А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (13)

12.

Щабът на Часовникова кула

Джакарта, Индонезия

— Джош, чуваш ли ме?

Джош Коен се помъчи да отвори очи, но светлината бе твърде ярка. Главата го болеше неистово.

— Подайте ми още една.

Джош едва различаваше смътната фигура, седяща на твърдото легло до него. Къде се намираше? В изолаторна килия?

Мъжът доближи до носа му ампула, счупи я и Джош вдиша най-ужасната миризма през целия си живот — остър, непоносим мирис на амоняк, който нахлу в дихателните му пътища, накара дробовете му да се раздуят и го отпрати толкова рязко назад, че главата му се блъсна в стената. Главоболието премина на ново, още по-високо ниво. Той стисна очи и потърка челото си.

— Добре, добре, полека.

Едва сега позна гласа. Беше на Дейвид Вейл, шефа на централата.

— Какво става? — попита Джош.

Отвори очи и видя, че Дейвид е с бронирана жилетка и предпазители и че при вратата на килията стоят още двама агенти.

Джош се надигна.

— Някой сигурно ми е поставил бръмбар…

— Успокой се, не става въпрос за бръмбар. Можеш ли да станеш? — попита Дейвид.

— Мисля, че да. — Джош се надигна колебливо. Все още беше замаян от газа, с който го бяха упоили в асансьора.

— Хубаво, последвай ме.

Джош тръгна след него, а агентите се подредиха отзад. Поеха по дългия коридор, който водеше към помещението със сървърите. Когато стигнаха, Дейвид спря и се обърна към двамата агенти.

— Чакайте тук. Съобщете ми по радиото, ако в коридора се появи някой.

Когато влязоха, Дейвид отново закрачи забързано и Джош трябваше почти да подтичва, за да не изостава. Директорът бе двуметров добре сложен здравеняк, с вид, който би накарал всеки скандалджия в бар да се замисли, преди да му посегне.

Проправяха си път през задръстената от машини и кабели стая, под премигващите светлини. Тук беше хладно и несекващият шум на машините действаше потискащо. Екип от трима специалисти се грижеше постоянно за работата на сървърите — все нещо поправяха, преправяха, подменяха. Бяха превърнали помещението в истинска кочина. Джош се спъна в един кабел, но преди да падне, Дейвид се обърна и го улови.

— Добре ли си?

Джош кимна.

— Да. Ама каква бъркотия е тук…

Дейвид не отговори, но измина малко по-бавно останалата част от пътя до висок метален шкаф в дъното. Избута шкафа настрани и отзад се показа сребриста врата с табло до нея. Червената светлина на скенера премина равномерно през дланта му, после се отвори второ табло, този път за проверка на ретината. След като процедурата приключи, вратата се дръпна встрани, но зад нея имаше още една — от черен метал, като че беше на боен кораб.

Дейвид отвори вратата с второ сканиране на дланта и въведе Джош в помещение, просторно като физкултурен салон. Стените и подът бяха бетонни и стъпките им отекваха глухо, докато приближаваха центъра, където от тавана висеше стъклена кутия, окачена на оплетени метални кабели. Кутията, висока и широка няколко метра, излъчваше бледа светлина и Джош не можеше да надзърне вътре, макар вече да се досещаше какво има там.

Бе подозирал, че в централата има подобно помещение, но никога досега не го бе виждал. Това бе „тихата“ стая. Цялата централа бе „тиха“ — тоест с екранировка срещу всякакви подслушвателни устройства. Вътре в централата не би трябвало да има нужда от допълнителни предпазни мерки — освен ако не искаш да те подслушват други членове на клетката.

Вероятно съществуването на подобно помещение бе определено от съответните разпоредби. Джош предполагаше, че оттук директорът разговаря с директорите на другите централи по телефон или чрез видеовръзка. Може би дори с Управлението.

Докато приближаваха кутията, от нея се спусна къса стъклена стълбичка и бързо се прибра веднага щом се озоваха вътре. Стъклената врата се затвори зад тях. Отсрещната стена бе скрита от монитори, но освен тях вътре нямаше почти нищо — малка маса с четири стола, два телефона, микрофон и метален шкаф. Мебелировката бе евтина и изглеждаше някак не на място.

— Разполагай се — подхвърли Дейвид, отиде при шкафа и извади няколко папки.

— Трябва първо да докладвам. Важно е…

— Мисля, че ще е по-добре да ме оставиш аз да започна. — Дейвид се настани на масата и сложи папките между тях.

— С цялото ми уважение трябва да докладвам нещо, което може да има огромно значение. Което ще ни накара да погледнем на събитията по друг начин. Да преоценим всички активни операции в Джакарта и дори…

Дейвид вдигна ръка.

— Зная какво искаш да ми кажеш.

— Знаеш ли?

— Да. Готвиш се да ми съобщиш, че преобладаващата част от терористичните заплахи, над които работим, включително операциите в развиващите се страни, които все още са ни непонятни, не са дело на десетина отделни терористични групи, както предполагахме досега. — Джош мълчеше и Дейвид продължи: — Ще ми кажеш, че Часовникова кула смята, че тези групи са различни проявления на една глобална супергрупа, на организация с мащаби, надхвърлящи и най-дръзките ни представи.

— Значи вече са ти го съобщили?

— Да. Но не сега. Започнах да събирам парченцата от този пъзел още преди да дойда в Часовникова кула. А ми го съобщиха официално след като ме назначиха за директор.

Джош извърна глава. Не би го определил като предателство, но мисълта, че са държали в тайна от него нещо толкова важно, бе като удар под кръста. Същевременно се чудеше дали Дейвид не е разочарован, че не се е сетил за това по-рано.

Дейвид, изглежда, усети мислите му.

— Ако има някакво значение за теб, исках да ти кажа преди известно време, но нямах право. Има и още нещо, което трябва да знаеш. От 240-те участници във вашата конференция 142-ма не са се прибрали.

— Какво? Не разбирам. Те…

— Те не са преминали теста.

— Какъв тест?

— Конференцията ви беше тест. От момента, в който пристигнахте, до мига на тръгване вие бяхте под непрестанно видео- и аудионаблюдение. Както и със заподозрените, които разпитваме тук, организаторите на конференцията измерваха нивото на стреса по гласовете ви, зеничната реакция, движението на очите и много други белези. Накратко — следяха реакциите на анализаторите през цялото време на конференцията.

— За да видят дали не крият някаква информация?

— Да. Но по-важното беше да проверят кой от присъстващите вече е в течение на това, което ви беше съобщено, особено кои от анализаторите са известени за съществуването на супергрупата. Конференцията бе всъщност лов на загнездили се в Часовникова кула къртици.

Джош имаше чувството, че стъклената клетка около тях е изчезнала. Чуваше гласа на Дейвид някак отдалече. Но пък, от друга страна, конференцията бе идеалното прикритие за подобен тест. Всички агенти на Часовникова кула, дори анализаторите, бяха преминали стандартно обучение по контрашпионаж. Като например да излъжат детектор на лъжата. Но да кажеш една лъжа сякаш е истина е много по-лесно, отколкото да фалшифицираш емоционална реакция на изненада или да сдържиш други реакции, когато си под постоянно и щателно наблюдение цели три дни. Това бе почти невъзможно. И като си помисли човек, че на този тест са били подложени всички аналитици! Какво невероятно усилие…

— Джош, чуваш ли ме?

Джош вдигна глава.

— Не, извинявай, май ми дойде твърде много… значи Часовникова кула е компрометирана?

— Да. И искам да се съсредоточиш върху това. Вашият тест бе първата стъпка от програмата Защитна стена. В този момент по целия свят завърналите се от конференцията анализатори разговарят със своите началници в екранирани помещения като това и се опитват да решат как по-добре да подсигурят своите клетки.

— Смяташ, че централата в Джакарта също е компрометирана?

— Щях да съм изненадан, ако не е. Но има още. Чистката сред анализаторите предизвика поредица събития. Според плана съгласно протокола Защитна стена трябваше да се потърсят къртици сред анализаторите, а след това директорите на централите и проверените анализатори съвместно да издирят двойните агенти.

— Звучи резонно.

— Така и трябваше да бъде, но подценихме мащабите на проникването. Трябва да ти разкрия малко повече от организацията на Часовникова кула. Знаеш приблизителния брой на клетките — между 200 и 250 във всеки момент. Сега ще ти кажа още нещо: бяхме идентифицирали част от къртиците сред групата на главните анализатори — около шейсет. Нито един от тях не стигна до конференцията.

— Тогава кои са били…

— Двойници. Артисти. И оперативни служители, които преди са работили като анализатори — всеки, който би могъл да играе тази роля. Нямаше как. Някои от анализаторите вече знаеха приблизителния брой на клетките в Часовникова кула, а артистите вършеха полезна работа на място — разговаряха с хората, задаваха целенасочени въпроси, следяха за отговори и за реакция.

— Невероятно… Но как е възможно размерът на инфилтрацията да е толкова голям?

— Това е един от въпросите, на които трябва да отговорим. Има още. Не всички клетки са като централата Джакарта. По-голямата част не са нищо повече от подслушвателни постове — разполагат с ограничен брой агенти, изпращащи данни в Управлението. Един компрометиран подслушвателен пост, разбира се, е сериозен минус — той означава, че който и да е глобалният ни противник, е използвал тази клетка, за да събира информация за себе си, а на нас е предоставял фалшиви данни.

— Тоест държали са ни на тъмно.

— Именно. Предполагахме, че противникът ни събира цялата тази информация с цел да подготви мащабна атака срещу нас. Но не знаехме, че това е само половината от истината. Оказа се, че са били компрометирани и няколко от големите клетки. Това са клетки, сходни с централата Джакарта, с многочислени агентурни апарати и мощни оперативни екипи. Ние сме една от двайсетте по-големи клетки. Тези клетки са последната отбранителна линия, тънката червена черта, която разделя света от плановете на противника.

— Колко от тях са компрометирани?

— Не знаем. Но три големи клетки вече паднаха — Карачи, Кейптаун и Мар дел Плата. Бяха атакувани от собствените им специални части, които са избили повечето анализатори и директори. От часове вече нямаме връзка с тях. Сателитното наблюдение над Аржентина потвърждава разрушаването на щаба в Мар дел Плата. Размириците в Кейптаун са били предизвикани от външни сили. Дори в този момент в Сеул, Делхи, Дака и Лахор се водят престрелки. Тези станции може и да удържат атаката, но за нас вече са загубени. Не е изключено даже нашите собствени специални части да се готвят за атака срещу централата в Джакарта, макар че лично аз се съмнявам.

— Защо?

— Предполагам, че ще те изчакат да се появиш. Като се има предвид какво знаеш, ти си опасен коз. Ще си начело на списъка с жертви. Сутрешната оперативка е идеалният момент за удар — вероятно ще изчакат дотогава.

Устата на Джош беше пресъхнала.

— Значи затова ме отвлякохте направо от асансьора. — Той помисли малко. — И сега какво, искаш да разкрия предателите преди оперативката? Да нанесем изпреварващ удар?

— Не. — Дейвид поклати глава. — Това беше първоначалният план, но вече се отказахме. Налага се да приемем, че тази централа също ще падне. Ако сме компрометирани до степен, до която и другите, въпрос е единствено на време. Трябва да погледнем цялостната картина и да се опитаме да разберем какви са крайните цели на нашия съперник. Да се надяваме, че една или повече клетки ще оцелеят и че ще са в състояние да използват всичко, което научим. Ако ли не, тогава може би някоя от националните агенции. Но все още има един въпрос, който не си задал — един много важен въпрос.

Джош отново се замисли.

— Защо сега? И защо започнахте с анализаторите? Защо първо не прочистихте агентурния апарат или специалните екипи?

— Много добре. — Дейвид отвори една от папките. — Преди дванайсет дни с мен се свърза анонимен източник, който съобщи две неща. Първо, че скоро предстои терористична атака с мащаби, каквито не сме виждали досега. И второ, че Часовникова кула е компрометирана. — Дейвид прелисти няколко страници. — Той ни предостави списък на шейсет анализатори, за които твърдеше, че били вербувани от противника. Проследихме ги в продължение на няколко дни и установихме, че предават информация на специални явки. Така че това се потвърди. Според източника може да са повече. Останалото ти е известно — заедно с другите директори на централи организирахме конференция за анализатори. Заловихме, изолирахме и подложихме на разпит вербуваните анализатори и ги заменихме с артисти. Който и да е бил информаторът, или не е знаел за агентите, или не ги е разкрил по свои причини. Така или иначе информаторът отказа среща и повече не бе установявана връзка с него. После ние организирахме конференцията и проведохме своеобразната чистка. Информаторът продължаваше да поддържа радиомълчание. Но през последната нощ отново се свърза с мен. Каза, че искал да предаде останалата половина от информацията, с която разполагал, подробности за масивна атака под кодовото название Протоколът Тоба. Трябваше да се срещнем тази сутрин на гара Мангарай, но той не дойде. Вместо него ни навести някой друг с бомба. Мисля обаче, че той е искал да бъде там. Едно хлапе ми тикна вестник със завито вътре послание малко преди атаката. Дейвид плъзна един лист по масата.

Протоколът Тоба съществува.

4+12+47=4/5; Джонс

7+22+47=3/8; Андерсън

10+4+47=5/4; Еймс

— Прилича ми на шифър — каза Джош.

— Да, изненадващо е. Предишните съобщения бяха в открит текст. Но сега всичко си застава на мястото.

— Не разбирам.

— Какъвто и да е шифърът, това е истинското съобщение — около него се върти всичко. Информаторът е искал да се проведе чистката сред анализаторите, за да може да предаде съобщението си в подходящия момент — и сега то ще бъде разшифровано от някой, който не е двоен агент — най-вероятно от теб. Държал е да се заемем с прочистването на анализаторите и отлагането на фойерверките, докато може да прати съобщението си. Ако знаехме колко дълбоко е проникнал в редовете ни врагът, щяхме първо да поставим под карантина агентите по места и да въведем строга изолация в Часовникова кула. И тогава нямаше да водим този разговор.

— Да, но защо му е трябвало да го зашифрова? Защо не е пратил посланието си открито, както предишните?

— Добър въпрос. Вероятно той също е под наблюдение. Откритите послания могат да имат обратен ефект — да доведат до премахването му или да ускорят тази терористична атака. Така че този, който го следи, ще предположи, че все още не знаем какво се казва в съобщението. Това може да е причината, поради която все още не са разбили останалите клетки — мислят, че ще могат да забавят реакцията на Часовникова кула.

— Има логика.

— Така е, но един въпрос не ми дава покой — защо аз?

Джош се замисли, преди да отговори.

— Да, защо не директорът на Управлението или някой от другите директори на централи? И защо не са се обърнали към някоя от световните разузнавателни служби? Те разполагат с по-големи възможности да спрат атаката. Може би ако ги предупредят, ще изтеглят атаката напред — само като пратят открито съобщение. Или защото… ти си в уникалната позиция да спреш тази атака… — Джош вдигна глава. — Ако знаеш нещо…

— Много добре. По-рано ти споменах, че се заех с разследването на тази супертерористична група още преди да постъпя в Часовникова кула. — Дейвид стана, отиде при шкафа и извади още две папки. — Сега ще ти покажа нещо, над което работя вече десет години, нещо, което не съм показвал на никого, нито съм го представял на Часовникова кула.