А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (16)

15.

Трета стая за разпити

Полицейска служба на Западна Джакарта

Джакарта, Индонезия

Вратата се отвори и влезе възпълен плувнал в пот мъж. Носеше папка в лявата си ръка, а дясната протегна към Кейт.

— Доктор Уорнър, аз съм шефът на участъка Еди Куснади. Надявам се, че…

— Чакам тук от часове! Хората ви ме разпитват за безполезни подробности от моето проучване и заплашват да ме хвърлят в затвора. Искам да знам какво правите, за да откриете отвлечените деца.

— Докторе, вие не разбирате положението тук. Ние сме малък участък.

— Тогава обадете се на националната полиция. Или…

— Докторе, националната полиция си има свои проблеми и те не включват търсене на умствено изостанали деца.

— Не ги наричайте умствено изостанали.

— Не са ли изостанали? — Той отвори папката. — В бележките тук пише, че клиниката ви провежда изпитания върху изостанали…

— Не са изостанали. Просто мозъците им работят по различен начин от този при останалите хора. Също както моят метаболизъм е различен от вашия.

Охраненият полицай погледна тялото си, сякаш се опитваше да разбере с какво метаболизмът му се различава от този на Кейт.

— Значи така. Или веднага ще започнете издирването на тези деца, или ще ме освободите, за да го организирам аз.

— Не можем да ви освободим — каза Куснади.

— Защо да не можете?

— Не сме ви изключили като заподозряна.

— Това е абсурдно!

— Зная, докторе, повярвайте ми. Но какво искате от мен? Не мога да казвам на разследващите полицаи кой е заподозрян и кой не. Не е редно. Все пак успях да ги убедя да ви оставят в това помещение. Настояваха да ви преместим в общата килия за задържане. Боя се, че там обстановката не е особено приятна. Мръсно е, има всякакви хора и камерите не работят. — Помълча малко, после отново отвори папката. — Но мисля, че ще мога да забавя този момент поне още известно време. А междувременно имам няколко въпроса към вас. Според разследването вие сте купили малък блок в Джакарта. Платили сте в брой еквивалента на седемстотин хиляди щатски долара. — Погледна я, видя, че не смята да отговаря, и продължи: — Проверката в банката установи, че държите на сметка около триста хиляди щатски долара. Сметка, по която получавате периодични вноски от Каймановите острови.

— Моята банкова сметка няма нищо общо.

— Сигурен съм, че няма. Но нали разбирате как изглежда това през погледа на разследващите? Може ли да попитам откъде имате толкова много пари?

— Наследих ги.

Началникът на участъка повдигна вежди и лицето му сякаш се разведри.

— Вероятно от вашите родители?

— От баща ми. Вижте, мисля, че си губим времето и…

— Той с какво се занимаваше?

— Кой?

— Баща ви.

— С банкерство. Или инвестиции. Не зная, бях съвсем малка.

— Ясно. — Началникът кимна. — Докторе, мисля, че бихме могли да си помогнем един на друг. Можем да убедим разследващите, че не сте замесена в отвличането и че ще осигурите на моя отдел средствата, от които отчаяно се нуждаем, за да откриете тези… ъ-ъ… безпомощни деца.

Кейт не сваляше поглед от него. Започваше да разбира накъде бие.

— Слушам ви.

— Аз ви вярвам, доктор Уорнър. Но като гледат събраните улики, моите полицаи казват, че знаят какво ще си помисли журито, а между нас казано хората тук не обичат чужденците, особено американците. Мисля, че единственият начин да осигурим вашата безопасност е да открием онези дечица. Това ще изчисти името ви.

— Ами какво чакате тогава?

— Доктор Уорнър, както вече споменах, ние сме малко подразделение. А намирането на децата… Ще ми трябват повече средства, хора извън моя участък. Със съжаление трябва да добавя, че подобни разследвания струват много, може би два милиона долара. Говоря за щатски долари. Но ако потърся познати, вероятно ще успеем да ги намалим до милион и половина. Скъпа докторке, проблемът е, че трябва да се действа бързо. Тези деца вече може да са къде ли не. Моля се да са още живи.

— Милион и половина.

Полицаят кимна.

— Ще ги имате. Но първо ме освободете.

— Бих искал да го направя, докторе, повярвайте ми. Но обещания, направени от заподозрян в стая за разпит… — Той вдигна ръце.

— Добре, дайте ми телефон и вашата банкова сметка. И ми намерете кола.

— Незабавно, докторе. — Той се усмихна, стана и излезе.

Кейт остана сама. Прокара ръка през русата си коса. Жената в огледалото не приличаше много на обещаващия учен, пристигнал преди четири години в Джакарта.

Шефът на полицейския участък затвори тихо вратата. Милион и половина! Би могъл да се пенсионира. Милион и половина… А дали не би могъл да измъкне повече — два, три милиона? Все пак тя се бе съгласила незабавно с предложението му. Може би трябваше да се върне и да й предложи да наеме още хора. Да й каже, че ще струва четири милиона. Беше се надявал най-много на двеста хиляди. Спря пред стаята за разпити, завладян от колебания.

Не, не биваше да се връща веднага. Трябваше да я остави да се поразмекне вътре. Но трябваше да е и предпазлив. Инак току-виж изприпкала до американското посолство. Ако беше внимателен, тези пари щяха да са негови.