А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (134)

133.

Дориан вдигна ръка и даде знак на петимата войници зад него да спрат. Надзърна зад ъгъла. Двама мъртви войници от двете страни на вратата. Влизали ли бяха, или излизали? Дано да бяха излизали. Отново подаде глава. Още един труп, зад ъгъла — изглежда, беше тичал насам. Значи бяха излизали.

— Чисто е — каза той и хората и баща му излязоха в коридора и почнаха да оглеждат труповете.

Дориан се наведе към момчетата.

— Не им обръщайте внимание. — И ги поведе настрани от мъртъвците. — Те само се преструват на умрели. Това е друга игра. А сега е време за надпреварата. Помнете, трябва да тичате колкото се може по-бързо. Първият, който стигне края на тази зала, ще получи голяма награда!

Баща му се бе привел над стъкления панел до огромните двойни врати. Вратите се отместиха безшумно и Дориан тласна децата напред в мига, когато отекнаха първите изстрели. Двама от петимата войници паднаха. Дориан се хвърли да прикрие баща си, но беше закъснял. Един куршум улучи Конрад в ръката и той падна на пода.

Дориан го издърпа зад вратата под прикритието на останалите трима войници, разкъса ръкава му и огледа раната.

— Дитер, раната е съвсем повърхностна. Не губи време. Съсредоточи се върху по-важното. — Извади пистолета си и надникна през вратата. В същия миг няколко куршума одраскаха металната рамка над него.

Дориан го притисна към стената.

— Татко, излез по пътя, по който дойдох. Един от нас трябва да се измъкне. Аз ще те прикривам.

— Трябва да останем…

Дориан му помогна да се изправи.

— Аз ще се оправя с тях и ще те последвам. — Бутна го към отсрещната стена и изстреля цял пълнител през вратата.

Баща му бе прекосил безпрепятствено коридора. Дориан го бе спасил.

Облегна се на стената. На лицето му разцъфна усмивка.