Ана Годбърсън
Полет към бъдещето (23)

22

Лети чу София малко преди да я види. Гласът й я разтрепери. С Валънтайн снимаха всеки ден. Сега блажено се беше изтегнала в гримьорната на студиото, на розово велурено канапе, и оглеждаше костюма, който носи в последните сцени с Мари. Предстояха още много снимки до завършването на филма, но нейната роля бе напълно заснета. Лушън Бранч лично й каза, че начинът, по който е представила Мари, според него е най-обещаващият. От това пък как я наблюдаваше Валънтайн, от светлината в очите му, разбра, че е впечатлен от нея.

— Къде е тя? — гласът на София приближаваше, беше точно пред вратата. — Къде е малката мърла?

Лети смъкна маската за очи от лицето си и осъзна, че в крясъците на София няма нищо добродушно и тя е виновницата за гнева й. Истината за онова, което беше сторила, и за това, как трябваше да се чувства, я засрамиха, вместо да я накарат да се гордее. Беше облечена в хавлиен халат с колан на кръста, който сякаш подчертаваше чувството й за вина. Объркана се завъртя в стаята, без да има представа какво да стори. Огледалото улови отражението й и то й придаде известна самоувереност. Тежкият грим за снимките все още подчертаваше най-красивото у нея. Определено приличаше на филмова звезда.

— Нарцис сред цветята. — Думите на София прозвучаха по-тихо, но бяха все така злобни.

Вратата се хлопна зад нея. Лети се напрегна и зачака. София обаче мълча в продължение на няколко секунди и напрежението в стаята стана непоносимо.

— Значи той ти е казал? — Лети, която пееше с толкова мощен глас, едва успя да прошепне думите, докато бавно се въртеше около жената, научила я как да позира на червения килим.

София все още беше в шлифер. Коланът висеше, сякаш е понечила да го свали, но е била завладяна от бяс и не е успяла да довърши. Бузите й бяха по-изпити, отколкото преди заминаването, но това я правеше по-красива. За пръв път Лети забеляза недостатъците в красотата на благодетелката си. Носът, който щеше да стои очарователно на едно дете, приличаше на свинска зурла при зрялата жена, а пък очите, които намигаха очарователно в ранните филми, бяха твърде малки, за да разкрият истински чувства.

Неочаквано й стана ясно защо Лушън Бранч реши да смени актрисата за ролята на Мари и изпита още по-голямо съжаление към София. София обаче прекрачи към нея с разширени ноздри и вдигна ръка, сякаш се канеше да удари момичето. Лети усети как се свива вътрешно.

— Съжалявам — промълви тя с колкото може достойнство. — Много съжалявам.

— Съжалявала била! — София изричаше всяка дума така, сякаш провежда разпит. — Крояла си планове от самото начало.

— Не съм. Кълна се, не съм.

— А като си помисля, че ти имах доверие. Ти ме предаде. Предаде ме просто така. Предаде мен, която те научи на тънкостите.

— Виж, всичко се случи напълно естествено… — Задоволството, на което Лети се бе отдала допреди малко, беше напълно заличено. Вече нямаше как да се чувства горда с любовта си към Валънтайн, след като жената, която бе засегнала с тази любов, стоеше пред нея, особено в момент, когато очите на същата жена бяха кървясали. — После си помислих, че за теб няма да има значение.

— Нямало да има значение ли? Как смееш да предполагаш какво има или няма значение за мен?

Гневът, разкривил чертите на София, я правеше по-възрастна. Лети си припомни колко много години ги делят. С Валънтайн бяха женени от доста време, а тя не знаеше нищо за брака им. Опита да си представи красивото лице на Валънтайн. Напомни си, че след няколко часа ще се видят в „При Франки“ — тяхното заведение. Ако можеше да съживи нежността, избуяла помежду им през последните дни, мислеше си тя, щеше да се защити от хаоса, в който сега попадна. Дори частица от тази нежност щеше да й е от помощ. Не успя, защото София се беше надвесила над нея.

— След като вие с Джак Монтроуз си имате… някаква уговорка, предположих, че може… ами навярно дори ще се зарадваш за… за мен и Валънтайн.

— Ти и Валънтайн! — възкликна София, без да крие презрението си. Отстъпи назад, изпръхтя като необуздана кобила и проточи врат. — Вие с Валънтайн двойка?

— Да… искам да кажа… — бузите на Лети пламнаха и се уплаши погледът на София да не я нарани. Бе толкова остър, че на Лети й се прииска да се свие зад канапето. — Искам да кажа… предположих, че той ти е казал.

София бавно извади цигара от джоба на шлифера и я запали. Дръпна, свали дрехата с бързо свиване на раменете и я метна на канапето. През цялото време не откъсваше очи от Лети по вече демонстрирания злобен начин.

— Да, в известен смисъл може и да ми е казал — заяви най-сетне тя. Пристъпи към канапето и седна, кръстоса крака изискано, като дама. — Лети, малка нещастнице, нима наистина реши, че съм ядосана заради това?

— Не си ли ядосана?

— Напротив — закима енергично София. — Ядосана съм. Макар ядосана да не описва точно чувствата ми.

— Но нали каза…

— Глупачке! Не съм ядосана заради Валънтайн. Пет пари не давам какви ги върши Валънтайн. Винаги е бил такъв. Всъщност облекчена съм, когато някое нищожество като теб се появи и го поразсее известно време, за да не се занимавам с чувствата му. — София изсъска последните думи и извъртя очи, докато гасеше цигарата във възглавницата на канапето. — Ти какво? Да не би да си въобразяваше, че си първата?

Лети се надяваше сълзите й да не закапят поне още няколко минути. Това, разбира се, беше глупаво желание. Измина още известно време и проумя, че трябва да се моли София да не каже нищо повече по въпроса.

— Каза ли ти, че те обича? — изсмя се тя. — Заведе ли те в „При Франки“?!

Последното бе изречено с особена горчивина и Лети трепна. Междувременно мисълта за тях двамата с Валънтайн се разклати. Първоначално бавно, но щом започна да осъзнава как всичко е било съшито с бели конци, проумя, че София й казва истината. Валънтайн е минавал по този път и преди. Омайвал е момичета, като им е обещавал целия свят. Тя пък се беше подвела по история, която се оказа твърде добра, за да е истина. Докато бършеше мокрия си нос с опакото на китката, разбра, че се е проявила като пълна глупачка.

— Не, мое мило селянче. — Очите на София омекнаха, сякаш беше наясно, че е нанесла фатален удар и вече не е необходимо да се мори. — Задръж Валънтайн, ако го искаш. Той обаче няма да те иска дълго. Винаги така се получава. Просто обича да се разсейва от време на време и ако междувременно му се предостави възможност да ме нарани, е още по-доволен.

— Не съм била първата. — Лети стисна очи.

— Не си. Дори не си първата това лято. — София изви престорено ъгълчетата на устата си надолу. — Държа да ти кажа обаче, че за разлика от Валънтайн, аз си мислех, че ти си специална. Знаех, че си по-добра от останалите. Щях да се погрижа да не те подмята, когато му омръзнеш.

Лети вдигна срамежливо очи, за да срещне погледа на София, но веднага съжали за проявения кураж. София се наведе напред, присви очи и острите й лакти се отпуснаха на коленете.

— Щях да те науча как да станеш звезда — изсъска тя. — Ти обаче не можа да почакаш! Искаше всичко, при това веднага. Взе моята роля, захарче. Затова съм в такова настроение.

— О!

— Да! О, боже, о, господи. О, не! Това ме интересува. Затова лежа по канапетата за кастинг. Затова обикалям партитата. Затова се смея на тъпите смешки на дебелаците с парите. Понеже е нещото, което най-много искам — да участвам във филми и да ме снимат вечно. Ти. Ми. Отне. Ролята. — Разсмя се, но в звука нямаше нищо весело и тя оголи зъби.

Ужасяващата усмивка на София накара Лети да се почувства точно осем сантиметра висока. През няколкото прекрасни дни, в които съществуваше единствено в изпълнения с обожание поглед на Валънтайн и във въображаемото бъдеще, в което той й подаряваше рози всяка вечер и двамата живееха в прекрасно таванско помещение, четяха стихотворения, преди да си легнат, бе забравила, че може да се чувства по този начин. Само дето усещането за собствената й незначителност така и не беше изчезнало. То се таеше, чакаше подходящ момент, за да й напомни, че е никоя.

София се изправи. Движеше се бавно, с натрапчива показност, и се отправи към вратата с елегантна стъпка. Дръпна шлифера си за яката, също като немирно коте. Лети не помръдна от мястото си, беше застинала, наблюдаваше премерените движения на София. На вратата жената спря и огледа момичето от главата до петите. Тогава Лети усети, че сигурно прилича на призрак в бялата роба с пребледняло лице.

— Слушай — продължи по-спокойно София. — Аз съм истинска звезда. Моята светлина никога няма да угасне. Ти внимавай къде стъпваш, сладурано.

След тези думи излезе. Лети трепереше като мишка, която котката е притиснала в ъгъл. Стаята си беше същата. Различно беше единствено прогореното място на розовия велур, но то нямаше значение. Костюмът все още си беше неин. Вече не се гордееше с него, а мисълта да застане пред камера, докато десетки хора се въртят около нея в тъмното, я уплаши, вместо да я развълнува. Беше получила ролята на Мари, когато игра до Валънтайн, мъжа, в когото бе влюбена. Да, но двамата не бяха влюбени. Беше просто лъжа, прекрасна лъжа, която не бе прозряла.

Първоначално й се стори, че си представя смеха. Надникна от гримьорната и разбра, че е истински. София беше сред група жени, с които Лети се бе запознала, докато пробваше костюма. Те бяха гримьорки и гардеробиерки. Държаха се мило, но Лети така и не се постара да запомни имената им. Беше твърде завладяна от новия си живот, за да се замисля над подобни неща. Изпълни ролята уверена, че звездата няма нужда да обръща внимание на персонала. София обаче се усмихваше и разговаряше с тях като със стари приятелки. Тогава жената в безформената черна рокля и стегнат кок вдигна поглед и забеляза Лети. Смехът й стана по-силен и веднага стана ясно на кого се смеят.