Ана Годбърсън
Полет към бъдещето (27)

26

— Къде са Астрид и Чарли?

Антъни, блокирал пътя в коридора на третия етаж, я погледна право в очите.

— Не може да влизаш вътре — рече той.

— Те са в капан!

Погледна я гневно и не отговори.

Кордилия изръмжа недоволно и се врътна в обратната посока. Неколцина от хората на Чарли се бяха качили на покрива и май възнамеряваха така да се спасят, ако армията на Койл Минк наистина обсади къщата. Все още беше с бялата рокля, но незнайно как, бе изгубила обувките си. На прага на балкона бе застанал Келър, а до него Лети, която той успя да грабне още в първите минути на ужас и объркване. Тя бе обгърнала тялото си с ръце и трепереше, докато надничаше иззад ъгъла към сцената на тревата. Кордилия вървеше към нея, когато чу стрелбата долу. Разбра, че не може да се крие тук и да чака Антъни да й казва кое е правилно и кое не.

Без да поглежда Антъни, тя тръгна към леглото и се отпусна на колене. Бръкна под кувертюрата, измъкна кутията, скрита отдолу, и заопипва, докато не попадна на пистолета на баща си. Изправи се и скри оръжието в гънките на роклята. Излезе, преди някой да попита какво прави и защо. Друг от хората на Чарли бе застанал на последното стъпало на стълбите. Пушката му беше подпряна на парапета, с дуло, насочено надолу, но тя не му обърна никакво внимание и забърза безшумно. Движеше се внимателно, притиснала гръб в стената. Стрелбата долу престана, но последвалата тишина бе наситена с опасност. Продължи да се плъзга по стълбите. Вече усещаше тежестта на пистолета в ръката си. Припомни си, че не е моментът да се страхува да стреля. Спусна единия си бос крак пред другия на площадката на втория етаж и по гърба й премина тръпка. Някой постави ръка на рамото й, а тя едва успя да си наложи да не изпищи.

— Знаеш ли как да стреляш? — Беше Виктор.

Челото му беше смръщено от тревога. Последваха няколко мъчителни секунди, в които й се прииска да го попита кой е наистина, но се сети за изражението му, когато поглеждаше Астрид, и разбра, че в момента най-важното е да я защити.

— Да — прошепна тя.

Двамата се придържаха към стената, докато продължаваха надолу към мястото, откъдето за последно чуха стрелбата. Добраха се до първия етаж и Виктор й даде знак да се снишат. Приведени, продължиха да се движат напред към полуотворената врата за остъклената веранда. Тя стисна пистолета с две ръце и с палец дръпна предпазителя. Виктор кимна едва забележимо, за да й покаже, че се справя добре.

На вратата тя забеляза дупките от куршуми, съсипали мебелите и тапетите на стаята, където за пръв път беше видяла баща си. Саксиите бяха преобърнати, от тапицерията се издигаше дим. Миризмата на изгоряла тъкан се смесваше с мириса на влажна пръст. Забеляза колко по-ясно е оттук нощното небе и мигом осъзна, че стъклата ги няма. Бяха разбити от куршуми и парченцата се бяха пръснали по пода. Нямаше движение и Кордилия усети как я завладява спокойствие. То продължи обаче съвсем кратко. Тъмна, безформена сянка, на половината между входа и стъклата, започна да се отърсва и тя разбра, че това са Астрид и брат й, свити на купчина. Виктор също ги видя, но преди да успее да й каже какво да правят, Чарли скочи.

— Койл Минк искал да ми каже здрасти ли?! — Беше с гръб към тях и крещеше на човек долу на тревата. — А той къде е?

Този път Кордилия не изчака Виктор. Промъкна се напред, без да издаде и звук, защото беше убедена, че той ще я последва.

— А, ясно! — продължи Чарли, гласът му бе променен от гнева и иронията. — Прочутият Койл Минк не смее да се покаже. Накарал е вас, смешниците, да му свършите мръсната работа.

До момента Кордилия нямаше представа какво да прави. Сега обаче всичко й се изясни. Започна да се моли. Пое си дълбоко дъх и помоли да стане чудо. Съвсем малко чудо. Мъжете с автоматите и картечниците навън нямаше да изчезнат, беше й ясно, както й беше ясно, че и Чарли няма да се осъзнае. Затова не се молеше за тези неща. Единственото чудо бе Астрид да вдигне поглед от мястото на килима, на което лежеше. След миг тя наистина надигна глава.

— Ела тук — изрече само с устни Кордилия и я подкани с жест, като загреба въздуха с ръка.

Очите на Астрид бяха пълни със сълзи. По лицето й беше размазан черен грим. Брадичката й потрепери, когато видя Кордилия, но се извърна към Чарли и после пак към приятелката си. Глава ли поклати, или просто трепереше? На Кордилия не й остана време да разбере. Помаха й настоятелно и изрече само с устни: „Ела тук“.

Тихо и предпазливо Астрид запълзя по пода. Кървеше, но не обилно. Изглежда, парченца стъкло я бяха одраскали, защото не се виждаше голяма рана като от куршум. Щом тя се раздвижи, Кордилия усети Виктор до себе си. Беше се изпотил от страх за любимата си и тя разбра колко много й се иска да им се реваншира, без Чарли да разбере какво е направила.

— Ела с нас, Чарли — провикна се един от проснатите в тревата мъже. Гласът му беше гаден, носов, без всякакъв страх. Кордилия не виждаше останалите, но знаеше, че са там. Чуваше ги как дишат през устата и как се наместват. — След като толкова много ти се иска да се запознаеш с господин Минк, заповядай. Тогава няма да умреш пред твоето момиче.

Щом чу думите твоето момиче, Астрид застина. За огромно облекчение на Кордилия, Чарли не се обърна, а Астрид бавно продължи да пълзи по пода.

— Амии? Сериозно ли? — озъби се Чарли.

Докато Астрид пълзеше, Кордилия и Виктор се спогледаха. Тревогата все още беше изписана по лицата им, но тя разбра как и той мисли, че Астрид ще успее да се добере до тях. Двамата ще се измъкнат на безопасно място и може би щяха да имат късмет и да избягат живи и здрави.

Мъжете долу не отговориха на Чарли, поне не с думи. Той ги наблюдаваше. Със сигурност и те не го изпускаха от поглед, втренчени и с пръсти на спусъците, напрегнати, готови да ги натиснат. Всички искаха тази работа да приключи. И тогава най-неочаквано напрежението бе разкъсано от сирени, които наближаваха към имението. Чарли се извъртя в тяхната посока и за миг забрави хората на Койл Минк. Сърцето на Кордилия подскочи, сигурно и на Астрид. Тя се изправи, когато сирените отекнаха. Изглежда, Чарли забеляза синята й рокля с крайчеца на окото си, защото рязко се завъртя и се хвърли след нея. Беше твърде късно Виктор и Кордилия да се скрият. Двамата отскочиха и се втурнаха през вратата.

— Стой, не мърдай! — Виктор не надигна глас, но заповедта прозвуча властно.

С крайчеца на окото си Кордилия забеляза как е вдигнал оръжието си към Чарли. Всички застинаха. Астрид бе застанала като видение между двамата. Отвън отново се понесоха викове. Тя чу звуци от боричкане, мъжки гласове нареждаха нещо, на тревата спираха автомобили, хлопаха се врати, чу се звук от включен двигател. Все едно в съседната стая свиреше радио — така долавяше напрегнатото дишане на брат си, съпругата му и любовника й.

— Ела тук, Астрид! — нареди Виктор. Тя послушно изпълни, закуцука напред и се хвърли в прегръдката на Кордилия, отпусна русата си глава на рамото на приятелката си. — Свали оръжието, Чарли!

— Какво означава това? — излая Чарли и продължи да стиска пистолета.

Беше го насочил към Виктор, както и Виктор бе насочил своя към него. Контрабандистът не прояви интерес да го остави.

— Свали го, Чарли!

Чарли направи две крачки към вратата и останалите трима се дръпнаха. Астрид бе отпуснала цялата си тежест върху Кордилия, която разтревожена погледна Виктор. Очите му бяха потъмнели, когато срещнаха нейните. Тя разбра какво й казва: Чарли не им мисли злото и я молеше за разрешение да направи нещо по въпроса. Тя стисна очи, опита да преглътне мъката си и притисна Астрид до себе си. Пистолетът гръмна изненадващо шумно и тя дори не чу собствения си вик, а Астрид се преви в прегръдката й.

— Ох! — изпъшка Чарли, все едно се беше порязал на хартия.

Отвори очи и я заля необяснимо облекчение. На брат й му течеше кръв, но от ръката. Пистолетът му беше на пода.

— Изведи я оттук! — Този път Виктор не я погледна. Все така насочваше пистолета си към контрабандиста. — Това е между нас с Чарли. Върви! Качи я горе.

Сирените вече звучаха съвсем наблизо, до самата къща. Кордилия беше готова да избухне, защото някой си позволяваше да я командва в собствения й дом, но беше наясно, че това вече не е нейната къща, а момчето с окървавената ръка не е наистина брат й.

— Добре — отвърна послушно, прехвърли ръката на Астрид през рамото си и я поведе нагоре.

Каквото и да са си казали Чарли и Виктор след това, то беше заглушено от какофонията сирени и бученото на двигатели, писъците, виковете и крясъците „това е нападение“, които някой повтаряше през мегафон. Мъжът, който пазеше в горната част на стълбите, ги подмина тичешком, на рамото му висеше пушка. Чу и стъпките на хората на покрива. Най-сетне бяха разбрали колко глупава позиция са заели. Кордилия обаче не се тревожеше за тях. Тя качи Астрид в апартамент „Кала“, пъхна пистолета на баща си под кревата и застана до Лети, за да огледа от балкона всичко съсипано.

Автомобилите, с които бяха дошли хората на Койл Минк, вече ги нямаше. На тяхно място бяха паркирани десет, може би повече, полицейски патрулки в черно и бяло. Тентата бе провиснала жално, пъстроцветни табли се търкаляха по поляната отпред, наред с плата, коктейли, обувки, шапки. Междувременно полицаите качваха пияни гости в полицейски ван, а останалите униформени обграждаха къщата.

— Добре ли сте? — прошепна Лети и обви с ръце кръста на Кордилия, за да я притисне до себе си.

И двете обаче знаеха, че „добре“ не е точната дума в момента. Дръпнаха се от прозореца и се наведоха над седналата в края на леглото Астрид, отпуснала рамене, покрила лицето си с ръце. Накараха я да легне и започнаха да вадят късчета стъкло от ръцете и краката й.

 

 

На първия етаж в Догуд кипеше трескава дейност, която доста по-късно се пренесе в апартамент „Кала“. Междувременно Астрид беше почти почистена и момичетата седяха едно до друго, все още в официални рокли, преплели пръстите на ръцете си. Чуха ботуши да трополят по стълбите — бяха много. Вратата се отвори с трясък. Трите потръпнаха тревожно, когато видяха мъжа най-отпред. Беше с черна шапка с периферия и дъвчеше единия край на клечка кибрит, а шкембето му бе опънало до пръсване бялата риза.

— Коя от вас, момиченца, е Кордилия Грей?

— Аз — проточи врат Кордилия.

— Джеймс Кърби, Фе Бе Ре — представи се отсечено той, преди да продължи. — Къде са складовете?

— Кое?!

— Складовете за алкохол, сладурче. Къде държите алкохола?

Кордилия преглътна с усилие. Ушите й пищяха. През годините, в които си представяше как ще се запознае с баща си, известния контрабандист, сценарият не включваше подобен човек със сбръчкано лице, безчувствено като значката, която размахваше.

— Не знам — отвърна тя, щом успя да проговори.

— Арестувайте я! — изрева той и обърна гръб. — Хвърлете я при брат й.

— Не можете да я арестувате — обади се застаналият зад него Виктор. Дрехите му бяха по-смачкани отпреди, а на джоба на ризата му проблясваше значка.

— Я повтори?! — Човекът забоде нос в лицето на Виктор. — Аз съм шефът и заповядвам да я арестувате…

— Те са просто момичета, нямат нищо общо — отвърна Виктор, без да отстъпи. — Достатъчно се уплашиха. Ще открием складовете и без нея.

— Ако си беше свършил работата, щяхме да знаем къде са складовете! — Шефът заби пръст в гърдите на Виктор, но той не помръдна от мястото си, докато по-възрастният не се отдръпна. Огледа стаята и въздъхна. Очите му бяха малки, не спираха да се стрелкат ту в една, ту в друга посока. Бяха му необходими няколко секунди, за да премисли решението си. — Добре. Твоя отговорност са. Изкарай ги оттук.

— Слушам, господине.

Мъжът излезе с тежки стъпки от стаята, но спря в коридора.

— Агент Лово, искам те в офиса си утре рано сутринта! — изрева той.

— Слушам, господине.

— След като ми дадеш отчет, си уволнен!

— Слушам, господине.

Мъжете с агент Кърби изтрополиха по коридора в обратната посока и започнаха да отварят останалите стаи. Виктор отпусна глава за миг, черните кичури коса скриха очите му, но когато вдигна брадичка, изражението му бе на пълно спокойствие.

— Хайде — подкани той момичетата. — Цяла нощ ще ровят и търсят. Вземете бързо каквото ви е необходимо и да се махаме оттук.

— Наистина ли те уволниха? — попита Астрид, когато стана от леглото и пристъпи към него.

Обръщението „агент Лово“ се загнезди в главата на Кордилия и мисълта, че ги е лъгал месеци наред, я накара да настръхне. Не беше убил обаче Чарли. Щом брат й е арестуван, значи все още е жив, за което му беше благодарна.

— Няма значение — отвърна Виктор. Отдръпна ръката на Астрид от лицето си и я задържа. — Утре ще се погрижим за всичко. Сега трябва да вървим.

Момичетата натовариха нещата си в синия седан на Чарли. Последва момент на неловкост, когато Астрид застана до седалката, несигурна какво ще си помислят другите, ако седне до Виктор. Кордилия обаче я побутна.

— Той е добър — прошепна тя. — Всичко е наред.

Астрид наведе глава с благодарност и задържа вратата, за да могат Кордилия и Лети да се настанят отзад. Никой не проговори, докато Виктор включваше двигателя и потегляше по посипания с чакъл път, покрай редиците липи, които преди часове елегантно приветстваха гостите. Портата се оказа отворена. Там бе застанал полицай — хората на Койл Минк се бяха пръснали в нощта и нови хора бяха застанали на пост. Виктор не спря. Намали и вдигна значката, а полицаят му махна да минава.

Излязоха от имота и забелязаха, че покрай пътя все още са паркирани изоставени автомобили. Пръстите на Лети се плъзнаха по кремавата кожена тапицерия и стиснаха ръката на Кордилия. Догуд вече бе зад тях. Догуд, повтори Кордилия на ум и остави името да отекне в мислите й. Беше го търсила толкова дълго, фантастично място на безкрайни развлечения и вечно лято. То гореше с по-ярък пламък, отколкото си бе представяла. Всичко, което искаше от него, беше мъртво или вече го нямаше. Автомобилът ускори по провинциалния път и тя дори не се обърна назад.

Виктор стискаше волана с две ръце, съсредоточил се напред. Астрид беше навела глава и го наблюдаваше с питащи очи. Всичко ще бъде наред, каза си Кордилия, отпусна се на седалката и склони глава на рамото на Лети.

— Ако не ми беше приятелка — прошепна сънено тя, — не знам дали щях да имам куража да преживея всичко това.