия изток и Южна Америка. Ще видиш, че времето в Джакарта ще ти допадне“. А съвсем скоро току-виж костюмари от „Имари“ почукат с мрачни лица на вратата на жена му. „Госпожо, съпругът ви загина при нещастен инцидент, свързан с шоколадово яйце. Нашите искрени съболезнования. Какво? О, не, госпожо, това никога не се е случвало. Ето ви малко останки от пълнежа“. — Коул не се сдържа и се разсмя налудничаво. Губеше контрол.

— Потрай още малко, Коул. Привършваме — каза сапьорът иззад дебелата противоударна преграда. Носеше шлем и надзърташе през тясна цепка, също закрита с бронирано стъкло. Ръцете му бяха напъхани в наподобяващи хармоника ръкави от метал и плат, заради които приличаше на робот от легендарния сериал от шейсетте „Изгубени в космоса“.

Сапьорът внимателно преряза ремъците на жилетката, повдигна я и я доближи до стъклото, за да огледа по-добре.

По лицето на Коул се стичаха едри капки.

— Няма детонатор — каза сапьорът и продължи да разтваря бавно жилетката. — Да видим какво ще намерим тук.

Коул едва не подскочи, когато мъжът разгъна жилетката докрай. Дали не беше с часовников механизъм? Или детонаторът бе скрит? Усети, че мъжът опипва гърба му. Чу се стържене на метал в метал, докато сапьорът изтикваше настрани тежкия армиран щит. Сега вече работеше с голи ръце.

Коул усети, че сапьорът отделя бомбата от тялото му.

— Коул, вече можеш да станеш.

Коул се обърна, задържал дъх.

Мъжът го гледаше със съжаление.

— Ето я твоята бомба, Коул. Внимавай, може да си алергичен към полиестери. — И подаде на Коул една навита на руло фланелка.

Коул не можеше да повярва. Беше засрамен, но най-вече изпитваше облекчение.

Разгъна фланелката. На нея с големи червени букви бе изписано: „Бум!“, а отдолу с по-дребни: „Извинявай…“.