Ана Годбърсън
Полет към бъдещето (9)

8

Лети излезе от Манхатън и раменете й се отпуснаха. Не каза честно на благодетелите си защо отива в Уайт Коув. Бе напълно възможно Кордилия и Астрид да имат нужда от нея. Почти бе истина и че нито една от тях не можеше свободно да излиза от Догуд, за да идва в града, когато пожелае. Ако бе казала на София и Вал истинската причина, поради която отиваше — импровизираното чаено парти на госпожа Чарли Грей, на което нямаше търпение да се види със старите си приятелки, — имаше опасност и те да се самопоканят. Горещината все още измъчваше хората и почти всеки би се възползвал от възможността да замине някъде в провинцията, за да избяга от нажежените тротоари. Отначало София се намръщи театрално, но после настоя Хектор да закара Лети.

— Ти си ми прекрасна приятелка — въздъхна щастливо София. — Искам да съм сигурна, че ти е напълно удобно.

При тези думи Лети усети как я бодва чувство на вина и докато се возеше в удобния автомобил на семейство О’Дел, я заболя при мисълта колко щедра е София, макар младата жена непрекъснато да си напомняше какво е правила актрисата с Джак Монтроуз. После се питаше дали не наранява Валънтайн, като мълчи за случилото се, и объркването нахлуваше отново, завладяваше я и бе доволна да лети през предградията, далече от „Аполониън“.

Пое по склона към западната ливада. Съгледа Яйчо и облекчението я заля. Хрътката подтичваше до момче, чието лице не позна, но щом зърна Лети, кучето спря за миг и вирна муцуна във въздуха. Изджафка веднъж за поздрав и драсна надолу по хълма.

— Здравей, момиче! — възкликна Лети, когато Яйчо скочи и почти я прегърна с дългите си крака.

След като момиче и куче се поздравиха, Яйчо се върна при момчето, все едно му водеше Лети. Те я приближиха и Лети позна момчешките черти на Грейди. Усмихна се широко. Той беше в широк бял костюм, който му придаваше вид на един от наследниците на забележително семейство от Уайт Коув, а не на градския драскач, с когото се запозна. Междувременно Яйчо затича напред и подскочи няколко пъти около краката на Грейди.

— Май те помни — провикна се Лети.

— Нима е възможно?

— Беше само преди няколко месеца. — Яйчо се задъхваше, главата й се люшкаше напред-назад, а шоколадовите очи се стрелкаха от Лети към Грейди. — Освен това ти й спаси живота.

— Ти я спаси. Аз бях уплашен до смърт и нямаше да знам какво да правя, ако ти не беше с мен. — Грейди погледна Яйчо, сякаш се извиняваше, че напомня за болезнения момент. — Изглеждаш чудесно — продължи той леко задавено, както когато някой казва нещо, което не може да скрие.

— Благодаря. — Лети се усмихна на комплимента и погледна тясната рокля на райе, която падаше от слабите й рамене.

Първият й избор беше по-момичешки. София обаче й напомни, че никога не се знае с кого може да се запознае или какво ще стане, затова било по-добре да облече по-изтънчена рокля.

— Извинявай, не поговорихме повече онази вечер. На София й прилоша — говоря за София Рей, актрисата, при която уча напоследък…

— Знам коя е госпожа Рей — прекъсна я Грейди.

— Разбрах, че не й е добре, и тръгнах с нея.

— Разбира се. — Тъгата се върна в очите на Грейди. Лети се сети, че във вестниците публикуваха нейна снимка, докато танцува с Лорънс Питърс на зазоряване. Грейди положително знаеше, че тя не е прекарала цялата вечер като болногледачка. — Сигурно искаш да видиш приятелите си — продължи той.

Тръгнаха към тентата, където младите мъже и жени, облечени в бяло, се криеха под бялата арка на тентата. Мили разнасяше подноси с напитки, Астрид бе застанала в кръг от момчета, на които изглежда им предстоеше да постъпят в колеж наесен и до един внимателно слушаха какво им разказва.

— Ето те и теб! — Пийчи Уитбърн със светлорусата коса, разделена на път от лявата страна, бе облечена в светлосиня рокля без ръкави, с висока яка. Не се усмихна, когато забеляза Лети. За момент Лети си припомни втория път, когато се срещнаха, как Пийчи бе забравила, че се познават, и се запита дали да не се престори, че не я познава. След това обаче тя хвана Грейди за ръката и срещна погледа на Лети. — А, небезизвестната Лети Ларкспър.

— Не знаех, че съм чак толкова известна. — Лети пристъпи притеснено на високите токчета.

— А ти как би нарекла човек, чието име се споменава всеки ден във вестника? — сряза я Пийчи, все едно Лети бе казала нещо много глупаво.

Преди Лети да измисли как да отговори, дамата зад Пийчи рязко се обърна.

— Ето те и теб, Лети! — възкликна Били Марш, доведената сестра на Астрид. Извърна поглед от Пийчи и прегърна Лети. — Нали нямаш нищо против да я открадна? Не съм я виждала от цяла вечност. Супер. И аз така си мислех.

Преди Пийчи и Грейди да успеят да отговорят, Били затегли Лети настрани и двете влязоха под тентата. Косата на Били беше тъмна като на Лети, къса и тя я зализваше назад, прибираше я зад ушите, което й придаваше вид на испанка. Беше в широк тъмносин панталон и бяла блуза, женствена, но два размера по-голяма.

— Извинявай, не успях да те спася по-рано, миличка. Тези двамата са големи досадници — обясни Били, докато забъркваше напитки и за двете.

— А, Грейди става, нали?

— Едно време беше супер — останах силно впечатлена, когато заряза „Кълъмбия“ и започна да се мотае във Вилидж. Сега се е вързал с Пийчи и аз вдигнах ръце. Или пък той е вдигнал ръце. Абе, нещо такова. Ще се остави да го впримчат.

— Много жалко — рече Лети, преди да успее да овладее разочарованието си.

Били й подаде чашата и я погледна над ръба на своята.

— Защо си толкова тъжна, кукличке? Не идваш ли от някое страхотно парти?

Лети се изчерви и извъртя очи.

— Добре съм, просто съм леко уморена. Партитата бяха много. Това обаче е супер, нали? Колко много хора са дошли, а Астрид ги е поканила вчера.

— Нали знаеш колко убедителна е Астрид. Науми ли си нещо, е върхът, става като магнит. Никой не може да й устои.

— Кои са тези момчета? — Лети кимна към малката група около Астрид.

— От Уайт Коув. Някои са се прибрали за ваканцията. Високият рус младок с розовото лице е Бо Ридли, син на сенатор. Никога не отказва покана за парти — голям досадник и страхотен дръвник. Всеизвестно е как върти номера или поне така му се иска. Знаеш ли… опитал се да подкупи кочияша на файтон да му даде коня си, а после носач в „Риц“ да го качи в товарния асансьор! Същата нощ били изпочупени много стъкла. Баща му трябвало да плаща и надплаща, за да покрие случая. Астрид обаче харесва тези мамини синчета. — Били извъртя очи и отпи от джулепа си. — Другите четирима са същата песен, но на друг глас.

Лети се поусмихна и се почувства малко по-смела, защото знаеше, че Били й е приятелка.

— Къде е Чарли?

— Сигурно в къщата. Днес всички са в бойна готовност. — Тя кимна към бодигарда в ъгъла на тентата, слаб младеж с голям нос, Виктор. — Одеве, когато дойде, Астрид го избягваше и ми се струва, че на него му стана неприятно.

— Ами Кордилия?

— Отиде да се разхожда. Да страда сама. Цялата работа с онзи Дарби направо я скапа. Май няма никакво желание да обсъжда въпроса.

— Ами — отвърна с въздишка Лети, — радвам се да те видя.

— Пий, кукличке. — Били вдигна чаша да се чукне с Лети. — Казвай сега какво те тормози.

Няколко минути двете стояха край масата и наблюдаваха мълчаливо двайсетината млади гости, скупчили се на сянка. Астрид забеляза новодошлата и я повика.

— Лети, миличка, кога пристигна? Да знаеш само колко ни липсваш. Ела тук!

Русата коса на Астрид беше паднала над едното око. Тя протягаше настойчиво ръка към приятелката си. Лети се поколеба и погледна Били, но тя кимна и подтикна Лети да се разходи сред гостите. Астрид направи няколко крачки напред и я привлече до себе си.

— Момчета, това е Лети Ларкспър, която ми беше кума на сватбата! Лети, запознай се с момчетата. Не си пълни главицата с имената им. И без това се обличат по един й същи начин. Няма как да запомниш кое име с кое лице върви.

Момчетата се разсмяха гръмко, сякаш пренебрежителното отношение на момиче като Астрид е чест. После започнаха да разпитват Лети със странните си, изискани акценти. Изведнъж партито се превърна във въртележка. Жегата понамаля, слънцето набъбна, докато се спускаше към хоризонта. Тъкмо когато Бо Ридли или някой от двойниците му питаше дали да й донесе нов джулеп, Лети забеляза Кордилия, седнала настрани от гостите на партито, на близкия хълм, обгърнала коленете си с ръце.

— Да, благодаря. — Лети изчака той да се отдалечи от масата, излезе от под тентата и тръгна към приятелката си.

— Стори ми се, че доста се забавляваш. — Косата на Кордилия беше пусната и изглежда, не беше ресана този ден, разстилаше се по раменете и по тъмносинята рокля от шифон.

Лети седна до Кордилия.

— Приятно ми е да се поразсея — отвърна тя след малко.

— От какво? Беше толкова развълнувана, когато тръгна за града.

— Да. — Партито в ниското и музиката бяха станали по-шумни, а Бо Ридли се показа на входа на тентата. Застана с чаша джулеп в ръка, напълно объркан. — Все още съм развълнувана. Само… ами те са толкова различни от хората, с които сме расли. — Цялата горна част на тялото на Лети се разтърси от смях. Междувременно Астрид застана до Бо и му каза нещо престорено свенливо, с извити устни. Разсмя се, пое джулепа от ръката му и поклати глава на онова, което той казваше. Сетне стисна ръката на Били и я поведе по ливадата. — Толкова са изтънчени и опитни.

— За какво си говорите? — попита весело Астрид, когато приближи.

— Колко са изискани и опитни са семейство Валънтайн О’Дел! — провикна се Кордилия. — Май цялата тази изтънченост потиска Лети.

— Едва ли са по-изискани от нас. — Астрид стрелна Били с поглед, сякаш очакваше потвърждение.

— Едва ли — потвърди Били и се просна на тревата пред Лети и Кордилия.

— Нас харесваш! — Астрид подаде джулепа на Лети и без да се интересува дали ще й останат петна от тревата, нагласи бялата си пола от поплин върху дългите си крака и седна на земята.

— Нито една от вас не ме обърква толкова — възропта Лети срамежливо, докато отпиваше от напитката си. — Имам чувството, че ми се налага да бъда приятелка на София. Цял живот съм искала да бъда като нея! Сега обаче, след като видях какво представлява в действителност, започвам да се питам…

— Тя по-добра актриса ли е от теб? — попита Кордилия. — Защото, ако играе по-добре от теб…

— Не е това — поклати глава Лети. — Видях я… заедно с онзи огромен важен господин, Джак Монтроуз… и те…

Астрид ахна. Беше потресена.

— Не може да бъде!

— А пък Валънтайн е толкова добър и мил, а изглежда няма никаква представа… — Щом изрече името на Валънтайн, очите й натежаха и по бузите й избиха петна.

— О, боже. — Киселата усмивка на Били се изкриви на една страна. — Значи София изневерява, а Валънтайн ти се умилква.

— Не бих казала, не е точно така…

— Той е актьор, държи да го обичат — продължи Били, без да обръща внимание на скромните думи, които очевидно имаха за цел да замажат истината.

— Притеснена ли си, че един женен мъж флиртува с теб? — Астрид се разсмя и се облегна на слабите си ръце. — Там си, миличка, за да се запознаеш с хора от филмовата индустрия, не за допълнително обучение! Остави семейство О’Дел да те води на партитата, на които ходят, а флиртуването не е лоша работа. Май София върти очи, а което е по-лошо, се умилква на доста мъже. Хората от шоубизнеса са свикнали с различни правила.

— Само не забравяй! Ти си там, защото пееш по-добре и от двамата — вметна Кордилия.

— Да, и ако не те намърдат във филм, поне ще те запознаят с някой, който ще го направи.

— Затова горе главата, посмей се, да не ти пука и така нататък, нали?

— Добре. — Лети разклати напитката си и ледът звънна в чашата. — Сега е ред на Кордилия.

— А, не. — Астрид посегна към чашата на Лети и отпи дълга глътка джулеп. — Никакви такива! Корд е нещастна заради случилото се с Макс и няма какво да обсъждаме повече, докато двамата не се видят отново.

— Ама… — понечи да протестира Лети.

— Права е. — Кордилия си пое многозначително въздух и тръсна коса. — Нищо не мога да направя, докато не се видим. Може би това и ще предприема. Предлагам преди това да поседим така поне час.

— Добре — съгласиха се в един глас останалите.

Седнаха на хълмчето и останаха да наблюдават гостите под тентата, докато синьото небе напредваше към късния следобед. Смяха се над казаното същия ден, обсъждаха какво би се случило, бяха доволни, че могат да оставят предизвикателствата за по-късно, когато слънцето залезе и няма да е толкова задушно.

 

 

Чарли бе категоричен: нито Кордилия, нито Астрид ще излизат от Догуд, дори придружени от бодигардове. Затова, когато хората от партито започнаха да се разотиват, Кордилия помоли Грейди да я закара до бензиностанцията на Олд Ойстър Таун и легна на задната седалка, докато минаваха през портата. Покрай събитията от последните няколко дни забрави, че е оставила автомобила си. Щом помаха на възрастния човек в офиса и се отправи към Манхатън, разбра, че едва ли можеше да измисли по-добро бягство. Кожените седалки бяха затоплени, небето бе в лавандулов цвят. Подпря лакът на прозореца и усети вятъра в косата си, докато минаваше по моста Куинсбъро. Макс излезе от църквата на 145–а улица и веднага я забеляза. Тя се бе облегнала на предния капак и беше единственото бяло момиче в квартала.

Наведе се нежно към майка си и прошепна нещо на ухото й. Госпожа Дарби присви очи към Кордилия и кимна, но не показа с нищо друго, че я познава. Макс пресече улицата с дълги, целеустремени крачки, докато двамата не застанаха един срещу друг. Денят почти преваляше и светлината бе романтична, а изваяните, червени устни на Кордилия се извиха в ъгълчетата и за няколко минути с Макс бяха като всяко момиче и момче, които се чувстват неудобно след раздяла.

— Ако искаш да говорим, най-добре да отидем другаде. Тук няма да им е приятно, че сме заедно, както и ако в Уайт Коув ме видят да разговарям с теб.

Усмивката на Кордилия помръкна, въпреки това кимна с разбиране. Седна зад волана и включи двигателя, без да каже и дума. Минаха през града, по улици, пълни с деца, които подтичваха под противопожарни кранове, оставени отворени. Фонтаните вода приличаха на течно злато на късното следобедно слънце. Най-сетне двамата се озоваха в Уест Сайд и паркираха на стръмна улица близо до старо гробище.

— Сигурно майка ти се радва, че си у дома — подхвърли Кордилия след малко. Седнаха на пейка в парк, на разстояние помежду си и загледаха как слънцето се топи над реката. Дърветата на отсрещния бряг бяха оранжеви на светлината на залеза, а водата около отражението на слънцето изглеждаше сребриста, тиха, осеяна с плавателни съдове в какви ли не размери — бавни шлепове и малки риболовни лодки с хвърлени въдици.

— Да, но предпочита да върша онова, в което най-много ме бива. Както и да е, сега вече не прилича много на дом. Говоря за Харлем, не за апартамента на мама.

— Не са ли горди, че живееш там?

— Никой не обича блудните синове. Не особено. Ще ме приемат, но не означава, че им е приятно, задето съм станал известен, докато съм минавал за бял. — Макс се разсмя мрачно, наведе се напред и подпря лакти на коленете си. Слънцето окъпа бледосините му очи, но той не извърна поглед, взираше се напрегнато, все едно го предизвикваше. След малко Кордилия отпусна ръка върху неговата и той я погледна. Поклати глава и се облегна назад на пейката, прегърна я през раменете. — Да не би да мислиш, че ако се върнеш сега в Охайо, ще ти се зарадват?

— Наясно съм, няма. — Гърлото на Кордилия беше пресъхнало, усети горчивина, щом се сети за родния си град. Имаше толкова много причини, поради които нямаше да я искат, но как да ги обясни… Затова прошепна нежно: — Никой обаче не ме е гледал с уважение.

— Да не би да са мислели, че си надута? — Той я притисна по-силно и тя се облегна на него, поласкана от начина, по който произнесе „надута“, сякаш бе нещо хубаво.

— Да.

— И при мен беше същото.

Тя кимна и разбра, че не е важно да му разказва как е заминала, нито спомена за Джон Фийлд, застанал пред олтара с усмивка на надежда, а след това и спомена за лицето му, когато го мярна от влака, как бе изтерзано от мъка. Нямаше да му разкаже с какви имена я наричаше леля й Айда, нито пък вероятната забрана да споменават името й у дома. С Макс си приличаха най-вече по онова, което ги беше привлякло в града.

— Макс?

— Да?

— Те искат да преговарям с тях.

— Кои?

— Семейство Хейл. — Ръката му се стегна и Кордилия отвори очи и забеляза колко напрегнато я наблюдава Макс. Сините му очи блестяха на фона на маслиновата кожа, а жилите на врата му бяха изпъкнали.

— За какво да преговаряш?

— За примирие между двете семейства. Том Хейл дойде да ме види онази вечер в „Трезор“. Още не съм споменала на никого. Струва ми се, че чакат да кажа нещо на Чарли.

— Защо ти?

Кордилия сви рамене.

— Сигурно са решили колко по-лесно ще им е да ме манипулират. — Полуусмивка се мярна по лицето й. — Май трябва да им намекнеш да не разчитат на тази работа.

Макс не обърна внимание на шегата.

— Недей — бе всичко, което той изрече.

Кордилия извърна поглед.

— Защо не? Ако си мислят, че могат да ме водят за носа, ще останат разочаровани, а и без това битките станаха твърде много. Едно от нашите момчета загина в нощта, когато отвлякоха Астрид. Те пък изгубиха няколко човека. Не искам да се повтаря.

— Недей — повтори той. Поклати глава и продължи: — Убиха баща ти. Какво ще ги спре да те наранят? Моля те, Кордилия.

— Какво ще спечелят, като ме убият? — Кордилия се изправи и се приближи до Макс, подпъхна крака под себе си. — Може и да са убийци, но едно мъртво момиче няма да им е от полза. Просто не се връзва.

— Не говори така.

— Добре — въздъхна тя и й се прииска да не бе споменавала нищо, а въздишката й да отнесе темата надалече. Колкото й се искаше той да говори по този начин, толкова и не й беше приятно. — За твое щастие, Чарли никога няма да се съгласи, затова мисля да изоставя мечтата за сключване на мир между войнстващите племена за друго време.

— Браво. — Макс прокара пръсти през косата й и тя затвори очи, наслади се на тръпките, които пръстите му разпращаха по главата й чак до устните. После той се сепна и рязко се изправи. — Ако се мъти нещо, значи трябва да се прибереш, преди да мръкне — заяви той и й подаде ръка.

Тя стана без негова помощ и двамата тръгнаха бавно към колата. Не си казаха нищо повече дори когато тя намали, за да го остави пред дома на майка му. Очите му се стрелнаха от един прозорец към друг, за да разбере дали някой не ги наблюдава. После се наведе и я прегърна през кръста с една ръка. Този път целувката не беше срамежлива. Целуна я така, сякаш имаше нужда и не можеше да изтърпи да не го направи, а тя отвърна и й се прииска да не спира. Той обаче слезе, наведе се, погледна я и след миг хлътна във входа.

Дълбока въздишка разтърси тялото на Кордилия, след като той си тръгна. Тя разбра със сигурност какво има между тях: той не спираше да мисли за нея, както и тя за него, а нямаше представа кога ще се видят отново.