А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (132)

131.

Дейвид гледаше как двамата немски войници продължават навътре, като оглеждат тръбите. Носеха дебели пуловери и нямаха шлемове — бяха моряци от нацисткия флот. Вероятно специално обучени за бой в тесни помещения. За да им надделеят, Патрик и Дейвид можеха да разчитат най-вече на изненадата. Дейвид вдигна ръка, за да даде знак, но Патрик вече го бе изпреварил и му сочеше да изчакат, докато моряците отминат.

Дейвид се опита да приклекне, но раната на крака го заболя нетърпимо, макар този гел да вършеше чудеса. Патрик се приведе до него между две тръби.

Единият от мъжете спря. Дали не беше подушил нещо?

Точно над укритието на Дейвид и Патрик една от тръбите се изпълваше с белезникава мъгла и това бе привлякло вниманието на войника. Двамата смъкнаха автоматите от раменете си и ги насочиха нагоре, но Дейвид и Патрик вече се бяха хвърлили върху тях.

Дейвид повали своя противник с инерцията на скока и го удари с длан през носа. Главата на моряка се блъсна в металния под със сухо хрущене. Под тила му бликна кръв.

До него Патрик се бореше с втория войник. Противникът му бе по-млад и вече бе успял да се претърколи, да го затисне и тъкмо забиваше ножа си в гърдите му. Дейвид скочи върху него и го дръпна назад. Изби ножа от ръката му и го притисна към пода. Патрик се надигна, извади ножа и го опря в гърлото на моряка. Немецът спря да се съпротивлява, ала Дейвид не бързаше да го пуска.

Дейвид не знаеше немски, но преди да каже каквото и да било Патрик започна да разпитва пленника:

— Wieviele männer?

— Vier.

Патрик натисна ножа.

— Zwölf — извика мъжът.

— Herr Kane?

Войникът кимна. Беше плувнал в пот.

— Töten Sie mich schnell!

Патрик продължи да го разпитва още известно време, докато Дейвид го държеше притиснат на пода.

— Schnell — повтори морякът умолително.

Патрик заби ножа в гърлото му и той изхърка, изрита и замря.

От раната в гърдите на Патрик бликаше кръв. Той изпусна ножа до убития и се свлече на пода.

Дейвид събра в шепа остатъка от пастата, с която бе покрита раната на рамото му, и намаза раната на Патрик, който бе стиснал устни от болка.

— Не се безпокой, до няколко часа ще си като нов — каза Дейвид. — Може и по-скоро.

Патрик седна.

— Ако имаме толкова време. — И кимна към вратата, през която бяха влезли войниците. — Вече няма съмнение, че сме в Антарктида.

— Колко са?

— Дванайсет. Е, вече десет. Кейн е с тях. Ако влязат в тази зала, ще настъпи геноцид, а след това… може би ужасяващи последствия за човешката раса.

Дейвид претърси убитите и прибра оръжията и всичко, което можеше да им е полезно.

— Той каза ли нещо повече?

Патрик го погледна объркано.

— Видели ли са някой друг? — попита с надежда Дейвид.

Патрик разбра какво има предвид.

— Не. Никого освен нас. Тук са от почти три месеца, в което има логика, ако са пристигнали през 1938. По една година за ден, по месец за всеки два часа. Каза, че току-що открили тази зала и пратили третия да докладва.

Дейвид подаде на Патрик единия автомат и му помогна да се изправи.

— Да побързаме тогава.

Патрик погледна към мъжа, чието гърло бе прерязал и който с такава лекота го бе надвил.

— Виж, Вейл, не съм воювал от двайсет и пет години…

— Ще се справим — успокои го Дейвид.