Ана Годбърсън
Полет към бъдещето (3)

2

Лети пристигна в града с чисто нова рокля, подгизнала от пот. Беше си сложила сламена шапка, за да заслонява очите й. Сама носеше куфара, който й се стори два пъти по-тежък, отколкото на тръгване от Уайт Коув. Тротоарите на Парк Авеню бяха почти празни. Забеляза, че пуделите, френските булдози и малтийските болонки ги разхождат предимно прислужници в униформи. Замисли се за Яйчо и й домъчня. На тръгване от Догуд хрътката я следва чак до входа. После остана да вие жално, докато колата завиваше. В този ден обаче нямаше място за тъга, защото бе в самото начало на омайна нова глава от своя живот и не можеше да вземе кучето със себе си.

През изминалите две седмици познанията й за изкуството да се представя на сцена се трупаха с всеки ден. След случайната среща с Валънтайн О’Дел — филмовата звезда, чийто образ познаваше от големия екран — тя се качваше на влака до града, за да я научи той на всичко, което знае. Дните бяха натоварени, невинаги беше лесно. С часове танцуваше пред високите огледала в учебното му студио, докато най-сетне започна да изпълнява движенията без всякакво усилие, а краката й се подуваха. Такова ежедневие бе толкова вълнуващо и изтощително, че Валънтайн предложи Лети да се премести да живее при него в града. София Рей, негова съпруга и любимата му партньорка за главните роли, щеше да се върне от крайбрежието и нямаше да е неприлично. Още повече че София щеше да я научи на много неща.

— София Рей!

Лети вдигна поглед, стресната от момичешки глас зад нея, който изрече името, което бе в мислите й. Сигурно се бе разсеяла и не бе забелязала номерата, покрай които минаваше. Видя елегантна тъмнозелена тента, на която със златисто ръкописно бе изписано „Аполониън“. Разбра, че е пристигнала.

Висока жена с пухкави червени устни — лицето й бе скрито зад черни очила, но характерната бухнала изрусена коса бе на показ — излизаше от автомобил. Дори на тротоара, София Рей изпъкваше с неземен блясък и привличаше погледите.

Червенокосото момиче, извикало името на София, се бе втурнало покрай Лети към идола си с надеждата известната актриса да й каже нещо хубаво.

— За мен е истинска чест да се запозная с вас! — бъбреше възторжено почитателката. — Не мога да не ви кажа, че бяхте божествена в „Скитникът и наследницата“! Това е любимият ми филм с О’Дел и Рей.

— Колко си сладка! — отвърна София и смени позата. На пръв поглед в очите й блестеше обич, но Лети забеляза презрението, с което оглеждаше непознатата. То бе изкусно прикрито и все пак го долови в гласа й. Неочаквано се почувства малка и незначителна.

— Сега, миличка — продължи със захаросания си глас актрисата, — трябва да си вървиш.

Лети си представяше София като своя приятелка, а след като я видя на живо, се сви от смущение. Наистина Валънтайн бе щедър и мил, но се запита как тази внушителна жена ще се погрижи за провинциално момиче с глупави мечти за големия град. Лети застина на място и зачака подходящ момент да избяга. Преди да успее, София се извърна и впи поглед в Лети. Лъчезарна усмивка се разля по червените устни и тя заговори с напълно различен глас:

— Ти сигурно си Лети.

Почитателката рязко се врътна и погледна другото момиче със смес от завист и страхопочитание.

— Да — отвърна тръпнещата Лети.

— Да не стоим така, миличка, влизай! — София протегна ръка, Лети кимна, обзета от чувство за вина, и се остави София Рей да я въведе във фоайето с розов мрамор на жилищната сграда. — Валънтайн скоро ще дойде. Току-що обядвахме в „Плаза“. На излизане някакви хора го познаха и настояха да им посвири на пиано, а в такива случаи той не устоява, както вече ти е добре известно. Просто не умее да отказва. Разбираш, миличка, колко изтощителна е тази работа…

На Лети й бяха необходими няколко секунди, докато разбере, че тя е „миличка“, и щом осъзна, закима енергично.

— О, да.

— Какъв късмет, че Валънтайн те откри, преди да напреднеш в бизнеса. Ние ще те наглеждаме и ще ти покажем тънкостите.

— Благодаря — възкликна Лети. — Толкова съм ви благодарна, че ми позволихте да живея у вас — с вас — наистина съм ви много благодарна.

— Миличка, аз също извадих късмет. Вал ми разказа за теб и предчувствам как с теб ще се сприятелим. Момичетата като мен трудно си намират приятелки. Повечето ми завиждат, а другите искат подаръци, да ги представя на известни хора или да се снимат с мен. Но не си такава, нали?

— Не съм! — Лети поклати уверено глава също както преди няколко секунди.

— Да, усещам. На теб мога да се доверя.

Лети грейна. Бе невероятно слисана от посрещането и остана почти без думи. За щастие асансьорът звънна, преди мълчанието да стане потискащо, и лъскавите врати се отвориха.

— Разбира се, можем да й имаме доверие!

И двете жени се обърнаха. Видяха застаналия зад тях Валънтайн. Беше широко усмихнат, кестенявата му коса бе вдигната високо над челото. Топлият му уверен глас накара Лети да се изчерви чак до врата.

— Да, мила, сега вече си една от нас, независимо дали ти харесва, или не! — София влезе първа в асансьора, последвана от Валънтайн и накрая Лети. София натисна копче без номер, на което пишеше „П“. Когато вратата се затвори, Лети вдигна поглед, очите й се стрелнаха от единия идол към другия, сякаш, ако отклонеше поглед за по-дълго, двамата щяха да изчезнат. Тя затвори очи, а когато ги отвори, Валънтайн и София бяха все още до нея.

Жегата бе все така непоносима, когато Астрид слезе от автомобила с шофьор и чу думите на баба си.

— Приличаш на майка си — заяви хладно госпожа Ърл Донъл, с моминско име Каролайн Оукхърст, от просторната веранда на внушителната викторианска къща, където бе роден бащата на Астрид.

Не беше комплимент. Астрид бе чула предостатъчно изказвания на двете дами една за друга и знаеше какво точно се опитва да каже баба й. Все едно майка и снаха са се наговорили да си противоречат за всичко. Докато Каролайн държеше на приличието, Върджиния залагаше на показността. От Каролайн се излъчваше достойнство като на кралица, а Върджиния беше безцеремонна и нагла. В повечето случаи разправиите им започваха за пари, но с течение на годините се отнасяха една към друга като към олицетворение на всичко, което трябва да се избягва в живота. Астрид се бе научила да чува възможно по-малко, от която и да е от двете и се отнасяше с пренебрежение към кавгите им. В същия дух пресече ливадата пред къщата и сега.

— Бабче, моля те — отвърна Астрид, докато се качваше по стълбите, за да прегърне елегантната дама, която я очакваше. Баба й носеше сиворусата си коса на висок кок, както на младини, и въпреки че черната й плетена рокля бе с консервативна кройка, типична за годините преди войната, тя не се отнасяше стриктно към социалните норми в присъствието на единственото си внуче — отвърна на прегръдката, все едно Астрид бе още дете, и по този начин изключи строгата церемониалност, която предпочиташе във всеки друг случай. — Не бъди лоша, прекалено руса съм за такива неща, а не мислиш ли, че имам носа на семейство Донъл? Все това ми повтаряше.

— Да се надяваме и молим да е точно така. — Баба Донъл пое ръката на Астрид и я въведе в къщата. — Истинският нос на семейство Донъл проличава, когато си поне на двайсет и пет. Имаш още време. Едва ли момчето, което се върти около колата, е съпругът ти.

— Не! Това е бодигардът. Чарли много съжалява, задето не успя да дойде, а толкова му се искаше.

— Щом казваш — отвърна с пълно безразличие старата дама.

Минаха по дълъг, широк коридор, който пресичаше къщата по средата и отвеждаше към хол с южно изложение.

— Ааа… — въздъхна баба Донъл, сякаш току-що се връщаше от дълъг ден, в който се е борила със света (което със сигурност не бе правила). Плесна с ръце и се настани на канапе, тапицирано в розов сатен. Няколко секунди по-късно иконом в униформа внесе сребърен поднос с две потни високи чаши джин с лед. — Радвам се, задето отново се върна в цивилизацията, миличка.

Астрид пое чашата и огледа определението на баба си за цивилизация: стени, скрити под портретите на седем поколения семейства Донъл и Оукхърст, мебели от палисандрово дърво, на което бе твърде вероятно навремето да са седели благородници. Самата къща бе просторна, хладна, но съвсем не и с размерите на палат като Догуд или Марш Хол. Баба й спокойно можеше да си позволи по-представителен дом, но се гордееше като истински сноб, че не подменя нещо, което няма нужда от поправка.

Астрид замълча, за да отпие от коктейла. Лаймът и вкусът на тоник извикаха неволни асоциации. Припомни си мириса на дъха на баба си, докато й четеше приказки за лека нощ, сетне дъха на майка си, когато Върджиния взе дъщеря си и я заведе на пътешествие из Европа, което продължи години.

— Откъде намираш джин?

— Миличка, икономът ми се грижи за тези неща. Не го питам. — Баба Донъл обърна лице и строгият й профил се очерта на розовия абажур, което бе красноречив сигнал, че няма какво повече да каже по въпроса. — Този бизнес е истинска гротеска — от самото начало, та чак до края — не съм от лицемерките, които прегракнаха в защита на сухия режим, но обичам тишината в провинцията и нямам намерение да стъпча тази обич, като нарушавам закона.

— Бабче — продължи игриво Астрид, — мога да ти помогна с тази работа, по-точно казано, ние можем, след като с Чарли вече сме едно, защото, както сигурно знаеш, той се справя доста добре с продажбата на алкохол.

— Дааа — проточи предупредително баба Донъл така, че думата промени значението си и накрая стана ясно, че изобщо не е потвърждение.

Възрастната дама прочисти гърлото си, стана и се отправи към шкаф с рафтове, превити под томчета с пълните произведения на Шекспир с тъмновиолетови платнени корици и златни букви. Тя спря, остана с гръб към Астрид и наведе глава, за да погледне огромния портрет на покойния си съпруг, мъж със слабо, издължено лице и патрицианско излъчване, също като нейното.

— Чудесно е, задето дойде днес. Много ми се иска да се запозная с твоя човек, разбира се, някой друг път. Приготвила съм ти сватбен подарък, единствено за теб, и ми се струва… сега е най-подходящият момент да ти го дам.

— Бабче! — В гърдите на Астрид забълбука смях. Махна към баба си и продължи весело: — С Чарли сме съпрузи и много се извинявам и на теб, може би и на мама. Не го направихме, както си му е редът, и не поканихме всички след обява във вестниците. Сега вече сме женени, наистина сме женени, което означава, че всичко е обща собственост.

— Разбира се. — Гласът на старата жена стана мек — напълно нетипично за нея. Обикновено говореше високо и остро. Спря, прокара ръка по книгите, докато не стигна до „Отело“, и извади от томчето плик. Върна се при внучката си и заговори с изключителна настойчивост. Астрид не успя да си върне досегашната усмивка. — Въпреки това, достави ми удоволствие. Няма да се преструвам, че знам как вие, младите, вършите нещата напоследък, но престъпниците не са новост на този свят, а съм виждала как свършват закононарушителите. Парите не могат да спасят всички, но със сигурност ще помогнат на онези, които, изпаднат ли в затруднение, искат да помогнат на себе си. Зестрата не е кой знае каква, мила моя, просто подходяща сума за жена, която навлиза в света. Надявам се с Чарли да живеете щастливо дълги години и да не ти се налага да посегнеш към тези пари, а по-късно да ги предадеш на дъщеря си.

Тя подаде плика и Астрид — все още стресната от необичайната посока на разговора — не се сети какво друго да направи, освен да отвори плика. Вътре съгледа зелена книжка с думите „Спестовен фонд Уайт Коув“ на корицата. Докосна страниците и разбра, че баба й е права — сумата не беше огромна, въпреки това бе много повече, отколкото Каролайн отпускаше на овдовялата Върджиния, и значително повече, отколкото Астрид знаеше какво да прави с нея.

— Не се тревожи, те са на безопасно място, в спестовен фонд, и още дълго могат да останат в него. Не бива да казваш на Чарли. Условието на подаръка е единствено ти да теглиш от сметката. Разбра ли ме? Трябва да запазиш тайната.

— Благодаря — прошепна Астрид.

Прииска й се да обясни как не може да пази тайна от Чарли дори да искаше, но бе силно учудена от настойчивостта на баба си. Примигна и прибра книжката в плика. За пръв път й стана неприятно, че Чарли не е с нея тази вечер. Ако беше дошъл, баба й щеше да разбере, че двамата са женена двойка и може да му се има доверие. Освен това Чарли щеше да знае какво да прави с парите, вместо тя да се чуди как да постъпи.

— Чудесно! — Баба Донъл плесна с ръце и гласът й отново стана аристократичен и високомерен. — Ела, миличка — продължи тя, стисна Астрид за лакътя и я накара да стане от стола. — Сигурна съм, че вечерята вече е сервирана — стриди и лека рибена супа — и съм сигурна, че ще пием шампанско, за да отпразнуваме сватбата ти и вида ти на зряла жена.

Излязоха в коридора и Астрид зърна Виктор, бодигарда, да оглежда ливадата. За пръв път, откакто стана госпожа Чарли Грей, мисълта, че е омъжена и изглежда като зряла жена, не й се стори чак толкова възхитителна, а животът не се оказваше безкрайно парти.