А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (114)

113.

Изследователски център на „Имари“

Източна Антарктида

При трясъка на втората експлозия Кейт вдигна глава. Отново натисна дръжката. Заключено. Стори й се, че подушва дим. В мислите й се гонеха налудничавите твърдения на Дориан и видеокартината на децата пред странната постройка… с пристегнати на гърбовете раници.

Вратата се отвори рязко и в стаята влезе забързано Мартин Грей. Сграбчи Кейт за ръката и я задърпа към коридора.

— Мартин… — почна тя, но той я прекъсна:

— Мълчи. Трябва да бързаме.

Поведе я по облицования с бели плоскости коридор. Свиха зад ъгъла и коридорът свърши с устройство, което наподобяваше въздушен шлюз на космическа станция. Минаха през шлюза, през завеса от спускащ се под налягане въздух, и се озоваха в голямо помещение от другата страна — нещо като хангар или склад с висок сводест таван. Мартин я стисна за ръката и я отведе при редица пластмасови контейнери, където клекнаха и зачакаха мълчаливо. Тя чуваше някакви гласове от дъното на помещението и шум от тежки машини — вероятно кранове или подемници.

— Стой тук — нареди Мартин.

— Мартин…

— Мълчи и ме чакай — прошепна той, изправи се и забързано се отдалечи.

Кейт чу стъпките му да спират внезапно, когато стигна до другите мъже. В гласа му се долавяше властност, каквато Кейт никога не бе забелязвала у него.

— Какво правите? — попита той рязко.

— Разтоварваме…

— Слоун нареди целият персонал да се събере при северния вход.

— Какво? Казаха ни да…

— Станцията е нападната. Ако я превземат, това, което правите тук, няма да има никакво значение. Дориан нареди да се съберат всички. Ако искате, можете да останете. И да умрете.

Кейт чу забързани стъпки да се отправят към нея и после да я подминават. Остана само Мартин. Той навлезе навътре в хангара и тя отново чу гласа му:

— Дориан нареди всички…

— А кой ще контролира обекта?

— Господа, защо мислите, че съм тук?

Още забързани стъпки в посока към въздушния шлюз. После гласът на Мартин:

— Кейт, може да излезеш.

Преведе я покрай редовете контейнери и една импровизирана станция за управление с множество монитори на стената. На тях се виждаше дълъг снежен коридор и залата, в която бе видяла децата.

— Моля те, Мартин, кажи ми какво става.

Очите на Мартин бяха меки, съчувствени.

— Облечи този защитен костюм. Ще ти кажа всичко, което мога, веднага щом излезем. — Махна с ръка към един раздут бял космически скафандър, окачен на стената до редица шкафчета. Кейт почна да го навлича, а Мартин продължи: — Съжалявам, Кейт. Аз съм този, който те подтикваше да търсиш решение. И когато успя… аз организирах отвличането на децата. Направих го, защото имахме нужда от тях…

— Камбаната…

— Да минат през Камбаната и да навлязат в гробниците — в сградата, която се намира под нас, на две мили дълбочина. Откакто изучаваме Камбаната, знаем, че някои хора могат да издържат на въздействието й повече от други. Накрая всички умират, но преди няколко години открихме комплект гени, отговарящи за съпротивата на организма: нарекохме го Атлантския ген, за по-кратко А ген. Този ген оказва сериозно въздействие на мозъка. Смятаме, че е отговорен за голям брой усъвършенствани познавателни способности: решаване на проблеми, логическо мислене, език, творчески способности. Ние, сиреч Хомо сапиенс, единствени сред всички човешки подвидове разполагаме с този ген — поне доколкото можахме да определим. Това е, което ни отличава най-вече от останалите. Според моята теория този ген ни е дарен от атлантите преди около шейсет хиляди години — по времето на изригването на Тоба. Благодарение на него сме оцелели. Но не сме били напълно готови да го получим. Все още твърде много сме приличали на нашите маймуноподобни предци, живеещи сред дивата природа и следващи инстинктите си. Странното е, че според нас той се активира от един определен невронен механизъм за оцеляване, или иначе казано онзи мозъчен център, който решава алгоритъма „да се бием или да избягаме“. Тъкмо този механизъм отключва А гена, като кара тялото и умът да се мобилизират. Вероятно затова ние сме раса на търсачи на тръпката и сме толкова склонни към насилие. Невероятно е. — Мартин поклати глава. — Истината е, че все още се опитваме да разберем как точно работи. Всички притежават Атлантския ген, или поне някои от компонентите му, но активирането му си остава проблем. При някои умове — най-вече на гениални хора — това е по-често. Вероятно защото тези гениални проблясъци, с които са надарени, са нещо като пътеводни светлини, които задействат А гена в онези кратки мигове, когато прозираме цялата мощ на умовете си. Подобни хора могат да активират своите А гени, като заобикалят центъра „бягай или се бий“. Постепенно съсредоточихме изследванията си върху екземпляри, при които е характерен този вид активиране. Наблюдавахме този процес и при деца, заболели от аутизъм и притежаващи необичайни умствени способности. Затова финансирахме и твоите проучвания и позволихме на Дориан да те съблазни, за да те подтикне към изследвания в тази насока. А когато започна да постигаш успехи, когато децата показаха устойчиво активиране на А гена, аз ги отведох преди той да разбере. За целта му подхвърлих разни примамки като Часовникова кула, с които да се занимава.

— Значи ти си бил информаторът. Ти си пратил напътствията на Дейвид.

— Да. Това беше отчаян опит да се спре Протоколът Тоба. Знаех, че Дейвид се интересува от „Имари“. Пратих му съобщение, в което разкривах няколко двойни агенти на „Имари“ сред хората от Часовникова кула и се опитах да му подскажа, че самата Часовникова кула е шпионска агенция на „Имари“, да го предупредя да не се доверява на никого. Надявах се постепенно да узнае по-голямата част от истината. Но трябваше да съм внимателен — информацията бе от най-високо ниво, а вече бях под подозрение. Най-малкото, надявах се войната за Часовникова кула да обхване „Имари“ до такава степен, че да забави изпълнението на Протокола Тоба…

— Какво по-точно е Протоколът Тоба?

— Тоба е план на Слоун — да използва чумата от Камбаната, за да задържи генетичната трансформация на човешката раса.

— Защо?

— За да ни „синхронизират“ генетично с атлантите. Поне това е обяснението, което Слоун и Кийгън използват пред организацията. Но то е само половината от истината. Крайната им цел е да създадат армия за изпреварващ удар. Слоун и Кийгън искат да влязат в сградата под нас и да избият атлантите.

— Това е безумие!

— Така е. Но по тяхно време, през 1918, епидемията е убила десетки милиони по целия свят, включително майката и брата на Слоун. Те са уверени, че който и да лежи в сградата под нас, не ни мисли доброто и че ще изтреби човешката раса след пробуждането си. За тях оцеляването на неколцина избраници, на генетично превъзхождаща останалите група, е по-добро от пълното изтребление.

— Защо не ми го каза по-рано? Защо не поиска помощта ми? — попита Кейт почти машинално.

Мартин въздъхна.

— За да те предпазя. Децата ми трябваха час по-скоро. Нямах време да ти обяснявам, а и ако го направех, щях да те забъркам в конспирациите на „Имари“. Опитвах се да изпълня обещание, което дадох много отдавна — да те държа настрана от това. Но се провалих. Спецгрупата трябваше да изведе безшумно децата от лабораторията. Ти не трябваше да си там по това време. Бях ужасен, когато научих, че асистентът ти е убит. Допуснах и други грешки. Подцених бързината, с която ще реагира Дориан. Когато се срещнахме в Джакарта, се опитах да ти намекна какво става, но не бях сигурен дали ще събереш парчетата от пъзела. После хората на Дориан те отвлякоха и изгубих контрол върху положението. След като се срещнахме в Джакарта ме докараха тук, в Антарктида. Агентите на Дориан ме държаха под наблюдение. Не можех да ти помогна почти с нищо. Но сред агентите имах сигурен човек — Наоми. Рискувах и пратих на Дориан ново шифровано съобщение, в което му разкрих сведения за комплекса в Китай, и Наоми… намери начин да придружи Дориан до него.

— Значи Наоми е уредила нашите пропуски за гарата?

— Да. Надявах се, че вие тримата — ти, Дейвид и Наоми — ще успеете да спасите децата и да обезвредите електростанцията, като с това ще попречите да се задейства Протоколът Тоба. Доста отчаян ход. Но като се имаха предвид залозите — животът на милиарди хора на планетата — всяка възможност бе по-добра от никаква.

Кейт довърши обличането на предпазния костюм.

— Момчетата… ти каза…

— Опитах се да осъществя контакт. Аз съм част от една малобройна фракция в корпорация „Имари“, която се придържа към друг път. Целта ни е да открием лекарствен способ за активиране на Атлантския ген, което ще ни позволи да проникнем в гробниците и да посрещнем пробуждащите се атланти не като техни убийци, а като деца, молещи за помощ пред назряващите несгоди на човечеството. Да помолят за помощта им относно проблемите с Атлантския ген. Открихме и някои други… интересни аспекти на А гена, загадки, които все още не разбираме. Сега нямам време да ти обяснявам, но без тях едва ли ще се справим. И тук идва твоята роля, Кейт. Ти можеш да проникнеш в гробниците. Знаеш какъв е планът на Дориан — да използва децата, за да унищожи атлантите. Трябва да побързаш. Баща ти даде живота си за тази кауза и направи толкова много жертви за теб. Освен това се опитваше отчаяно да спаси майка ти.

— Майка ми? — Кейт го погледна объркано.

Мартин поклати глава.

— Разбира се. Не съм ти казал. Дневникът. Той е на баща ти.

— Невъзможно!

Кейт впи очи в лицето му. Майка й да е Хелена Бартън? Патрик Пиърс да е баща й? Как бе възможно?

— Истина е. Той се присъедини с неохота към „Имари“. Направи го, за да те спаси. Постави майка ти в една от тръбите, а тя вече носеше теб. Излезе от своята тръба през 78-а и се преименува на Том Уорнър. Аз бях щатен учен към „Имари“, но бях изпълнен с колебания… заради методите им, заради тяхната жестокост. Открих в негово лице съюзник, вътрешен човек в организацията, който искаше да сложи край на това безумие, човек, който предпочиташе диалога пред геноцида. Ала той така и не ми се довери напълно. — Мартин сведе очи. — Положих всички усилия да те опазя, да сдържа обещанието си пред него — и накрая се провалих…

Нова експлозия разтърси комплекса. Мартин сграбчи шлема на скафандъра.

— Трябва да побързаш. Ще те спусна долу. Когато влезеш, първо трябва да откриеш децата и да ги изведеш. Каквото и да правиш, постарай се те да излязат навън. После ще намериш атлантите. Не ни остава много време — по-малко от трийсет минути, преди бомбите в раниците на децата да се взривят. — Отведе я при друг шлюз в дъното на склада. — Когато влезеш, качи се в коша. Аз ще го спусна. Стигнеш ли дъното на ледения кладенец, тичай към портала, точно както направиха децата. — Той застопори шлема и побутна Кейт към шлюза преди тя да успее да каже нещо.

Веднага щом външният люк на шлюза се отвори Кейт видя стоманен кош, окачен на дебело метално въже. Поклащаше се леко от ледения вятър, който преминаваше почти свободно през металната му мрежа.

Тя пристъпи към него с известно усилие. Вятърът едва не я събори, когато го доближи. Беше й трудно да улови дръжката с ръкавица, но все пак успя да се прехвърли вътре. Затвори вратичката и кошът започна да се спуска в кладенеца.

Кръгът светлина над главата й бързо се смаляваше. Кой знае защо, това й напомни за края на популярна серия детски филмчета, където също така един светъл кръг се стопяваше, докато накрая ставаше колкото главичка на топлийка и изчезваше съвсем. Поскърцването на металния кош придаваше на обстановката допълнителен драматизъм.

Кошът започна да се спуска по-бързо и светлината отгоре изчезна. Мракът и движението надолу създаваха неприятно усещане в стомаха й и тя неволно се улови за ръба на коша. Още малко, надяваше се, но не знаеше колко точно. Сети се, че й предстои да се спусне на дълбочина две мили.

После се появи светлина — отначало бледо сияние под нея, като звезди, блещукащи в ясна нощ. Известно време Кейт гледаше надолу, наслаждавайки се на красотата им, без да се замисля какво са всъщност. „Звезди“ — мислеше си. Ала постепенно умът й потърси рационално обяснение и накрая тя осъзна, че всъщност вижда фосфоресциращи лампи, които озаряваха дъното на кладенеца и разпръскваха мрака, сякаш я водеха на космическо пътешествие към непозната планета. Имаха почти… хипнотизиращ ефект…

Изведнъж шахтата се разтърси от мощна експлозия и кошът пак ускори спускането си. Въжето, на което бе окачен, внезапно се разхлаби. Беше прерязано.

Тя полетя надолу.