Ана Годбърсън
Полет към бъдещето (13)

12

— Чувствам се много по-добре — заяви София Рей пред пудриерата си. — Не се ли чувстваш много по-добре?

— Да. — Лети се оглеждаше в собствената си пудриера и наистина се чувстваше по-добре.

Отражението й показваше изискана версия на самата нея: миглите й изглеждаха по-дълги, а устните попълни. Единственият начин да избягат от жегата с достойнство, поне така твърдеше София, бе да отидат в „Бъргдорф“. В салона на универсалния магазин вдигнаха косата на Лети, направиха й маникюр, оформиха и лакираха ноктите на краката. София се показа, след като късата й коса бе обработена с перхидрол. Прочутата госпожа бе с тежък, драматичен грим и във великолепно настроение. Двете излязоха на тротоара, тя хвана протежето си за ръка и я поведе към лимузината, която ги очакваше.

— Хектор, побързай, ако обичаш, не разполагаме с много време, а и движението е натоварено.

Отделиха се от тротоара и Лети забеляза група млади момичета, скупчили се под огромен чадър, ококорени да наблюдават София Рей и приятелката й. Не бяха от квартала — Лети веднага позна по дрехите им — и не бяха дошли на пазар. Лети им се усмихна и не почувства никаква вина колко е изключително доволна вече да не е една от тях.

Лимузината попадна в задръстване. Колоната се придвижваше бавно заради лошото време. Шофьорите показваха омразата си един към друг, като надуваха клаксоните и размахваха юмруци през прозорците. Междувременно в задната част на кремавата лимузина всички повърхности бяха меки, фини, а шумотевицата и блъсканицата по улиците сякаш бе от друг свят.

— Да знаеш, че ще имам огромна нужда от приятелството ти, докато ме няма.

— Я пак ми кажи защо заминаваш? — Лети се отпусна на меката кожена седалка.

Беше решила да не говори за инцидента на партито на Джак Монтроуз, но я гризеше любопитството защо София заминава така неочаквано.

— За да сваля два килограма, миличка. Три, ако успея. Три дена на планина и безкрайни разходки и противно много целина! Снимките започват в понеделник. Искам скулите ми направо да пробият екрана.

— Но ти си толкова слаба.

— Хм… — София затвори очи, все едно това се подразбираше. — Има и друга причина, поради която трябва да отида. — Последвалото мълчание беше заредено със скрито значение. София два пъти стрелна с поглед предната част на автомобила. Лети също погледна. Хектор беше с униформената си шапка и бе целеустремен с безразличие право пред себе си. Момичетата сведоха глави. — Нали говорихме, че господин Монтроуз е важна личност? Нали помниш… ами двамата с него… останахме насаме на партито?

Гласът на София съвсем притихна. Тя изви вежди невъзможно високо, а Лети се постара да издържи на погледа й, без да се издаде. Усети какво предстои и й се прииска новата й приятелка да си мълчи. Подготви се да не покаже колко е скандализирана от признанието.

— Виж сега… господин Монтроуз ще ме придружи до спа центъра. — София ококори многозначително очи, когато го каза, и ъгълчетата на устата й потрепнаха. От нея към Лети премина вълна от вълнение. На девойката й стана неприятно от признанието на благодетелката й, но се насили да се усмихне широко. — Нали няма да ме издадеш?

— Не, разбира се! — намигна Лети с надеждата да прикрие тъгата, която изпитваше по милия, честен и откровен Валънтайн. — Ще си остане нашата тайна — добави искрено.

— Добре. И още нещо, Лети.

— Да?

— Грижи се за Валънтайн вместо мен, докато ме няма, нали?

— Ще се постарая — обеща Лети и кимна.

— Не гаси колата, Хектор! — Зеленият навес на „Аполониън“ изпълни прозореца на автомобила. Портиерът в ливрея се втурна да отвори вратата, вдигнал чадър, за да предпази дамите от ситния дъждец, от който тротоарът бе хлъзгав. София се наведе напред да даде инструкции на шофьора и се обърна едва-едва, когато заговори на Лети: — Лети, миличка, нали ще вземеш чантите? — Момичешката интимност отпреди малко бе заменена от обичайната заповедническа нотка в гласа на актрисата. — И кажи на Вал колко е натоварено движението. Обясни му, че бих се качила да го целуна за довиждане, но тогава по всяка вероятност ще си изпусна влака…

След малко вратите на асансьора се отвориха и Лети влезе в пентхаус апартамента, превита под тежестта на пликовете с покупките, които носеше и в двете ръце. Неволна усмивка разтегна устните й, щом зърна сцената в хола, от която лъхаше спокойствие. Под мъркащия вентилатор на тавана бе седнал Валънтайн, облечен в бяла официална риза, прибрана в бял панталон над кафяви мокасини. Лицето му наполовина бе скрито от „Ню Йорк Трубадур“.

— Здравей, красавице! — Последва кратко мълчание, в което Лети бе убедена, че това се отнася за нея. Валънтайн премести вестника и тя мигом разбра как той е помислил, че София се прибира. Стомахът й се сви от разочарование. — Я, какво е станало с моята госпожа?

— Не се качи заради трафика — прошепна Лети и продължи с обясненията, в които имаше и влак, и спа, и целина.

Внимателно наблюдаваше Валънтайн, за да разбере дали е сломен, задето съпругата му не се е качила да се сбогува, но очите му си останаха вперени някъде в далечината. После той огледа стаята, кремавите мебели, огромните портрети и най-сетне се спря на лицето, което напоследък виждаше често.

— Самотен ли си, когато тя замине? — попита Лети.

— Самотен ли? — възкликна той. — Нима е възможно? Как ще съм самотен, след като ти си тук? София се нуждае от подобни почивки. — Той изду гърди, за да покаже как тя ще диша планински въздух. — Освен това започваме снимките за нов филм, а на мен ми е доста по-лесно да си науча репликите без нея.

— Не трябва ли и тя да си научи репликите? — Лети се отпусна на стол от едната страна на вратата на асансьора. — Нали и тя участва във филма?

— О’Дел и Рей, ние сме екип! Аз й помагам. — Валънтайн прочисти гърло и махна с ръка, за да даде знак на Лети да седне на канапето срещу него. — Има причина да станем велики. Тя е тази с амбицията, на нея й стиска да се разправя с всичко необходимо, дори ми се струва, че й харесва. Не харесва обаче нещата, които аз ценя и са важни за мен.

Лети отпусна ръка на ръкохватката на канапето и подпря брадичка в дланта си. Спомни си родната къща, как майка й я учеше да танцува, как мечтаеше да получи главна роля. Майка й все повтаряше, че някои неща са свещени за актьорите, и Лети й беше повярвала, а сега с радост откриваше, че Валънтайн О’Дел, нейният идол от екрана, мисли по същия начин.

Валънтайн пак се обърна към нея и тя забеляза, че усмивката му е уверена, истинска.

— А не искаш ли да ми помогнеш? С репликите. Можеш да четеш ролята на София.

— За мен ще бъде… чест.

— Чудесно! — Валънтайн плесна с ръце, за да покаже колко е доволен. — Отивам за сценария. Сложи нова кафеварка, ако обичаш. Може да откараме цялата нощ…

Ароматът на кафе бе силен, когато Валънтайн се върна и Лети пое сценария от него. Разтвори страниците и потръпна, щом си помисли как от написаното на тези листове ще излезе истински филм. На първата страница прочете „Госпожица Рей“ и показалецът й се задържа на името няколко секунди.

— Сигурен ли си, че тя няма да има нищо против?

— Не, разбира се, и без това София прави само по един дубъл. Дразни се, че се вманиачавам над дреболии. Всъщност ще й направиш услуга, защото ще бъда добре подготвен и няма да правим толкова много дубли, както обикновено.

Валънтайн наля и на двамата по чаша кафе и се заеха с работата. Първоначално Лети прочиташе репликите на София така, все едно беше секретарка, която му помага да научи ролята си. Щом разбра историята и какво представлява героинята Мари, започна да влага чувство във всяка дума. Скоро спираше на места, също като Валънтайн, когато преценеше, че някоя реплика е прозвучала неубедително или не отговаря на същността на героинята. В Юниън, през безкрайно отегчителните вечери след смъртта на майка си, когато баща й стана прекалено строг, си представяше, че актьорите прекарват вечерите точно така. Нямаше никакво значение, че са в апартамент на Парк Авеню. Стаята можеше да е, която и да е — и във Вилидж или в далечния Париж — и всичко, което изричаха, беше пълно с енергия, подчертано с жестове и смях. На няколко пъти Валънтайн спря четеното, за да й разказва истории от снимачната площадка, когато бе променял сценария или бе използвал костюм, за да подчертае нещо у актьора.

Тя обичаше да си представя как сцените, които четяха, ще бъдат предадени на екрана. Срамуваше се да го признае пред Валънтайн, но това бе най-вълнуващата вечер от пристигането й в Ню Йорк. Почувства се по-жива, отколкото в някой нощен клуб, по-жива дори от вечерта в „Трезор“, когато той я откри.

— Бях съсипан преди края на войната — Валънтайн започна нова сцена, събрал вежди, за да предаде завладелите го чувства. Беше се изправил, сякаш се намираше в края на гората с изглед към долината, брадичката му вдигната, едната ръка прибрана зад гърба. — Мислех, че животът ми е приключил, искаше ми се да бях загинал в онзи окоп заедно с хората си…

— Но ти направи толкова много за селото ни. — Лети застана пред него и отпусна буза на рамото му, все едно не можеше да понесе тежестта на чувствата. Затвори очи и почти прошепна следващата реплика. — Много повече, отколкото ние бихме могли да направим за теб.

— За мен е истинска радост, че селото се възроди за нов живот след толкова много смърт и… Не бива да мислиш, че съм го сторил за тях. — Валънтайн беше направил нова, решителна крачка и Лети отвори едното си око, за да прочете следващите думи. Нямаше нищо написано, само бележка, която накара сърцето й да затрепка.

Целувка. Лицето й изтръпна, не усещаше върховете на пръстите си. Наистина ли трябва да се целунем?

— Не мога да повярвам — чу тя гласа си. Сега вече измисляше реплики и макар да нямаше представа откъде се вземат, почувства, че трябва да забави нещата. Може би тъкмо за това бе мислила, когато намигна на София и обеща да се грижи за Валънтайн. Сега обаче, след като бе останала сама с него и държеше лист, на който пишеше „целувка“, всичко й се стори страшно. — Не мога да повярвам, че не си мислил за нас, когато…

Преди да успее да каже и дума, Валънтайн я прегърна през финия кръст. Беше затворил очи, устата му се надвеси над нейната. Тя също затвори очи, от страх да не припадне.

Целувката беше нежна, май не се случваше, но едва доловимото докосване на устните му до нейните притежаваше мощ, която тя почувства с цялото си тяло, чак до коленете и пръстите на краката.

Отвори очи и забеляза той да я наблюдава. Мускулите около очите му се свиха и в тъмните ириси проблесна искра. Ръцете му бяха все още на кръста й. Лети беше сигурна, че той е усетил как се ускори пулсът й.

— Боже — промълви той. Тя бе убедена: говореше не „лейтенантът“, а самият Валънтайн. — Беше… невероятно!

 

 

На Лонг Айлънд лошото време нападаше отново, скри звездите и странната им магия. Може би това унищожи способността им да попречат на влюбените. В кътче край брега на пролива, където водата беше спокойна и отразяваше тихото време, двама млади, женени отскоро, бяха заедно, на истинска среща. Той в прекрасен костюм от карамелен лен, а тя в бяла дантелена рокля без ръкави, която изглежда бе избрана, за да напомни на всички, че съвсем скоро е била свенлива булка.

Всъщност Астрид бе забравила, докато не пристигнаха в яхтклуба на Уайт Коув, как едно време тук си бе представяла своята сватба. Гордееше се с бързината, с която бе извършено бракосъчетанието им, и сега не би искала да се случи по какъвто и да било друг начин. Съгледа обаче трепкащите светлини в края на залата и си спомни къде бе искала да бъде олтарът. Запита се дали нямаше всичко да е различно, ако бяха следвали отъпкания път. Е, нещата не бяха ужасни, напомни си. Целувката с Виктор, след като играха билярд, не означаваше нищо. Пък и Чарли си го заслужаваше след всичко, което бе сторил. Все пак й беше трудно да се преструва, че нищо не се е случило, заради изражението на отритнато куче, с което Виктор я посрещна, когато слезе във вечерната рокля, и начина, по който бузите й пламваха всеки път, когато се замислеше за него.

— Миличка? — Чарли държеше вратата и я чакаше. Астрид едва сега осъзна колко е потънала в мисли.

— Благодаря, любими! — Насили се да му отправи най-прекрасната си усмивка и запристъпва напред.

Каквито и притеснения да бе имала, те изчезнаха, щом влезе в ресторанта на яхтклуба. Забеляза завистта в очите на жените, които допреди малко бяха горди с богатите съпрузи, за които са се омъжили. Сега обаче схващаха колко страдат съпрузите им в сравнение с грубоватия красавец Чарли.

Тя се усмихна вътрешно и пресметна колко са крачките от вратата до масата им и нещата, които се изясняват в тези няколко крачки. Напълно бе наясно, че е рядка птица — специална, волна, — и бе съвсем естествено да се чувства като в клетка заради неочакваната си сватба и всичко останало. С Чарли не бяха като другите. Те бяха по-дръзки, по-склонни към приключения и правеха неща, с които караха околните да ги преценяват и да им завиждат. Не това бе причината за раздразнението й към него. Неговата част от света може и да беше по-мрачна, но и значително по-интересна и просто трябваше да свикне с нея, а и тя не искаше да е, където и да било другаде.

— Бутилка шампанско, от хубавото, което ви продадох вчера — нареди Чарли на сервитьора, след като се настаниха. — Марко знае за какво говоря.

— Добре, господине. — Сервитьорът кимна дискретно, с достойнство, точно както го правеха хората, обучени от млади да обслужват по-висшите класи. Тя обаче се усмихна вътрешно и разбра, че той уважава мъже като Чарли, които не си губят времето с любезности.

Докато Чарли палеше цигара, Астрид кръстоса бавно крака, позволи си бродираният край на роклята да се вдигне и да покаже момичешките извивки на прасците й.

— Приятна вечер — отбеляза тя.

— Чакай само да видиш.

Донесоха шампанското, а Чарли, все още стиснал цигара между зъбите си, махна на сервитьора да ги остави и се зае сам да отвори бутилката. Действа твърде грубо и пенливата напитка изскочи от зеленото гърло и широките чаши, когато той наля. Астрид нямаше нищо против — знаеше, че има още много там, откъдето това идваше, а й харесваше и начинът, по който бледата напитка отказваше да остане на място, понеже създаваше празнично настроение.

— За нас! — Чарли отметна глава назад и вдигна чаша.

— За нас! — повтори тя и намигна предизвикателно.

— Всичко ще бъде по-добре, след като Корд се оправи със семейство Хейл. Можем да спрем да се притесняваме и да оставим бодигардовете. Реших да направим голямо парти за рождения ти ден другата седмица. Вече се свързах с любимата кетъринг фирма на татко и наредих на Мили да позвъни на всички, за да им съобщи датата…

— О, Чарли! — Астрид прехапа долната си устна. — Сигурна бях, че ще забравиш.

— Ще потанцуваме ли? — Вече бе станал и всъщност това не беше въпрос.

Все пак Астрид се поколеба. Извади пудриерата си и провери бонбоненото червено на устните си. Бухна косата си. Обърна брадичка надясно, после наляво. На Чарли му писна, затова я стисна за лакътя и я поведе към дансинга.

— Защо ги играеш тези тъпи игрички? — Той пусна цигарата и започна небрежен чарлстон. Музиката бе още нежна и двамата се движеха с лекота, на разстояние един от друг. — Знаеш, че си най-готиното парче в ресторанта.

— Така ли?!

— Стига глупости.

— Ами тя? — Астрид посочи с брадичка Уила Хъринг, при случай приятелка, няколко години преди нея в школата на госпожица Портър.

Чарли сви рамене.

— Зъбите й са прекалено големи.

— Ами тя? — Астрид кимна към висока блондинка, която тъкмо влизаше, облечена в черна рокля „Шанел“, изглежда, току-що купена от универсалния магазин.

— Да не би да приличам на мъж, на когото се налага да си купи съпруга?

— Не. — Астрид извърна поглед към момиче, седнало на масата до тяхната, на двайсет, може би на двайсет и една, но вече успяло да си намери втори съпруг.

— Аз по-красива ли съм от това парче?

Чарли дори не си направи труда да погледне.

— Много добре знаеш, че си — увери я той, привлече я до себе си и двамата продължиха да танцуват. — Всички до една са кръгла нула в сравнение с теб.

После засвири различна музика: по-висока, по-бърза. С Чарли промениха стъпките. Ускориха чарлстона, заритаха с крака назад, разтърсваха колене и пристъпваха като патици един към друг. Последваха линди^[1] и блек ботъм^[2]. Двамата размахваха ръце, стъпваха леко, без да откъсват очи един от друг. Никой не можеше да танцува като Чарли — нещо, което тя бе забравила. Той умееше да я следва както никой друг. Винаги я научаваше на нови трикове. Младоженците все още танцуваха, докато двойки, пристигнали след тях, се нахраниха и си тръгнаха. Когато най-сетне седнаха, Астрид бе много жадна за шампанско и истински гладна.

— Мисля да си поръчам пържола! — заяви тя и избърса потта от челото си.

— Поръчай си каквото ти се яде.

За момент си представи откритото лице на Виктор и изрече името на съпруга си, за да се разсее.

— Чарли?

— Да.

— Нека да излизаме всяка вечер.

Той беше поруменял и по неговото чело също блестеше пот. Наведе се през масата и устните му лепнаха шумна целувка на бузата й.

— Добре — съгласи се и й наля още шампанско.

 

 

Дълго седяха в кухнята един срещу друг. Може би часове, навярно няколко живота. Устните им бяха разтворени, очите овлажнели. В миговете на спокойствие двамата бяха просто момче и момиче, които току-що са се целунали за пръв път и са усетили как земята под тях се разтърсва. Неочаквано той пак се превърна във Валънтайн О’Дел, което означаваше, че тя пък трябва да си е Лети Ларкспър. Ако той беше Валънтайн, значи е женен, а ако тя беше Лети, значи е приятелката на съпругата му.

— Невероятно! — повтори той гръмко и уверено. — Наистина невероятно.

— О, боже! — изплака тя и тежко се отпусна на масата.

Скри лицето си в ръце. Докосването обаче не помогна, защото ръцете й бяха меки, с наскоро направен маникюр, и то след като София беше платила за него и бе наредила на момичетата как точно да го направят. Бе наблюдавала, за да е сигурна, че няма да мързелуват, да оставят следи по лака или да наранят кожичките на Лети. Одеве си беше позволила да мисли, че София е прелюбодейка и не заслужава Валънтайн. Сега Лети разбираше: заблуждавала се е, тя е виновната.

— Знам. — Валънтайн се изправи зад нея и отпусна длан на рамото й, от което тя се почувства още по-зле. Усети пулса му през дланта и й се прииска да го целуне отново и така да разбере със сигурност, че е невъзможно, лошо момиче.

— О, ами сега!

Лети неочаквано се сви и той беше принуден да отдръпне ръка от рамото й. Коленете й поддадоха, пръстите на ръцете й се преплетоха. Бяха стегнати така, както когато коленичеше заедно със сестрите си за молитва, преди да си легнат.

— Извинявай — прошепна тя.

Той я наблюдаваше с красивите си кафяви очи, от които сърцето й преливаше от щастие и копнеж. Бяха невероятно красиви и й се искаше да заличи представата за добро и зло.

Не успя и затова затвори очи.

— Извинявам се. Много се извинявам. Вината, разбира се, е моя и няма да й кажа. Обещавам, тайната ще си остане между нас, никога няма да й казваме и отново искам да се извиня. Недей да си мислиш… не съм възпитана по този начин. Не съм такова момиче. Не бих и помислила за… да… с женен мъж. Особено след като съпругата на въпросния мъж е толкова мила с мен. Толкова добра. Тя ми е като сестра… но ти не се тревожи. Няма да й кажа. Никога няма да й кажа.

Валънтайн не отговаряше и тя отвори едното око. Той я наблюдаваше, но този път с различен поглед, по-спокойно. Тя отпусна ръце и го зачака да заговори.

— Сладката ми Лети! — Разсмя се тихо и притегли един от столовете да седне. — Боже мой!

В последвалото мълчание тя се досети какво се кани да й каже и стомахът я присви. Щеше да каже: „Когато те целунах, земята се разтърси“. Канеше се да каже: „Да заминем някъде заедно, ти си най-красивото момиче, което съм виждал, търся те цял живот, а не съм и подозирал, че е така“ и нещо също толкова прекрасно, както във филмите. От една страна, бе ужасена от онова, което се канеше да й каже, от неговото предложение, а от друга, нямаше търпение да го чуе. Прехапа устни и усети как тръпне в очакване да чуе всичко това.

— Лети, миличка — започна той.

— Да?! — прошепна момичето.

— Какви лъжи са ти разказвали? Какви истории за адски огън и мъчения са ти наговорили, за да се подчиняваш? — Гласът му се бе променил. Беше станал тих, спокоен и компетентен, напомни й колко по-възрастен е от нея и какво работи още от дете. — Не си направила нищо нередно, мило момиче.

— Наистина ли?

— Какво си направила, освен да дадеш най-доброто от себе си? Ти вложи всичките си чувства в сцената, за да изиграеш героинята. Когато затвори очи и получи целувката, Мари бе тази, която очакваше целувка от лейтенанта. Целувката беше невероятна, защото бе съвършеното изпълнение на копнежа между съсипания войник и вдовицата от войната, които усещаха прилива на нов живот за пръв път от много време и…

Докато Валънтайн обясняваше бавно и спокойно, срамът, залял Лети, започна да отшумява, но бе заменен от нов страх и тя стисна масата, за да се задържи. Търпението, с което Валънтайн й обясняваше, беше хубаво, но нямаше нищо общо с епичния романтизъм на целувката им. Тя копнееше за него. Той го беше усетил. Силата на нейното желание личеше на обикновеното й, глупаво лице. Той опитваше по най-внимателния начин да й обясни, че е било най-обикновена актьорска игра, а тя се почувства като объркано момиченце.

— Ти си прекрасна актриса — въведе ме в сцена, за която нямах представа как ще се получи и… — гласът на Валънтайн стана дрезгав и той замълча. Сведе глава и в последвалото мълчание Лети се загледа в гъстата махагонова коса и си каза, че ако получи още една целувка от него, ще се откаже от славата, за която мечтаеше, и ще бъде доволна от съдбата, която животът й е отредил, ще се примири с наложените й наказания. Без да вдига очи към нея, той протегна ръце към нейните и когато пак заговори, тя си напомни, че трябва да диша. — Как бе възможно някой от нас да предвиди подобна целувка? Кой би обвинил нещо толкова добро като това?

Лети вдишваше и издишваше. Очите й бяха замъглени. Кожата й потръпна от бузите чак до врата.

— Искаш да кажеш… че тази целувка не беше истинска, така ли?

— Ако не беше, значи не познавам нищо истинско в живота. И не искам да знам.

Тя разбра какво се опитва да каже той. Да седи до Валънтайн О’Дел в кухнята му, боса, докато устните й още парят от неговите, бе най-истинският момент в целия й живот. Досега я бяха целували само два пъти — веднъж един противен тип, който я използваше, и веднъж симпатично момче, наистина много мило, но неговата целувка нямаше нищо общо с тази. Бе точно както майка й обясняваше, когато изтъкваше защо Лети е специална. Третият път е на късмет.

— Целуни ме отново — прошепна тя и зачака, докато той стискаше ръката й и привличаше лицето й към своето.