А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (136)

135.

Дейвид чу Кейт да вика децата, рискува и надзърна зад ъгъла. Дали нацистите също я бяха чули? Войниците при вратата се промъкваха към голямата зала. Не можеше да им позволи да стигнат до Кейт. Подаде се иззад ъгъла и натисна спусъка. Сухо изщракване. Автоматът бе празен. Захвърли го, взе автомата на убития войник и покоси двамата притичващи мъже. Остана само още един — плюс Дориан.

Последният войник надникна иззад ъгъла и Дейвид го повали с един откос право в лицето.

Сега вече оставаше само Дориан.

Някъде във вътрешността на гробниците се затръшна врата. Кейт, Патрик и децата бяха излезли. Трябваше да отстъпи назад и да ги последва. Надигна се, после спря, прикрит зад вратата. Сега бе моментът да се затича след тях. Но той продължи да стои неподвижно. Единайсети септември бе много отдавна. Вече я имаше Кейт. И хората от „Имари“, които бяха негови врагове. Не биваше да забравя и епидемията.

Къде ли беше Слоун? Някъде дълбоко в гробниците, спотаен, загледан към входа. Дейвид можеше да го изчака тук. Или… Тръсна глава, сякаш прогонваше някаква мисъл.

Отстъпи няколко крачки назад, вдигнал автомата пред себе си, и когато не се показа никой, се обърна и хукна по коридора.

Първите куршуми се забиха в гърба му, излязоха през гърдите му, запокитиха го към стената и той се свлече по лице. Следващият откос попадна в отпуснатото му тяло и отвори кървави кратери в краката му.

Стъпки. Нечия ръка го обръща по гръб.

Дейвид дръпна два пъти спусъка на пистолета. Куршумите минаха право през ухиленото лице на Дориан и изхвърлиха мозък и парченца от черепа от другата страна на главата, оцветявайки тавана в червено и сивкаво.

Огорчена усмивка разкриви устните на Дейвид, докато изпускаше последния си дъх.