А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (33)

32.

Щабът на „Имари“ в Джакарта

Джакарта, Индонезия

Бяха я отвели дълбоко под земята и по дълъг коридор, който завършваше с нещо като просторен аквариум. Стъкленият прозорец бе висок поне пет метра и широк около двайсет.

Кейт не разбираше какво вижда. Сцената зад стъклото бе вероятно от дъното на залива на Джакарта, но съществата, които се движеха там, бяха странни. Отначало си помисли, че са някакви фосфоресциращи морски създания, като медузи, спускащи се към дъното и после изплуващи към повърхността. Но светлината не беше такава, каквато трябваше да е. Тя се доближи до стъклото. Да, това бяха роботи. Почти като роботизирани раци, със собствено осветление, блещукащи очи и четири ръце, всяка завършваща с три метални пръста. Заравяха се в земята, след това излизаха, стиснали нещо в механичните си ръце. Какви бяха тези роботи? И какво вадеха?

— Нашите екскавационни способи са изминали дълъг път — каза Мартин зад нея.

Кейт се обърна и го погледна. Изглеждаше уморен, потиснат, ядосан.

— Мартин, какво става? Къде са децата?

— На безопасно място, поне засега. Кейт, нямаме време. Трябва да ти задам няколко въпроса. Много е важно да ми кажеш с какво си лекувала тези деца. Знаем, че не е било ARC-247.

Откъде знаеше? И защо го интересуваше с какво ги е лекувала? Нещо не беше наред. Какво щеше да стане, ако му каже? Дали Дейвид не беше прав?

През последните пет години Мартин бе единственият човек, на когото Кейт се бе доверявала напълно. Винаги беше погълнат от работата си, винаги замислен, по-скоро като страничен наблюдател, отколкото като пастрок. Но се оказваше на нужното място, когато й потрябваше. Невъзможно бе да е замесен в отвличането. Но все пак… тук нещо не беше наред…

— Ще ти кажа с какво са лекувани, но искам децата да бъдат върнати час по-скоро — отсече тя.

Мартин застана до нея пред стъкления прозорец.

— Боя се, че това е невъзможно, но ще ти дам думата си — аз ще ги пазя. Имай ми вяра, Кейт. Животът на много хора зависи от това.

„От какво ще ги пази?“

— Мартин, искам да знам какво става тук!

Мартин я погледна замислено, после каза:

— Ами ако ти кажа, че някъде на този свят има оръжие, по-могъщо от всичко, което би могла да си представиш? Оръжие, способно да унищожи цялата човешка раса. И че онова, с което си лекувала децата, може да се окаже единственият ни шанс за оцеляване, единственият начин да се възпротивим на това оръжие?

— Ще отговоря, че това са глупости.

— Така ли? Достатъчно си запозната с еволюцията, за да си наясно, че не е така. Човешката раса не е чак в такава безопасност, в каквато си мислим. — Той махна с ръка към аквариума и роботите зад него. — Какво според теб става там?

— Търсят съкровища? Може би потънал кораб?

— На такова ли ти прилича — на търсене на съкровища? — Кейт не отговори и той продължи: — Какво ще кажеш, ако там има изгубен крайбрежен град? И че е само един от многото по света. Преди тринайсет хиляди години по-голямата част от Европа е била покрита с дебел две мили пласт лед. Над Ню Йорк ледената покривка е достигала една миля. Само за няколкостотин години глетчерите са се разтопили и морското равнище се е повдигнало с около сто метра и е потопило и унищожило всички крайбрежни поселища на Земята. Дори днес половината от земното население живее на не повече от стотина мили от брега. Представи си колко хора са живели по бреговете тогава, когато рибата е била сигурен източник на препитание, а морето — най-лесният начин за пътуване и търговия. Помисли си за селищата и градовете от онази епоха, изгубени завинаги. Единствената оцеляла история за онова време е, разбира се, библейската притча за Потопа. Хората, преживели този потоп, са предали горчивия си опит на своите наследници. Историята за Потопа е исторически достоверна — геологичните проучвания го потвърждават — и е отбелязана както в Библията, така и в други записи от онова време. Клинописните плочки от Акад, шумерските записи, древните американски цивилизации — всички те говорят за Потопа, но никой не знае какво е имало преди него.

— И затова ли е всичко? За да откриете изгубените крайбрежни градове? Да намерите Атлантида?

— Атлантида не е това, което си мислиш. Под водата има безброй важни неща, история, която не познаваме. Помисли си какво още се е изгубило при Потопа. Познаваш генетичната история. Знаем, че поне две човешки разновидности са оцелели до Потопа — може би три. Или дори повече. Наскоро открихме в Гибралтар кости от неандерталци, които датират отпреди трийсет и седем хиляди години. Може да открием и по-нови човешки останки. При скорошни разкопки се натъкнахме на кости на възраст около дванайсет хиляди години — от времето на Потопа — само на няколкостотин мили от мястото, където сме сега, на остров Флорес, недалеч от Ява. Смятаме, че тези хобитоподобни човеци са живели на Земята близо триста хиляди години. После — изведнъж — преди дванайсет хиляди години изчезват. Неандерталците са се появили преди шестстотин хиляди години, скитали са по планетата почти три пъти повече време от нас и накрая изчезват. Сигурно си ги учила тези неща.

— Знаеш, че съм ги учила. Но не виждам каква е връзката с моите отвлечени деца.

— Защо според теб са изчезнали неандерталците и хобитите? Те са живели много по-дълго от нас на тази планета.

— Защото сме ги избили.

— Точно така. Човешката раса е най-големият масов убиец на всички времена. Дори нашите далечни предци са били завладени от този импулс да убиват и са разпознали в неандерталците и хобитите свои врагове. Може да са изтребили още десетина човешки разновидности. Ние нападаме първо различните, всяко нещо, което не разбираме, което може да промени света, което може да намали шансовете ни за оцеляване. Расизъм, класова борба, демокрация и диктаторство, сексизъм, изток срещу запад, север срещу юг, капитализъм и комунизъм, ислям и християнство, Израел и Палестина, това са различни лица на една и съща война — войната за хомогенна човешка раса, за края на всички различия. Това е война, която сме започнали много отдавна и която не е спирала нито за миг. Война, която се води в подсъзнанието на всеки от нас, като компютърна програма, постоянно действаща на заден план и подаваща тайни команди към някаква определена цел.

Кейт не знаеше какво да отговори. Но и не виждаше какво общо може да има всичко това с нейните изследвания и децата.

— Нима очакваш да повярвам, че тези деца са въвлечени в някаква древна космическа битка за човешката раса?

— Да. Помисли си за войната между неандерталците и хората. За битките между хората и хобитите. Защо сме спечелили? Неандерталците са имали по-големи мозъци от нашите и със сигурност са били по-едри и по-силни. Но нашите мозъци са с различна структура. Умовете ни са настроени да създават усъвършенствани сечива, да решават проблеми и да предугаждат бъдещето. Умственият ни софтуер ни е осигурил важно предимство, но все още не знаем откъде сме го получили. Преди петдесет хиляди години сме били животни като тях. Но някакъв Голям скок ни е дал преднина, която все още не разбираме. Единственото, което знаем със сигурност, е, че е настъпила промяна в мозъчната ни структура, вероятно в това как сме използвали езика и как сме общували. Внезапна промяна. Това поне трябва да го знаеш. Помисли си обаче какво би станало, ако се готви нова промяна? Умовете на тези деца са с различна организация. Знаеш как действа еволюцията. Никога не следва права линия. Тя оперира по метода проби и грешки. Тези детски мозъци може просто да са следващата версия на операционната система на човешкия ум — като новите версии на Уиндоус и Мак — нови, по-бързи… с преимущества спрямо предишните издания — тоест нас. Ами ако тези деца, или други като тях, са първите членове на нов вид, ново разклонение на човешкото генетично дърво? Нови човеци? Ако някъде на тази планета вече съществува цяла група, притежаваща новата програма? Как мислиш ще се отнесат към нас, към предишните хора? Може би по същия начин, по който ние сме се отнесли към нашите роднини, които не са били умни като нас — неандерталците и хобитите.

— Това е абсурдно! Тези деца не са никаква заплаха за нас. — Кейт втренчи поглед в Мартин. Изглеждаше някак различен… погледът му, не знаеше как да го определи. И какво се опитваше да й каже? Какви бяха всичките тия приказки за генетика и еволюция? Говореше й за неща, които тя вече знаеше. Но защо?

— Може нещата да не стоят точно така, но откъде да сме сигурни? — продължи Мартин. — Доколкото знаем от миналото, всяка по-напреднала човешка раса е унищожавала своите съперници, понеже ги е смятала за заплаха. Последния път ние сме били хищникът, но този път може да сме жертвата.

— Ще му мислим, когато му дойде времето.

— Вече е дошло, макар още да не го осъзнаваме. Това е същината на рамковия проблем — в сложна среда ние просто не разбираме последствията от своите действия, колкото и правилни да ни изглеждат за момента. Форд е смятал, че създава средство за масов транспорт. Но освен това е дал на света начин за унищожаване на околната среда.

Кейт поклати глава.

— Мартин, чуй се! Това са глупости!

Мартин се засмя.

— Казах същото, когато чух тази реч от баща ти.

Кейт го гледаше напрегнато. Това беше лъжа, не можеше да не е лъжа. В краен случай беше опит за заблуда, игра с доверието й, възможност да й припомни, че се е грижил за нея.

— Искаш да кажеш, че сте отвлекли тези деца, за да попречите на еволюцията?

— Не точно… Кейт, не мога да ти обясня всичко. Наистина бих искал да мога. Мога само да ти кажа, че у тези деца е ключът за избягване на война, която ще унищожи цялата човешка раса. Война, предизвестена в онзи ден преди седемдесет хиляди години, когато нашите предци са напуснали Африка. Трябва да ми се довериш. Искам да знам какво си направила.

— Какво е Протоколът Тоба?

Мартин я изгледа притеснено. Или може би изплашено?

— Откъде си чула за… това?

— Каза го мъжът, който ме изведе от полицейския участък. Ти замесен ли си в… Тоба?

— Тоба е… план за непредвидени случаи.

— Ти замесен ли си? — повтори тя. Искаше да чуе отговора.

— Да, но… може да не се наложи да стигнем до Тоба. Ако отговориш на въпросите ми.

През една странична врата влязоха четирима въоръжени мъже.

Мартин се обърна към тях.

— Не съм приключил разговора с нея!

Двама от мъжете я уловиха за ръцете и я изведоха навън, в дългия коридор, по който я бяха довели.

Тя чу как единият от другите двама казва на Мартин:

— Директор Слоун нареди да ви предадем, че времето ви е изтекло. Тя няма да проговори, а и без това вече знае твърде много. Той ви очаква на вертолетната площадка.