Ана Годбърсън
Полет към бъдещето (24)

23

Небето беше съвършено светлосиньо. Облаците бяха надвиснали като топки памук, а въздухът миришеше на прясно окосена трева. Астрид шофираше уверено и яркосиният й шал се развяваше на вятъра. Даваше си сметка колко умело шофира и бе наясно, че е сън — в истинския живот разчиташе на шофьор. Не, каза си, не се събуждай. Само че беше твърде късно — осъзна, че сънят е измислица, когато чу плющенето на дъжда. Докато се надигаше обаче от леглото, разбра, че и дъждът не е истински. Някой барабанеше с пръсти по прозореца, достатъчно тихо, за да й се стори като шум от природата. Но не беше. Стряскаща светлина премина над очите й и напълно се разсъни. Насочи внимание към непознатото присъствие пред прозореца. След малко усети, че там е Виктор. Дошъл е да я спаси.

В бялата си нощница, издута около тялото, докато пристъпваше към прозореца, нямаше търпение да дръпне завесата, за да го види ясно. Ето го и него, напълно неподвижен, наблюдаваше я със спокоен, нетрепващ поглед. Щом го погледна, разбра, че й обещава по-добро бягство от съня.

— Ти луд ли си?

Толкова много други неща можеше да изрече, но бе свикнала на гръмки, романтични думи. Обикновено момчетата ги произнасяха за нея. Фактът, че все още можеше да каже нещо остро, й помагаше да не се чувства толкова отчаяна, колкото й се струваше. Притисна буза към рамката на прозореца, за да се охлади.

Той примигна и тя си припомни колко са красиви миглите му.

— Може би.

— Ще те убият. — Астрид поклати глава. — Истинско чудо е, че досега никой не го е направил.

— Чарли не знае. Нямаше да съм тук, ако той знаеше. Поради някаква причина ме преназначи. Вече не съм ти бодигард.

— Знам. — Тя извъртя очи към далечния край на стаята, кимна към вратата и човека, застанал от другата страна. И двамата се замислиха за него и какво ще им стори, ако ги открие тук насаме. Въпреки това се приближиха още малко един към друг, но тя остави прозореца помежду им. Видя, че светът зад рамото му е тъмен, кадифен. За момент си позволи да повярва, че е възможно да отиде, където поиска. — Как се качи тук?

Той мрачно погледна към ниското и тревата долу.

— Май любовта кара човек да върши тъпотии.

— Чарли ме удари.

Виктор се сви, все едно някой бе ударил него.

— Добре ли си?

Тя поклати глава и продължи тихо, жално:

— Не знам какво се е случило в полицията, но той смята мен за виновна. Разправя, че съм изпяла пред федералните какво се е случило в нощта, когато уби човека на Койл Минк. Разправя, че знаели нещо, което само аз съм чула. А аз не съм казала на никого.

— Каза на Лети и Кордилия. — Изрече имената бързо и те бяха толкова не на място в разговора, че тя отстъпи назад. На Астрид дори не й беше хрумвала възможността Чарли да е прав, че съществува доносник и тази работа може да има нещо общо с нея, а пък идеята Лети и Кордилия да издадат информация й се стори нелепа.

Щом я видя как пребледня, Виктор продължи.

— Онази вечер. В хотела. Тогава им каза. Аз се връщах, след като бях поставил цветята във ваза и…

Насекомите жужаха, но те не заглушаваха неочакваното бръмчене в ушите й.

— Нямах представа, че си чул.

Гласът й стана по-висок. Дали защото Виктор бе скрил нещо от нея? Или може би, защото се държеше странно? Затова той притисна ръка към устата й. Жестът я накара да се възмути. Този ден един мъж вече я беше ударил. Сега, за отмъщение, заби зъби в дланта му. Той продължи да я гледа в очите, все едно не усещаше болката.

— Извинявай — изрече с устни Виктор.

— Защо се извиняваш? — Тя въздъхна тежко и обърна бузата си към него. — Нали аз те ухапах — призна без следа от съжаление.

— Извинявай, че не те защитих и допуснах да видиш нещо толкова противно. Извинявай, че те поставих в опасност. — Той приглади назад кичур тъмна коса, паднал на челото. — Обичам те.

Тя се намръщи и погледна през рамо. Небето на юг беше очертано в мораво — светлина, която сигурно идваше от лодките на контрабандистите. Може би хората на Чарли. След няколко безмълвни секунди тя стигна до заключението, до което бе стигнал и той.

— Добре, обичаш ме — призна тя и тръсна глава с горчивина. — Какво можем да предприемем по въпроса?

— Искам да дойдеш с мен.

— Какво?

— Веднага.

Тялото й се отпусна и тя се отдръпна от прозореца. За момент се поколеба между красивите му думи и стаята отзад — пътя към всичко, което познаваше.

— Не мога да дойда с теб — рече тя и пристъпи напред към прегръдката му. Затвори очи и вдъхна аромата му, кожата и сапуна, с който се беше обръснал, които вече й се струваха приятни и познати. Цял ден бе копняла за този мирис и бе наясно, че той ще съсипе живота й.

— Защото не ме обичаш ли? — За пръв път в спокойното му държание се появи пукнатина.

— Напротив — прошепна тя.

— Тогава трябва да вървим, веднага. Прекалено опасно е да оставаме. Ако Чарли заподозре каквото и да било, ако разбере, че съм бил тук… — Сърцето му започна да бие по-силно. Тя го усети през ризата. Той продължи все така забързано: — Ако дойдеш с мен сега, ще бъдеш в безопасност. Ще те пазя винаги и никога повече няма да те лъжа.

— Да ме лъжеш ли? — Тя се отдръпна и покри прозрачната нощница с ръце. — За какво си ме лъгал?

— Астрид, нима не разбираш? Аз съм този, който каза на федералните. Агент съм на федералното бюро за разследване.

— Какво?!

Заудря го по гърдите. Добре, че той отново покри устата й с ръка, иначе щеше да изкрещи и да събуди цялата къща. Тя се съпротивлява дълго. Едва когато усети, че енергията се е оттекла от крайниците й, спря. Ръката му остана притисната върху устата й, докато тя не го погледна обидено.

— Затова ли дойде да ми кажеш, че ме обичаш?

— Боже, не — поклати глава Виктор. — Това е най-лошото при разследванията. Не успях да се преборя с любовта си към теб. — Сви рамене. — Такова е положението.

— О! — Тя се отдръпна от него и се замисли. — Как да замина с теб? Чарли ще ни намери, а тогава…

— Довери ми се, мога да те защитя. Твърде опасно е да останеш тук, за мен също. Мислех, че ще го задържа по-дълго и така ще имаме възможност да се измъкнем. Оказа се, че греша и… само влоших положението. Моля те, Астрид, нека заминем веднага.

— Не мога да замина, без да се сбогувам с момичетата! Освен това си прав. След като Чарли още не те е убил, значи не знае…

— Кордилия обаче знае. Досетила се е. Въпрос на бреме е да каже на брат си.

Очите на Астрид помръкнаха.

— Кордилия няма да го направи. — Щом го изрече, разбра, че е истина.

— Сигурна ли си?

Астрид усети колко е нервен Виктор заради опасността, в която се намираха, и започна да се успокоява. Покрай хаоса следобед бе забравила добрите съвети, които бе събрала, картата на многобройните възможности, които бе начертала. Още повече сега беше къде-къде по-интересно, след като научи, че тайният й любим има значка.

— Ще дойда с теб, Виктор, но все още е рано. Имам малко пари. Майката на татко ми ги даде, когато се омъжих. А онази жена, мадам Филомина, в „Сейнт Риджис“, ме посъветва къде да ги вложа, на стоковия пазар, за да увелича сумата. Твърди, че щели да се утроят за три месеца.

— Парите нямат значение, просто…

— За мен имат, мили! Нямаш представа как обичам красивите неща, а не искам да мисля колко ще ти е напрегнато, ако се опитваш да ме издържаш със заплатата на полицай.

Виктор си пое въздух и от звука й се стори, че въздухът се напълни с ледени висулки.

— Не съм сигурен. Ако той разбере какво си ми казала, нещата, които сме направили… — Замълча и тя разбра, че той няма да понесе съдбата й, ако Чарли разбере, че е целувала друг мъж.

— Не се тревожи. — Тя го погледна и ноктите й драснаха рамото му. — Мога да контролирам Чарли. Сега е ядосан, но никога не продължава дълго. Въртя го на малкия си пръст, а когато се налага, съм първокласна лъжкиня.

За пръв път тази вечер Виктор откъсна поглед от нея. Кичури тъмна коса паднаха над очите му и той изруга, твърде тихо, та тя да не чуе точно думите, но достатъчно високо, за да разбере, че той е ядосан и предложението й никак не му се нрави.

— Не е разумно.

— Повярвай ми.

Последва нова тиха ругатня.

— Трябва да изчезвам.

— Да, трябва.

С показалец проследи линията на брадичката й.

— Честит рожден ден.

— О, да! Прав си! Вече е след полунощ… — изкиска се тихо, защото не можеше да повярва, че е забравила рождения си ден. — Вече съм пораснала.

— Да.

— Да! — Пусна го и отстъпи назад. Щом спря да го докосва, страхът се върна. В нея нахлу празнота и й се прииска да бе настояла да остане още един ден. Прииска й се да е с него, на което и да е друго място, но не и тук и да може да се сгуши на гърдите му. — Виктор?

— Да?

— Ще бъдеш ли тук утре?

Той свъси вежди със съжаление и устните му се разтвориха. Ръцете му погалиха врата и лицето й, пръстите му се заровиха в русите кичури и устните му се доближиха до нейните. Не я целуна, но тя имаше чувството, че усеща ласката. Астрид извъртя очи нагоре, срещна погледа му отблизо и покри устните му със своите. Жарката целувка се оказа заразна, плъзна към пръстите на краката й като горски пожар.