А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (53)

52.

Изследователски комплекс на корпорация „Имари“

Покрайнините на Буранг, Китай

Тибетски автономен район

Дейвид чакаше търпеливо на опашката. Сградата пред него бе наистина огромна. Три високи кули, напомнящи по форма вази, стърчаха високо в небето и изпускаха в облаците бял дим.

Комплексът вероятно бе някаква комбинация от болница, медицински център и електростанция. Имаше много перони, на които пристигаха още влакове. Целият този персонал се докарваше тук от околните райони, които сигурно изпълняваха ролята на санитарна зона. Но защо? Издръжката на подобна операция би била баснословна. Да построиш такъв гигантски център насред нищото и всеки ден да караш към него персонал и доставки…

— Сър!

Дейвид вдигна глава. Негов ред беше. Прокара картата през четеца и влезе.

Сега бе най-трудната част — накъде? Сети се за Кейт. Тя не беше подготвена да се справя в подобна ситуация. Трябваше да приключи час по-скоро и да иде да я потърси.

На стената имаше карта — схема за евакуация при аварии. На приземния етаж нямаше реакторно помещение. Всъщност, ако се съдеше по разположението на комините, реакторното въобще не беше в сградата.

Дейвид последва хората, които вървяха към голямо помещение с гардеробчета. Повечето пазачи или разговаряха помежду си, или взимаха оръжия и радиостанции от рафтовете и поемаха нанякъде.

Чу неколцина да говорят за електроцентрала и ги последва, като преди това взе радиостанция и пистолет. Излязоха във вътрешен двор, отвъд който се издигаха други три сгради: огромна електроцентрала, сграда без много прозорци, може би медицински център, и по-малка постройка с прозорци и веещо се на покрива знаме на корпорация „Имари“ — това навярно бе административният център.

Мъжете пред него разговаряха оживено.

Дейвид намести раницата на раменете си и се зачуди дали разполага с достатъчно експлозиви. Вероятно не. Централата се бе оказала по-голяма, отколкото предполагаше.

При входа на електростанцията имаше пазач — седеше на високо столче, проверяваше пропуските и ги сравняваше с разпечатан списък на масичката до себе си. Протегна мълчаливо дебелите си пръсти към Дейвид и той му подаде пропуска. Докато бе чакал на опашката, беше надраскал за всеки случай снимката.

— Какво ти е на пропуска?

— Кучето го нахапа…

Мъжът изсумтя, наведе се над списъка и смръщи вежди, сякаш четеше нещо на неразбираем език.

— Днес не са те вписали тук.

— Казах им, като ме събудиха по никое време. Но ако кажеш, че не мога да вляза, толкова по-добре. — Дейвид посегна към пропуска.

— Не, почакай. — Мъжът вдигна месестата си длан, отново зачете списъка, после погледна пропуска и написа в долния край на листа с едри разкривени букви „Конър Андерсън“. След това подаде пропуска на Дейвид и кимна на следващия в редицата.

Дейвид влезе в нещо като преддверие с регистратура и двама пазачи, които го погледнаха бегло, докато ги подминаваше. Дейвид спря пред поредния план за евакуация и се ориентира за посоката към реактора.

За негово облекчение картата вършеше работа на всяка врата. Почти бе стигнал.

— Ей, почакай!

Дейвид се обърна. Беше пазачът от преддверието.

— Кой си ти?

— Конър Андерсън.

Мъжът извади пистолета си.

— Не, не си. Не мърдай!