А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (43)

42.

Някъде на юг в Яванско море

Дейвид стоеше опрян на рамката на вратата и гледаше спящата Кейт. Главорезите от „Имари“ я бяха подложили на сериозни изпитания, а и неговото спасяване не мина гладко.

Докато я наблюдаваше как спи и слушаше плисъка на вълните и свистенето на вятъра, му се стори, че нещата най-сетне са се подредили. Ала не беше така. Имаше много, което не разбираше. Падането на централата в Джакарта, при това в ръцете на самите тези хора, които й се бяха посветили, бе истински кошмар. Не — това бе най-страшният възможен сценарий. Ала спасяването на Кейт като че ли поне малко бе наклонило баланса в негова полза. Светът вече не изглеждаше толкова страшен и дори сякаш можеше да бъде контролиран. За първи път от много време той почувства… надежда. И намек за щастие. Почувства се в безопасност. Не, това не беше вярно. Може би… хората около него бяха в безопасност, или пък той бе по-уверен. Уверен, че би могъл да ги защити…

Сега не беше време да се самоанализира. Чакаше го работа.

Излезе от стаята и поднови работата си над тайната стаичка под бунгалото.

Беше казал на строителите, че иска бомбоубежище. Те не отговориха, но начинът, по който се спогледаха, бе достатъчно красноречив. „Този глупак е побъркан, но след като не се пазари, да се захващаме за работа.“ Бяха придали на подземието постапокалиптичен вид като от филм за края на света — голи бетонни стени, вградена метална маса и достатъчно място за легло и припаси. Щеше да свърши работа за това, за което му трябваше.

Следващият му ход бе от жизнено значение. Цяла сутрин бе обмислял какво да направи. Първият му импулс бе да се свърже с Управлението на Часовникова кула. Директорът, Хауард Кийгън, бе негов наставник и приятел. Дейвид му вярваше. Хауард би направил всичко възможно да запази Часовникова кула и със сигурност се нуждаеше от помощта му.

Въпросът бе как да се свърже с него. Часовникова кула не разполагаше с резервни канали за връзка, само официалните линии и установени пароли. А те без съмнение се следяха — опитът за връзка веднага щеше да разкрие местоположението му.

Дейвид затропа с пръсти по металната маса, облегна се назад и се загледа в крушката на стената.

Отвори интернет търсачката и прегледа всички местни и национални новини. Само си губеше времето. Тук нямаше нищо, което да му помогне. Откри съобщение за мъж и жена, издирвани във връзка с терористичен заговор и вероятно с трафик на деца. Това би могло да го забави. Към статията нямаше снимки, но вероятно скоро щяха да се появят и всички гранични служби в Югоизточна Азия щяха да са предупредени за тях.

Дейвид разполагаше с няколко документа за самоличност, но парите му в брой бяха малко.

Влезе в банковата си сметка. Балансът клонеше почти към нула. Джош бе извършил трансакциите. Дали още беше жив? Дейвид бе предположил, че Централата в Джакарта е нападната, докато обикаляше с камиона по улиците. Но тук имаше още нещо. Няколко депозита, всичките неголеми, по-малко от хиляда долара. Имаше дори и по един долар. Това бе код, но какъв? Джипиес?

9.11

50.00

31.00

14.00

76.00

9.11

9.11 — това трябваше да е началото или краят на шифъра. Останалото — 50.31.14.76 — би могло да е IP адрес. Джош му бе пратил съобщение.

Дейвид отвори търсачката и въведе IP адреса. Страницата наистина се оказа писмо от Джош.

Дейвид,

Те са пред вратата. Няма да издържа дълго.

Разшифровах съобщенията. Кликни тук, за да ги прочетеш. Не можах да разбера смисъла им. Съжалявам.

Открих информатора, поне онлайн. Той използва крейгслистата на розуелския форум, за да предава съобщения. Кликни тук, за да се прехвърлиш във форума. Надявам се, че ще се свърже с теб и ще успееш да спреш атаката.

Наистина съжалявам, че не мога да ти помогна с нищо повече.

Джош

П. С. Прочетох писмото ти и изпълних трансакциите (очевидно). Мислех, че си мъртъв — датчикът в бронежилетката ти не подаваше сигнали. Надявам се, че не съм объркал нещата.

Дейвид въздъхна и отмести поглед от екрана. Отвори файла с разшифрованите съобщения — бяха некролози от „Ню Йорк Таймс“. От 1947. Джош бе свършил страхотна работа. И бе напуснал този свят с мисълта, че се е провалил.

Дейвид влезе в розуелския форум и веднага го видя — ново съобщение от информатора.

Съобщение: до моя анонимен почитател

Относно: да следваш стрелката на часовника върху кула от лъжи

Страхувам се, че текущата ни връзка се усложни. Не мога да се срещна с теб, нито да поддържаме контакт. Съжалявам. Вината не е моя. У теб е. Твърде опасен си за мен.

Намислих 30 причини и 88 извинения, за да не се срещам с теб. Минах през 81 лъжи и 86 истории.

Но все си повтарях, че трябва да се срещнем.

Дори избрах дата. 03-12-2013

И време. 10:45:00

Но истината е, че в този момент ти си №44 в моя списък от приоритети. И това не стига, за да ти обръщам внимание. Може би ако беше 33. Или дори 15. Просто не е достатъчно.

Ще трябва да дръпна шалтера и да си спася децата.

Това е единственото отговорно нещо, което мога да направя.

Дейвид се почеса по главата. Какво ли означаваше това? Несъмнено бе някакъв шифър. Джош наистина щеше да му е от полза с това.

Извади бележника и се опита да се съсредоточи. Умът му просто не бе настроен за такъв род неща. Откъде да започне? Първата част бе напълно разбираема — информаторът му е под напрежение. Не могат да се срещат, нито да праща съобщения. Ужасна новина. Останалото бе серия от числа, а думите между тях не значеха нищо. Имаха някакъв смисъл за форум от този род, където хората се търсеха, но не добавяха нищо към съобщението. Числата. В тях трябваше да е ключът.

Дейвид ги преписа в бележника. В реда на подаване те бяха:

30,88. 81,86.

03-12-2013

10:45:00

№44

33-23-15

Първата част 30,88. 81,86. Джипиес координати. Дейвид провери. Западен Китай, на самата граница с Непал и Индия. Сателитните изображения не разкриваха нищо освен… какво беше това? Изоставена сграда. И стара гара.

Следващите: 03-12-2013 и 10:45:00. Дата и час. Информаторът казваше, че не могат да се срещнат, тогава какво можеше да има на тази изоставена гара? Клопка? Нов ключ? Ако Джош бе прочел писмото — и бе следвал инструкциите — значи бе пратил всичко, което е открил, в Управлението на Часовникова кула. Но ако Управлението беше в чужди ръце, в „Имари“ вече знаеха за некролозите и крейгслист-форума. Съобщението можеше да е от хората от „Имари“. И там да го чака екип на специалните части.

Прогони тази мисъл и се съсредоточи върху последната поредица числа в съобщението: №44 и 33-23-15. Това би могло да е шкафче на гарата и код. А може би 44 беше влак или вагон? Дейвид се почеса по носа и отново прочете съобщението.

Изреченията след числата… Те бяха от различен тип. Инструкции?

Ще трябва да дръпна шалтера и да си спася децата.

Това е единственото отговорно нещо, което мога да направя.

„Ще трябва да дръпна шалтера. Да спася децата.“ Завъртя тези фрази в ума си.

И взе решение: щеше да отиде на указаните координати на споменатата дата и час и да види какво ще стане. Щеше да остави Кейт тук, в безопасност. Тя знаеше нещо, но Дейвид нямаше представа каква връзка би могло да има то с останалото. „Тя ще е в безопасност тук.“ Това бе важно за него.

Чу, че някой ходи над главата му в бунгалото.