А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (45)

44.

Някъде из Яванско море

Когато се събуди за втори път, Кейт се чувстваше много, много по-добре. Главата я болеше съвсем слабо, болките в тялото също се бяха поуспокоили. И можеше да мисли.

Огледа стаята. Беше почти тъмно. Колко време беше спала? Зад прозорците слънцето залязваше над водата. Красива гледка, която за миг прикова вниманието й. Вятърът беше топъл и носеше мириса на солена вода. На верандата стар въжен хамак се поклащаше от повеите и ръждясалите вериги поскърцваха ритмично. Мястото изглеждаше изоставено.

Тя стана, излезе от спалнята и се озова във всекидневната, която се отваряше към кухнята и верандата. Дали беше сама? Не, имаше някой, но…

— Спящата красавица се събуди. — Мъжът сякаш се появи от нищото. Как се казваше? Дейвид.

Кейт се поколеба, не знаеше какво да каже.

— Ти ме упои.

— Да, но в моя защита ще заявя, че не го направих, за да те измъчвам с въпроси и да правя разни ужасни неща с твоите деца. 

Изведнъж всичко се върна в съзнанието й. Мартин, лекарството, разпитът. Но какво бе станало след това? Как се бе озовала тук? Нямаше значение.

— Трябва да намерим децата.

— Ние не трябва да правим нищо. Ти ще си почиваш, а аз ще работя.

— Виж…

— И преди това ще се нахраниш. — Той й посочи нещо, което приличаше на пакетирана диетична храна, но се оказа войнишки порцион.

Кейт огледа пакета. Зеленчуков бифтек и бисквити. Или нещо, което приличаше на зеленчуков бифтек. Умираше от глад. Не беше хапвала нищо от вчера. Взе пакета, седна и отлепи пластмасовия капак от картонената опаковка. Отвътре се вдигна ароматна пара. Тя отхапа от бифтека и едва не го изплю.

— Божичко, ужасен е!

— Да, съжалявам. Малко му е минал срокът на годност, а и поначало не е кой знае колко вкусен. Но нямам нищо друго.

Кейт отхапа втори път, сдъвка и преглътна.

— Къде сме?

Дейвид седна на масата срещу нея.

— В изоставено туристическо селище срещу брега на Джакарта. Купих тази къщурка, когато притежателите на селището фалираха — предположих, че ще е добро скривалище, в случай че се наложи да се пръждосам от Джакарта.

— Не помня почти нищо — оплака се Кейт и опита зеленчуците. Сториха й се по-поносими от бифтека, но може би защото вече бе започнала да привиква. — Трябва да се свържем с властите.

— Ще ми се да можехме. — Той й подаде една разпечатка със статията от Ал Джазира, в която се споменаваше, че ги издирват.

Кейт преглътна поредната хапка и почти извика:

— Това е абсурдно! Това е…

Той взе разпечатката.

— Скоро няма да има значение. Каквото и да са намислили, вече е в ход. Издирват ни и имат връзка с властите. Възможностите ни са доста ограничени. Имам една следа и трябва да я проверя. Ти ще си в безопасност тук. Искам да ми кажеш…

— Няма да остана тук — заяви тя. — За нищо на света.

— Зная, че не си спомняш, но не беше никак лесно да те измъкна от лапите на „Имари“. Там има някои много лоши хора. Това не е като във филмите, където героят и героинята тръгват заедно да дирят истината, за да стане по-интересен сюжетът. Ето какво ще направим: ти ще ми разкажеш всичко, което знаеш, и имаш думата ми, че аз ще направя каквото е по силите ми, за да спася двете деца. А ти ще останеш тук и ще проверяваш мрежата за нови съобщения.

— Не.

— Виж, не ти предлагам сделка, а ти казвам…

— Няма да го направя. Имаш нужда от мен. Няма да остана тук. — Тя дояде бифтека и хвърли пластмасовата вилица в празната кутия. — Освен това смятам, че най-безопасното място е да съм с теб.

— Много мило и съвсем естествено погали егото ми, но за съжаление имам достатъчно акъл, за да не се хвана.

— Оставяш ме тук, защото смяташ, че ще ти се пречкам.

— Опитвам се да те опазя.

— Това не е най-голямата ми грижа.

Той понечи да отговори, но изведнъж завъртя рязко глава настрани.

— Какво…

Той вдигна ръка.

— Тихо.

Кейт се намести на стола. После го забеляза — лъч светлина, който се плъзгаше по брега. И го чу — тихо бръмчене на вертолет.

Дейвид скочи, улови Кейт за ръка и я дръпна към шкафа при входа на бунгалото. Бутна задната стена и тя се отмести. Зад нея се видя бетонна стълба.

Кейт го погледна.

— Какво е това?

— Слизай долу. Идвам след теб.

— Къде отиваш? — попита Кейт, но той вече бе изчезнал.

Кейт се върна в дневната. Дейвид събираше нещата им — останките от храна, дрехите. Кейт изтича в спалнята, оправи леглото и изпъна завивките, след това бързо избърса банята. Звукът от вертолета все още бе далече, но се приближаваше. Беше тъмно и тя не виждаше почти нищо. Бледата светлина едва озаряваше брега.

Дейвид се показа на вратата и я погледна.

— Чудесна работа. Хайде, идвай.

Върнаха се при шкафа, шмугнаха се през прохода и се озоваха в малка подземна стая, която приличаше на бомбоубежище. Имаше бюро с компютър, една-единствена крушка на тавана и тясно легло — определено тук всичко бе предназначено за сам човек.

Дейвид й посочи да седне на леглото и вдигна пръст пред устните си. След това дръпна шнура на крушката и потънаха в непроницаем мрак.

След малко Кейт чу стъпки над тях.