Ана Годбърсън
Полет към бъдещето (5)

4

През нощта автомобилите по градските улици са с лица като играчи на покер: чертите им не трепват, очите блестят като луната. Профучават, само фаровете заслепяват. На Астрид й беше приятно, когато нечии фарове ги осветяваха, защото виждаше добре съпруга си, линията на челюстта му, изпънатата на гърдите и раменете риза. Сутринта, когато се събуди, се изкуши да му разкаже за тайната на баба Донъл, но си спомни обещанието, което даде на старата дама. Вместо това изгука колко нетърпимо е да са разделени и го помоли да я вземе на някоя от нощните си обиколки. Сега очакването пулсираше в нея.

Майка й никога нямаше да опознае света, в който Чарли я отвеждаше. Нямаше да ги види нито едно от момичетата, които през есента щяха да се върнат в Кънектикът, за да завършат при госпожица Портър и да си хванат някой досадник като Бо Ридли — момчето, което открадна първата й целувка и много скоро щеше да се превърне в скучен стар съпруг, каквито колекционираше майка й. Върджиния Донъл де Груйте Марш открай време се състезаваше с дъщеря си поради глупавата и неоспорима причина как винаги ще бъде точно двайсет и две години по-млада от нея. Астрид никога не бе долавяла такава отчаяна ревност в гласа й, както по телефона днес сутринта. Старата се опитваше да си изпроси покана да излезе с младите красавици под прозрачния претекст, че дъщеря й и липсва. Астрид обаче беше наясно с истинската причина — Върджиния не можеше да търпи, че Астрид не е предпочела да е като майка си и е пропиляла шанса да събере няколко скъпи фамилии, за да си осигури нощи като тази.

Докато фучаха по Шесто Авеню, Чарли се приведе напред, подпрял лакти на коленете, кафявите му очи напрегнати, съсредоточени в предстоящата задача. Астрид отпусна ръка на гърба му, за да му вдъхне кураж. След като баща му почина, той започна да се превръща в нещо като маниак. Зае се да разшири бизнеса, особено когато можеше да открадне клиенти на семейство Хейл. Семейство Хейл, разбира се, бяха отвърнали на удара — като отвлякоха Астрид, — но Чарли я спаси. Сега тя щеше да спаси него, независимо по какъв начин, и щеше да се погрижи да не работи прекалено упорито, да създава у него чувство на лекота, като се поддържа в чудесна форма.

— Тук — посочи Чарли.

Шофьорът отклони даймлера от широкото авеню и се плъзна по странична уличка, обточена с дървета.

Астрид вдигна рамене и зашепна тихо и очаквателно, докато подминаваха червените тухлени сгради във Вилидж, където старите семейни ценности се смесваха с веселието. Често бе идвала тук с Чарли и с всички от Уайт Коув, все млади хора, които търсеха бурни нощи, и бе почти сигурно, че ще посрещнат изгрева в края на деня, вместо в началото. Никога обаче не бе обикаляла Вилидж по този начин — не се бе промъквала тайно, вместо с намерение да привлече погледите.

— Тук — посочи отново Чарли и шофьорът спря пред стара витрина на магазин. Прозорците бяха боядисани в черно отвътре. Над входната врата грееше неонов надпис „Аптека“. Без да погледне дори Астрид, Чарли отвори вратата. Младата жена се премести към него и протегна крак, обувката на висок ток докосна тротоара.

Изписка гневно, когато усети метала на вратата да се затваря в крака й.

— Чарли!

— Какво правиш? — По лицето му се бе изписала неприкрита изненада и едва когато видя разкривената уста на съпругата си, разбра, че е наранил крака й. — Извинявай, миличка. Оставаш тук.

— Чарли — намръщи се Астрид. — Каза, че ще дойда с теб.

— Влизам за малко, миличка, след това ще те заведа в най-сладурското италианско заведение зад ъгъла, нали? Тед ще остане с теб — продължи той. Говореше за шофьора. — Въоръжен е.

Златистата рокля, с която бе Астрид, пролъскваше, докато тя слизаше на тротоара, за да затвори вратата след себе си. Перна кичур руса коса и срещна погледа на Чарли. Той вирна брадичка в знак на мълчаливо несъгласие, но бързо примигна, а Астрид, вече усетила победата си, разтегли пълните си устни в усмивка. След още секунда той се предаде напълно. Наклони глава едва забележимо и даде знак на бодигарда да тръгне напред. Стисна ръката на Астрид и я потегли към вратата, а тя заситни в тясната рокля, за да не изостава.

Бодигардът натисна звънеца продължително. Дълго, поне така им се стори, отвътре нямаше никакъв шум. После вратата се отвори и издължено, изпито лице с чифт очила, боднати на върха на носа, се появи в пролуката.

Очите на мъжа огледаха тримата млади на улицата. Първо зяпна Чарли, след това Астрид, после отново Чарли и си позволи да задържи очи по-дълго на наследника на контрабандната империя Грей.

— От какво се оплаквате? — попита подозрително той.

Бодигардът погледна шефа си и Чарли отговори:

— Не мога да спя нощем.

— Откога не можете да спите нощем? — попита мъжът, без да е особено загрижен, поне така се стори на Астрид и тя леко изви устни, защото и преди бе чувала и виждала подобна размяна на пароли.

— От осем дена — отвърна Чарли.

Човекът кимна и отвори широко вратата, за да го последват през празната аптека, където шишенцата с илачи бяха подредени като призраци по огледалните полици. Въведе ги в задна стая. Няколко малки маси бяха осветени от ниско надвиснали лампи, викторианските пискюли избелели, платнените абажури протрити. „Рънинг Уайлд“ звучеше от стар грамофон. Пет двойки се бяха настанили вътре, нито една от тях не би отишла да играе крокет някъде в Уайт Коув в неделен ден.

— Виждам много халки, но ми се струва, че тук ние сме единствените съпрузи! — прошепна очарованата Астрид на ухото на Чарли.

Посрещналият ги с очилата ги отведе на тяхната маса. Това й се стори странно. Бяха се озовали на тайно място, на което ходеха единствено онези, които бяха замислили нещо нередно.

— С какво да ви помогна? — попита очилатият, докато Астрид се настаняваше на стар дървен стол.

— Искам да говоря със собственика — рече Чарли и остана прав.

— О, Чарли, нека загреем за минутка! Донесете ни две от най-хубавото, което сервирате тук — поръча Астрид, махна небрежно и намигна театрално.

Очилаткото се поотпусна, щом забеляза намигването й. Младата жена реши, че харесва досега навъсеното лице с някои части, по-натрапчиви от други.

Чарли седна с неприкрито неудоволствие до нея, а бодигардът се дръпна в един ъгъл, когато домакинът хлътна зад завеса.

— Виждаш ли, Чарли, много скоро ще се окаже, че съм незаменима в дейността ти! Подозирам как имаш нужда от женско докосване в тази работа. Да знаеш, понякога плашиш хората.

Вените на дебелия врат на Чарли бяха леко изпъкнали, затова тя го погледна нежно. Не се отказа, докато погледът му не омекна, и едва тогава се приведе към него.

— Чарли, обещай ми никога да не ходиш в подобни кръчми с други момичета.

— И защо ми е да…

Астрид извърна поглед към останалите клиенти и го накара да се огледа.

— Сети се сам.

— Астрид. — Чарли отпусна ръце на кръста й и я прегърна. — Астрид, никога не бих го направил.

— Знам, знам, въпреки това ми обещай.

Той се наведе и устните му бяха съвсем близо до ухото й.

— Никога не бих го направил — увери я той и сериозният му глас го доказа. Тя усети, че ще последва целувка, но донесоха напитките, сервирани в очукани чашки за кафе.

Астрид грейна и вдигна чашката към устата си. Само че вкусът на уискито беше кошмарен, затова остави чашката в чинийката.

— О, Чарли, не казвай на господин Очилатко, но вкусът на това е ужасен.

Тя се засмя звънко и звукът наруши момента на нежност. Чарли се извърна бавно и даде знак на домакина, който се оттласна от стената и дойде при масата им. Засвири следваща песен, поредната стара — Астрид не можа да си припомни заглавието й, но я помнеше от парижките кафенета през годината след втория развод на майка й, когато обикаляха Европа.

— Извинявай — заговори студено Чарли, — но според съпругата ми питието е ужасно.

— Ужасно е твърде силна дума! — намеси се и Астрид.

— Извинявам се. — Мъжът с очилата говореше възможно най-тихо и не погледна Астрид нито веднъж. — Единствено с това разполагаме тук. Може би мадам ще предпочете по-различно заведение.

— Съпругата ми харесва обстановката тук. — Чарли се изправи и отмести стола назад. — Искам да поговоря със собственика по въпроса.

— Аз съм собственикът, господине.

— Тогава искам да поговорим насаме.

Ъгълчетата на устата на очилатия се отпуснаха надолу, сякаш не виждаше какъв е смисълът, но нямаше нищо против да удовлетвори необичайната молба. Посочи към задната част на помещението. Чарли стрелна с многозначителен поглед бодигарда. Астрид забърза след Чарли зад завесата и попадна в малък, неугледен офис. Бюрото заемаше почти цялото пространство, а на останалото бе поставен шкаф за документи, най-горното чекмедже отключено и отворено, а вътре се виждаха няколко бутилки с кехлибарена течност.

— Казвам се Чарли Грей — започна Чарли и дръпна стола, за да седне.

— Знам кой сте, господин Грей.

Астрид погледна развълнувано съпруга си при доказателството колко е голям и известен, а славата му се е разнесла дори в такива дупки. Той не отвърна на погледа й, но тя остана зад него и нежно отпусна обсипаните си с пръстени пръсти на рамото му. Каза си, че присъствието й е внушителен аксесоар.

— Внасям алкохол. Хубав алкохол. Не като този, който ни сервирахте.

— Известно ми е с какво се занимавате, господин Грей.

— Пробвайте го. Току-що го внесохме от Бахамските острови. Върхът е.

Чарли извади фласка от вътрешния джоб на сакото и наля малко от кафявата течност в две чашки за кафе, поставени една до друга на бюрото. Двамата мъже отпиха, оставиха чашите на плота и се погледнаха. Астрид цял ден очакваше тази част от вечерта, когато ще я въведат зад завесата да види как се прави всичко, и не биваше да си позволи да отклонява вниманието си точно сега. Стаята се оказа малка и безинтересна. Младата съпруга дори за миг не спря да се пита какво става на покрива на „Риц“ тази вечер. Все пак погледът й се спря на единственото, което освежаваше помещението — снимка в рамка на две деца, облечени в дантелени дрехи, които се предполагаше, че са елегантни.

— Колко каси да ти поръчам? — попита Чарли.

— Господин Грей, изглежда, не се разбираме — отвърна очилатият.

— Господине? — намеси се Астрид. — Това вашите деца ли са?

Стреснатият мъж проследи накъде сочи пръстът й.

— Да — отвърна й предпазливо.

— Много са милички.

— Благодаря. — Астрид му се усмихна и той отвърна на усмивката. — Тези са по-големите, Роузи и Матю.

Чарли тласна стола назад и стана.

— Колко каси да поръчам?

— Господин Грей, алкохолът ви е много хубав. Само… няма как да купувам от вас. Доставя ми го Койл Минк. — Човекът замълча и погледна Чарли. — Той управлява Бронкс.

Чарли отпусна юмруци на масата и се приведе напред, а когато заговори, слюнката му достигна до носа на очилатия.

— Чувал съм за Койл Минк, дори съм чувал за Бронкс, но това тук не е Бронкс и затова отсега нататък ще купуваш от мен.

— Господин Грей, аз…

— Колко каси? — Чарли се разкрещя неочаквано.

— Ама аз…

— Колко каси? — Този път гласът на Чарли беше по-нисък, но не чак толкова застрашителен. Този път слюнката му се оказа на челото на човека.

— Пет… — осмели се да заяви нещастникът с надеждата това да е достатъчно.

— Пет. — Чарли изпъна рамене и заговори така, все едно вкусваше всяка изречена дума. — Пет каси за начало. Ще изпратя момчетата утре да ти донесат пет каси. — Фласката изчезна под сакото на Чарли и той извади картичка, която завъртя между пръстите си, а сетне я остави на бюрото. — За мен беше удоволствие да правя бизнес с теб. Между другото, това е съпругата ми Астрид. Не е ли най-прекрасната жена, която човек може да си купи.

— Да — отвърна мъжът, но гласът му беше глух, не прозвуча убедително. Бе съвсем различен от онзи, с който каза: „Роузи и Матю“.

В сърцето на Астрид се загнезди тъга, когато разбра колко малко се интересува човекът дали тя е красива, или не. Преди да успее да изрече и дума, Чарли я стисна за ръката и я изведе от офиса. Тя се обърна назад, но очилаткото продължаваше да стои свел поглед към бюрото, с празното изражение на напълно победен и сломен.

У Чарли долови триумф. Беше доволен от постигнатото. Премина през заведението наперено. Мъжете и жените, сгушили се на масите си, се обърнаха към него плашливо, както селяни биха наблюдавали викинг. Не се наложи да казва каквото и да е на бодигарда край вратата — онзи просто ги последва, докато минаваха бързо през аптеката и излязоха на тротоара. Чарли задържа вратата на Астрид и й помогна да се настани. Тя чу металното хлопване. Чарли се отпусна до нея, притисна я на задната седалка и устата му отвори нейната със сила.

Беше горд със себе си и на нея й се прииска да се гордее с него, но жалкото състояние, в което оставиха собственика на заведението — отпуснатото лице, все едно бе поел поредния удар на живота — развали настроението й.

— Чарли, много се уморих — рече тя и се отдръпна. — Би ли ме закарал вкъщи?

— Нямаш никакъв шанс, кукличке! — В тъмните му очи блестяха искри, когато я привлече към себе си. — Сега изобщо нямам намерение да те пусна.

 

 

Гражданите са хора, които не се задържат на едно място. Всяка година се движат все по-бързо, търсят нови дейности, които да погълнат колосалната им енергия. Перчат се, крещят, хвалят се и наблюдават, играят на сложна криеница, все едно бетонните каньони са нещо като пренаселен спортен салон в джунглата и докато участват в играта, нито един от тях няма да остарее. На всеки новодошъл във великия метрополис може да му се стори странно, че първото излъчване на филм е извинение за цяла сюрия вестникарски фотографи да се блъскат зад кадифеното въже, да крещят имена, които често се споменават в колонки или за които често се говори по радиото. Гордите собственици на тези имена са облечени изключително изискано и е направо очевадно, че очакват много повече от вечерта, отколкото да седят на тъмно и да гледат образите си на екрана.

На път към кино „Лоус“ на Четирийсет и пета улица и Бродуей, Лети напълно се чувстваше на мястото си между двамата си благодетели. Спираше, усмихваше се пред обективите, облечена в тъмнолилава набрана рокля, която подчертаваше блясъка на раменете й. Тънка сребърна панделка обхващаше лъскавата й бухнала коса, а над лявото й ухо се виждаше цвят от магнолия. Същия следобед София преподаде на Лети урок как да бъде звезда, който се оказа различен от уроците на Валънтайн. София я научи как да позира за филм, как да се усмихва на публиката, как да се представи като бляскава личност, която излъчва величие. Това бе може би най-важната информация, защото Лети следваше казаното от София и фотографите я викаха да се обърне към тях, сякаш и тя участваше във филма.

Независимо от това, когато светлините в киното угаснаха, тя се пренесе в света на Минета Карингтън, остроумна, страстна светска дама, омъжена за празноглав плейбой, но все още увлечена по тенис шампион, в когото е била влюбена като момиче. Докато героинята пътуваше до южните морета и Европа, за да търси смисъла в живота, историята й разчувства Лети, понеже забеляза красотата в нея и невъзможното щастие.

— Хареса ли ти? — прошепна тя, все още поразена, когато лампите блеснаха.

— Какво да ми хареса? — София се бе облегнала на седалката, насочила вниманието си, вече от десет минути, към двамата господа с папийонки на задната седалка, които се сториха смътно познати на Лети. Е, не си спомни дали са се виждали през някоя от дългите нощи напоследък, или от филм, който беше гледала.

— О — продължи тя с променен глас и отпусна китка, натежала от дебела гривна, обсипана с диаманти, върху ръката на Лети. — Питаш за филма. Очарователен, нали?

— В началото, може би. После е много повече! Толкова е тъжен. Почти не мога да повярвам, че… — Лети замълча и се замисли как завърши всичко за героинята… сама в кораб за Ню Йорк, град, който нямаше какво повече да й предложи.

— Според мен е изключителен — намеси се Валънтайн и се наведе над гърба на съпругата си да погледне Лети. След това се ухили и тя разбра, че и той е гледал със същото страхопочитание като нея.

Навсякъде около тях изискани мъже и елегантни жени ставаха, приглаждаха копринени рокли и изпъваха маншети. Погледите им бяха насочени към вратата, все едно следващото събитие щеше да започне без тях, и при мисълта тя настръхна. Лети бе леко изненадана как всички успяват толкова бързо да се изтръгнат от света на филмите. Това донякъде я притесняваше. Част от разочарованието се стопи, когато се сети, че Валънтайн също бе гледал в захлас.

— Хайде, мила — подкани той София.

— Добре, мили — отвърна тя. — Спаси ме, преди да отегча тези господа до смърт.

— Нищо подобно! Как е възможно? — възкликнаха двамата почти едновременно, все едно бяха близнаци. Последваха въздушни целувки, размениха се обещания и София ги помоли да изпратят много обич на сладките кученца мопсове.

— Те братя ли са? — прошепна Лети, когато заслизаха по огромното извито стълбище към фоайето.

— Братя ли? — избухна в смях София и се приведе заговорнически. — Сега вече може и да са заприличали на братя, но дълги години приличаха повече на господин и госпожа.

Лети се ококори, устните й се събраха като топче от объркване. Как е възможно — искаше й се да попита, след като са двама мъже и всеки го вижда? София обаче й намигна и Лети разбра. Щом научи клюката, усети лек спазъм от задоволство. По пътя към фоайето си припомни думите на София как съвсем скоро ще станат приятелки. Огромен полилей висеше над тълпата, събрала се на първия етаж, и хвърляше сенки върху лицата им. Мнозина бяха се извърнали в очакване да видят как филмовите звезди слизат. Тя се почувства като важна личност и малко се изненада, когато първият, който приближи до тях, протегна ръка към нея.

— Я, че вие сигурно сте Лети Ларкспър! Умирах да се запозная с вас.

Лети се усмихна недоумяващо на високия рус господин. Красивото му лице й се стори познато. Успя единствено да кимне, вместо да отговори. Като мълчеше, създаваше тайнственост — тъкмо такъв бе съветът, който София й даде по-рано, докато се обличаха.

— Аз съм Лорънс Питърс — продължи той. — Участвах в тенис шампионата, помните ли ме, по средата на филма. Аз хвърлих ракетата в момент на възмущение.

— Да, разбира се, не ви познах без козирката.

— Изглеждате великолепно! — възкликна възторжено той.

София прочисти гърло и очите на Лорънс се стрелнаха от Лети към придружителите й, които бяха изпънали рамене и го оглеждаха скептично.

— Ами, ъъъ… — заекна Лорънс, сякаш бе смутен, че едва сега осъзнава къде е попаднал. — Надявам се, ще бъдете на партито на Джак Монтроуз.

Този път Лети не отговори веднага, защото нямаше представа кой е Джак Монтроуз или защо ще ходят на въпросното парти. София отговори вместо нея.

— Разбира се, ще бъдем на партито на Джак — отвърна надменно тя. После прегърна Лети и я потегли към изхода.

— Какво е това парти? — попита Лети, когато излязоха навън и фотоапаратите пак защракаха.

— Хора като нас ходят на такива партита — разсмя се София и тръсна коса.

— За да се отегчим до смърт — добави недоволно Валънтайн.

— Мили, недей така! — усмивката на София стана ослепителна и тя стисна по-здраво ръката на Лети. — Ако те чуе някой, ще реши, че говориш сериозно.

Валънтайн се насили да се усмихне на Лети.

— Искам да преговоря репликите си в „Добрият лейтенант“, да не напомням, че утре са пробните снимки с костюми и искам да си почина.

— Виждаш ли, сладурче, той е дори по-суетен от мен! — София даде знак на шофьора им и не забеляза колко съпругът й се подразни от забележката.

— Не ни оставяй! — избъбри Лети, без да мисли.

— Дами, сигурен съм, че ще се забавлявате по-добре без мен. — Усмивката на Валънтайн се върна и той се поклони галантно на Лети.

— Мили, стига глупости, ще ни липсваш всяка секунда. — София се обърна и целуна съпруга си, докато кремавата лимузина приближаваше. После свали ръкавицата си, за да избърше с палец червилото от устните му. — На теб ти стои малко тъмно — разсмя се тя. — Сега вече е по-добре. Любими, би ли взел такси до нас? Изведнъж ми се прииска да стигнем час по-скоро на партито…

Лети не беше сигурна дали молбата нарани Валънтайн, или тя се почувства обидена от негово име, или просто остана разочарована. Искаше й се да обсъди филма с някого. Валънтайн беше единственият, поне така й се стори, който го гледа внимателно и съсредоточено.

— Разбира се, безценна моя — отвърна той.

Целуна София, сетне и Лети по бузата и закрачи по тротоара към Парк Авеню, все едно е най-обикновен човек. За момент Лети остана да го наблюдава как се отдалечава сред множеството, но чу София да я вика. Последва тюркоазения шлейф на роклята й в лимузината, за да се отправят към следващото бляскаво място.

 

 

Астрид нямаше представа колко време е спала, когато Чарли влезе и я събуди. Из стаята в кулата, която навремето бе на Дариъс Грей, а сега тяхна, бяха разхвърляни дрехите, които така и не прибраха след пътуването. Светлина от охранителната кула влизаше през високите прозорци. Тя обърна гръб на вратата, за да не види той, че очите й са отворени и гледа през прозореца. Искаше й се да поспи както обикновено с щастливия, дълбок сън на момичетата, които притежават достатъчно егоизъм и не им се налага да започват деня си в определен час. Небето навън просветляваше. Чуваше как Чарли ходи из стаята.

Споменът за вечерта се върна — поредица от грозни сцени. Чарли я повлече из цял Манхатън, хвалеше се с външния й вид, семейството й и уменията си на контрабандист, как щял да стане по-велик от Койл Минк. Когато най-сетне тя успя да го придума да се върнат в Догуд, на вратата ги пресрещна Джоунс. Астрид продължи към стаята им и чу Чарли да крещи от втория етаж. Изглежда, през цялото време се бяха карали.

Сега Астрид се ослушваше как Чарли опитваше да се пребори със сакото си, а после с обувките. Разбра, че е дори по-пиян отпреди. Най-сетне той се съблече и падна тежко върху дюшека до нея. Захърка на мига. Хъркането е нещо, което изобщо не й беше приятно. Когато бяха на меден месец, тя не искаше да спи, докато са далече, а хъркането бе типично за повечето мъже и тъкмо затова я очароваше, вместо да я измъчва. Сега обаче бе наясно, че е истински тормоз.

Обърна се, за да не го гледа, сетне отново се превъртя. Лъчите на изгрева заиграха по високите му скули и извивката на затворените клепачи. Имаше чувството, че с часове е оглеждала лицето му, и се питаше какво става в неговата глава. Най-сетне й хрумна да се измъкне от белите чаршафи и да се премести на канапето, където легна и затвори очи.