Ана Годбърсън
Полет към бъдещето (7)

6

Горещината събуди Кордилия. Обърна се сред смачканите чаршафи и забеляза, че прислужницата е влизала. Поднос на крачета от лъскаво дърво бе поставен наблизо. В него я чакаха кафеник и кана портокалов сок. Вестник нямаше. За момент се ядоса на Мили, която не бе в състояние да се съсредоточи достатъчно дълго над нищо, за да го свърши както трябва. Досега трябваше да е научила как Кордилия обича да започва деня.

После си спомни колко трудно Мили прие истината за Дани, който загина от куршум в нощта, когато Астрид бе отвлечена, и колко много работа й възлагаше Астрид, откакто живееше в Догуд. Реши, че няма защо да се обижда. Снощи „Трезор“ беше пълен. Макс Дарби я обичаше — бе почти сигурна. А и навикът да чете вестници, да се опитва да научи нещо за света от вестникарските страници, й се струваше скъп спомен от стария живот. Бе почти убедена, че е така. Стана и мина по белия килим, покрай ниските, модерни мебели в апартамент „Кала“, в който и сега имаше свеж букет с цветя, чието име носеха покоите й. Надникна към ширналия се пейзаж от меко зелено кадифе по западната ливада на Догуд. Гледаше представата на баща си за живота. Знаеше, че това е и нейната представа и тя я е открила.

Въздъхна доволна. Реши да намери Чарли и да му се похвали колко добре се е представила снощи. Беше чудесно да си има брат. Двамата се разбираха и без думи, можеха да се споглеждат безмълвно и също така безмълвно да признават колко би се гордял Дариъс с тях.

Обу широк панталон и облече кремава блуза, набрана на деколтето. Прибра коса назад, за да открие лицето си така, че на врата да й е хладно. Наля си чаша кафе и слезе долу.

Стигна до площадката на втория етаж, забеляза Келър, едно от момчетата на Чарли, да излиза от билярдната зала и му се усмихна лъчезарно.

— Добрутро — поздрави тя.

Той се извърна.

— Вече е следобед.

Преди да успее да му отговори, той профуча покрай нея и заслиза по стълбите.

— Какво му е на Келър? — попита тя, щом влезе в кабинета на Чарли и се настани на големия стол срещу бюрото му.

Той се бе подпрял на прозореца и не се обърна веднага към нея. Навън небето трептеше, обвито в омара, и тя се запита дали няма да завали.

— Кой?

— Келър? Новият. Онзи, който все не успява да си пусне брада. — Минаха няколко минути, преди Чарли да отговори, и чудесното й настроение започна да се топи. Искаше й се Чарли да се почувства щастлив и късметлия, също като нея, но той дори не я погледна.

— Нищо му няма. Снощи не е спал много и днес е като размазан. — Столът изскърца, когато той свали крака от перваза и бавно се завъртя.

— Чарли? — възкликна тя, когато брат й се обърна. — Изглеждаш ужасно. Трябва да поспиваш повече.

Той се усмихна насила и запали цигара, преди да качи краката си на бюрото.

— Татко никога не спеше — отвърна след малко той.

— Наистина ли?

— Казваше, че не му е приятно. Твърдеше, че през повечето време се мята и върти и се тревожи дали не пропуска нещо.

— Това не значи, че не би искал и ти да спиш.

Чарли зарея поглед и изражението му стана непроницаемо. Очите му бяха изморени, унили, кожата под тях посиняла, сякаш бе пребит.

— Той би искал ти да спиш. Все повтаряше, че си красива като майка си и също толкова прекрасна и трябва да бъдеш глезена, както той така и не е успял да поглези Фани, докато е била жива. — Стисна цигарата между показалеца и палеца и я заоглежда. — Казал ли съм ти, че пазя един спомен с нея?

Кордилия рязко си пое въздух.

— Не си.

— Не е точно спомен. По-скоро картина в спомените ми за една колиба. Може би някое от скривалищата на татко. Двамата слушат радио и танцуват. Дълут Хейл беше там, действието се развива по времето, когато все още са били приятели. Спомням си месестото му лице с огромно устище. Танцуваше около госпожа Хейл и всички много се смееха.

— Струва ми се приятно — отвърна с усмивка Кордилия. Нямаше представа, че Дълут Хейл и баща й са били приятели, но миналото й се стори приятно, докато слушаше разказа на брат си.

— Сигурно са били пияни. Сто на сто татко ми е шляпнал един и ми е казал, че е трябвало да ме роди хубаво, мило момиче като Фани, вместо никаквицата, която ме е пръкнала.

Чарли все още не беше погледнал Кордилия в очите и донякъде тя беше доволна, че е така, защото бе станала много сериозна. Не й беше приятно да мисли, че между двамата с Чарли има разлика, че баща й му е говорил гадни неща. Не й се наложи да измисля отговор, защото Елайъс Джоунс влезе и се отправи към бюрото.

— Кордилия, трябва да поговоря с Чарли.

От начина, по който го каза, разбра, че иска да останат насаме.

— Разбира се. — Изправи се с усилие, доволна, че може да си тръгне, но й се прииска да каже нещичко на брат си.

— И аз искам да поговоря с теб. По-късно.

Тя кимна и след като няколко секунди напразно се опитваше да улови погледа на Чарли, излезе от стаята.

Тъмният махагон на площадката на втория етаж изглеждаше със синкав оттенък от светлината високо горе и Кордилия спря. Погледна нагоре и се запита защо се чувства толкова неловко. Беше виждала Чарли в лошо настроение и преди, а Джоунс винаги искаше да обсъжда нещо с него насаме. Известно време остана там, на място, колебаеше се дали да се върне в стаята си, или да слезе долу. Тогава вратата на билярдната зала се отвори и едно от момчетата излезе. Спря, когато видя Кордилия, след това притвори очи и изви устни по странен начин.

— Какво? — попита сопнато тя.

Той само сви рамене и слезе долу, като прескачаше през стъпало. Вратата към билярдната беше открехната и тя спря за момент на прага, сякаш се надяваше да зърне как някой върши нещо и това да обясни тишината, надвиснала над Догуд. В стаята обаче бе останал само Виктор, бодигардът на Астрид, седнал на протритото канапе под прозореца, кръстосал крака, отворил вестник.

— Госпожице Кордилия. — Той стана, когато я видя, и остави вестника.

— Къде е Астрид?

— Не знам. Не съм я виждал тази сутрин. Добре ли е? — Изрече го прекалено бързо, след това изпука с кокалчетата си, сякаш се притесняваше.

— Няма нищо необичайно, ако спи до обяд — отвърна бавно Кордилия. — Така е била отгледана и възпитана.

— Да, така е. — Виктор прочисти гърлото си. — Разбира се.

— Какво не е наред, Виктор?

— Не ти ли казаха?

— Какво е трябвало да ми кажат?

Преди той да успее да отговори, тя чу името си по радиото и забрави за Виктор, втурна се към гласа.

— … откакто госпожица Грей влезе в живота на младия пилот, уменията му започнаха да се изплъзват. Преди никога не грешеше, докато сега греши, интересът му към летенето отслабва и макар да се говори, че никога не докосва алкохол, е бил забелязан в клубове, където се знае, че основната притегателна сила е алкохолът. Мнозина в света на спорта мислят, че той ще си върне формата, след като дъщерята на контрабандиста излезе от живота му, но както бе изтъкнато в колонката на Бухала тази сутрин, двамата изглежда се срещат редовно, а Кордилия посещава апартамента на майката на Макс Дарби в Харлем и очевидно е наясно с тайната, че той е роден с негърска кръв…

Кордилия бавно се обърна към Виктор. Лицето му си оставаше безизразно, а тя нямаше представа какво да каже.

— Пише го и във вестниците, нали?

— Не знам…

— Няма значение. — Пристъпи към него и дръпна вестника от ръката му.

Обърна на клюкарската рубрика. Там почти на четвърт страница се мъдреше снимка, на която се виждаше как с Макс излизат от апартамента на госпожа Дарби, а до нея и по-малка, от следващата сутрин, когато Макс се сбогува с майка си на улицата. На черно–бялата снимка разликата в цвета на кожите им беше подчертана, но приликата личеше.

След това не чуваше нищо повече нито по радиото, нито бръмченето на вентилатора на тавана, най-малкото пък онова, което Виктор имаше да каже.

— Ако Джоунс дойде да ме търси, кажи му, че съм отишла на дълга разходка.

Не изчака реакцията на Виктор. На последната дума вече изскачаше навън и светкавично влетя в библиотеката на първия етаж, където поиска да я свържат с дома на Хъдсън Лоръл.

— Телефонът на госпожа Хъдсън Лоръл. — Гласът беше превзет, странен. Кордилия никога не се беше виждала с благодетелите на Макс, но усети, че разговаря със секретарката, а не със стопанката на къщата.

— Макс вкъщи ли е?

— Моля? — Последва дълго мълчание. — Не разбирам кого търсите.

Кордилия затвори очи и стисна зъби. От студенината, с която бяха изречени думите, й се прииска да изрита нещо, но нямаше да й помогне. В момента единствено трябваше да намери Макс.

— Напротив — отвърна спокойно тя. — Разбирате.

Жената в другия край на линията рязко пое въздух.

— Да, но го няма. Госпожа Лоръл вече не може да го приема в къщата си. Той беше като член на семейството, но това повече не се търпи. Тя беше суфражетка! Все още я боли, че те са получили избирателни права преди нас.

Кордилия притисна длан към челото си, прокара дългите си пръсти по лицето и започна да масажира слепоочията.

— Моля ви — прошепна тя. — Много ви моля, просто ми кажете къде е.

След дълго мълчание жената продължи с променен глас:

— Има само едно място, на което му е приятно да ходи. Днес сутринта господин и госпожа Лоръл се изпокараха ужасно. Предполагам, на него сърце не му дава да каже на момчето, че повече няма да може да го финансира.

— Благодаря. — Кордилия затвори слушалката и си позволи да остане дълго със затворени очи.

После инстинктът надделя. Подкара бързо към портата, без да обръща внимание на виковете на пазача, който искаше да разбере къде отива и дали Чарли е одобрил. Не му обърна никакво внимание, защото не чуваше почти нищо заради самообвиненията си.

 

 

Лети отвори очи и видя слаба светлина да се процежда през прозореца. В шест сутринта тя хвърляше по дългата бяла стена бледозелени оттенъци, което означаваше, че е закъсняла със ставането и баща й скоро ще дойде да я вдигне. Сгуши се и затвори очи, прииска й се да остане така още дълго, вместо да ходи да дои животните. Дръпна чаршафа към брадичката си и се наслади на коприненото докосване, когато хладната тъкан погали кожата й. Тъкмо коприненият чаршаф я стресна. Отвори отново и двете очи и примигна, спомни си, че не е в Юниън, а в Манхатън, в дома на филмови звезди, едната, от които хлътна в стая с мъж, който не е съпругът й.

В Юниън, дори в Догуд, тя винаги се обличаше внимателно, преди да излезе от стаята си и да започне деня. Сега бе твърде гладна, за да прави подобно нещо. Стъпи на белия килим и седна пред тоалетката в бледо — прасковената дълга нощница, която София й беше дала заедно с други свои вещи, които вече не използваше. Наметна се с кремаво кимоно и излезе на пръсти в този вид. Коридорът бе тих, единствено аплиците хвърляха светлина. Мина по меките килими към хола, който се намираше на по-ниско ниво. Беше подреден със семпли мебели, които изглеждаха безобразно скъпи, златни урни бяха пълни с пампаска трева, на стените бяха закачени гигантски портрети на Валънтайн и София. Стаята й се струваше малко странна — прекалено помпозна, за да бъде наречена дом — и тя с удоволствие влезе в кухнята, която ухаеше на прясно препечен бекон.

— А-ха, госпожица Ларкспър, героинята на деня! — подхвърли Валънтайн гръмко.

Седеше на кръглата маса край огромните двойни прозорци, разтворил сутрешните вестници. Лети не се въздържа и се усмихна. Размекваше се, когато й правеха комплименти. Грейваше, когато някой й казваше нещо хубаво, също като дете, на което са предложили бонбон. Кухнята също я радваше — беше чиста и семпла в сравнение с останалата част на къщата. Прислужницата в униформа режеше картофи на дъска, ароматът на кафе бликаше от печката.

— Гладна ли си? — попита любезно той.

— Умирам от глад — призна Лети, настани се на един стол и подпря лакти на твърдата маса.

Валънтайн се ухили.

— Берил, би ли направила на госпожица Ларкспър един омлет?

— Добре, господин О’Дел — отвърна прислужницата и пристъпи към масата с порцеланова чашка за кафе и чинийка в едната ръка, а в другата с кафеник.

— Миличка, ти си истински феномен! Вече всички говорят за теб… — Той ведро отвори вестника до ръката на Лети на светските страници и посочи с пръст снимка, заела четвърт страница. На нея се виждаше момиче с къса, тъмна коса, обрамчила белите бузи, да се носи по дансинга в прегръдката на високо, усмихнато момче в смокинг. Тялото й бе изключително стройно и фино и изглеждаше съвсем крехко в ръцете му.

— Това аз ли съм? — чу тя гласа си.

— Да, освен ако „Ню Йорк Трубадур“ не са се объркали. „По изгрев госпожица Лети Ларкспър, която бързо стана неразделна с бляскавата актриса София Рей, танцува на покрива на «Риц» с изгряващата звезда на «Монтроуз Филмик Кампъни», Лорънс Питърс…“ — Валънтайн побутна вестника към Лети и тя бързо прегледа колонката, сякаш се страхуваше, че всичко е измислица. — Прилича ли на теб?

— Просто… — прошепна Лети и зачете статията отново. — Странно, но не помня да съм ходила на покрива на „Риц“.

— Наистина ли? — разсмя се Валънтайн. — Това никак не ме изненадва. Заспала си в една от техните зали по някое време снощи, след като си похапнала нещо малко. Хектор е трябвало да те пренесе до колата. Сигурно партито добре се е развихрило. На София й е прилошало и се наложило да си вземе стая в „Риц“ за през нощта.

— О! — Лети не намери сили да погледне Валънтайн. Образът на Джак Монтроуз и подхилването му се надигнаха от спомените и тя усети как й прилошава.

— Вие, момичета, изглежда, добре сте се позабавлявали.

Ако чуеше нови подробности от вечерта, Лети се страхуваше, че ще разкрие подозренията си за случилото се между София и Монтроуз. Последваха няколко секунди, в които се поколеба дали да не сподели. Като видя Валънтайн тази сутрин — поразрошен от съня, но мил и красив, — разбра, че той заслужава нещо по-добро. Не намери обаче сили да издаде жената, която вече я бе научила на толкова много, бе й показала как да се държи като истинска нюйоркчанка. Затова смени темата по единствения начин, за който се сети.

— Дали в Охайо получават „Трубадур“?

Валънтайн срещна погледа й.

— Защо? Да не би там да те чака някой младеж?

— Не — поклати категорично глава Лети, все едно това щеше да й попречи да се изчерви.

— София е във възторг от теб — продължи Валънтайн и се обърна към прозореца. Тя наблюдаваше врата му, докато преглъща, и за момент забрави за чудото, че името й е във вестника, докато се взираше в съвършения профил, очертан на ярката синева. — Може би — продължи тихо той, — жена ми вижда частица от себе си у теб. Само че… — Той въздъхна и затвори очи, а когато заговори отново, Лети откри, че никога досега не е чувала да говори с подобен глас. — Само не ставай прекалено много като нея.

— Нали затова съм тук? — попита Лети, преди да се замисли как звучи или какво означават думите му.

Валънтайн я зяпна с очи, дълбоки като езера. Слънчевите лъчи му придаваха златисти отблясъци, както никога във филмите.

— Шоубизнесът е труден и е направил София силна и непоколебима. Само това имах предвид. Ти не губи чувствителността си, и… на мен няма да ми е никак приятно да те видя наранена.

Той отпусна ръка върху нейната и тя усети как очертанията на стаята се стопяват. Лети бе изпитала съвсем същото и когато се запозна с Валънтайн. Тъмните му очи бяха топли, насочени уверено към нея, и тя за пръв път почувства, че я разбират. Връзката между тях увисна във въздуха, красива и едва осезаема.

— Заповядайте, госпожице — рече Берил и тресна грубо чинията пред Лети. Омлетът беше съвършено оформен, в бяла овална чиния, украсен с клонче магданоз и резен грейпфрут, който й се мръщеше обвинително.

— Каква прекрасна гледка!

Лети се завъртя към София, очертана на рамката на вратата към хола. Косата й беше доста сплескана, но пък червилото й бе свежо. Беше със сако върху тюркоазената вечерна рокля. На Лети й бяха необходими няколко секунди, за да разбере, че София не говори саркастично, а наистина се радва, задето съпругът и протежето й закусват заедно в домашен уют. Досети се обаче, че госпожата е била навън, на улицата, в този вид, и усети възмущението й да напира.

Валънтайн рече сърдечно: „Добро утро, мила!“, докато съпругата му пристъпваше към него, за да лепне звучна целувка върху неговите устни.

— Какво пишат за нас тази сутрин?

— Много. Нали това е най-важното? — отвърна небрежно Валънтайн и двамата се разсмяха.

София отвори вестника и затърси името си. Продължиха да бъбрят, но Лети вече не ги чуваше. Все още усещаше мястото, където я бяха докоснали ръцете на Валънтайн, и то потръпваше от топлината на кожата му.

— Кафе? — обърна се Берил към София.

Тя наблюдаваше Лети. Неочаквано Лети си спомни как изглежда все още по нощница. Дрехата галеше кожата й и тя се почувства почти гола. Заля я срам и известно объркване. За момент почти й се прииска да се е събудила в Охайо. Само допреди няколко секунди оглеждаше с копнеж женен мъж — съпруга на новата си приятелка — и бе убедена, че завладялото я чувство на вина се излъчва от всяка част на тялото й. Ами отвратителният факт, който човъркаше някъде в стомаха й, как София бе изневерила на съпруга си, а Лети бе видяла?

— Трябва да се облека — рече тя и се почувства глупаво.

— Ами закуската ти? — попита Валънтайн.

Лети се изправи и отмести стола назад.

— Вече не съм толкова гладна — излъга и се отправи към вратата.

— Побързай — намигна приятелски София. — Имам големи планове за днес.

— Добре. — Лети излезе бързо от кухнята и се постара да не среща погледа на София.

Щом затвори вратата на стаята си, не губи време, веднага свали кимоното и изхлузи нощницата през глава. По възможно най-бързия начин оправи памучното си долно бельо, намъкна карирана пола до под коленете и широка блуза в моряшки стил. Седна пред тоалетката и си пое въздух бързо, плитко. Сега вече се позна. Ето го момичето от малък провинциален град, което за кратко бе изместила. Лесно им беше на филмовите звезди да чакат да мръкне, за да се облекат прилично, но тя бе расла сред по-прости хора.

Денят, който прекара със София, й се бе сторил толкова вълшебен и весел. Още повече бе наясно как филмова звезда от нейния калибър може да я научи на неща, които никой друг не знае. Цената обаче беше висока. Тайната, която се очакваше да пази, я отвращаваше. Сети се как се възхищаваше на Валънтайн О’Дел, когато ходеше на кино веднъж седмично. Отдавна го обичаше, отдалече, и сега не й беше никак приятно някой да го лъже. Любовта й, разбира се, беше фантазията на момиченце. След няколко дена в неговата компания това бе кристално ясно. Сега обаче, като мислеше за докосването му и за страшното предателство на София, се запита дали той няма нужда тъкмо от такава обич.

 

 

Кордилия стигна на пистата и видя как Макс лети. Цветът се оттече от лицето й. Дори ревът на самолета му й се стори гневен. Когато той се обръщаше настрани или правеше лупинг, гневът бликаше. Беше го виждала да прави подобни трикове и преди и се страхуваше за него, макар тогава номерата му да й се струваха интересни, изкусно изпълнени. В момента той се бе впуснал в нещо наистина опасно. Начинът, по който летеше, приличаше на предизвикателство към смъртта.

Почувства облекчение, когато той най-сетне кацна и тя затича към него по сухата трева. Погледите им се срещнаха и Кордилия веднага долови гнева му. Той се обърна и закрачи към хангара.

— Макс, почакай!

Трябваше да затича, за да го настигне. Доближи го и стисна ръката му. Едва го докосна, но усети как гневът започва да се оттича.

— Макс — започна тя. — Много съжалявам.

Известно време останаха така, на известно разстояние, стиснали ръце. Той се загледа в далечината, а тя не откъсваше поглед от тила му.

— Няма защо да съжаляваш — заяви най-сетне той. Думите обаче бяха изпълнени с много горчивина и тя разбра, че му се иска всички, които познава, да съжаляват.

— Ела. Просто ела. Ела с мен. Хайде.

Ръцете й запълзяха по ръката му и нежно го придърпаха. Най-сетне той се обърна и тя видя колко е разкривено лицето му, след като е прочел гадните неща, написани за него. Отначало тръгна с нежелание, но когато стигнаха до автомобила, и двамата забързаха. Не обсъждаха къде отиват, дори не си проговориха, докато не се отдалечиха достатъчно и не се озоваха толкова близо до пролива, та усетиха мириса на вода.

Птиците се издигаха от водата, спускаха се към малките вълни, които се надигаха от невидим източник и не спираха да се плискат в каменистия бряг. Тя си каза, че ако Макс вдигне поглед и види всичко това, нещо в него може да се успокои и навярно тогава отчаянието няма да го притиска.

— Според мен всичко ще се оправи — започна убедено и нежно тя. — Ще отшуми. Винаги става така. Хората ще забравят и всичко ще си бъде постарому. Може дори да стане още по-добре. Онзи ден четох във вестника как създали първия негърски авиационен клуб в Лос Анджелис и…

— Не живея в Лос Анджелис. Живея в Ню Йорк.

— Да, разбира се, просто исках да кажа, че…

— Не искам да членувам в никакъв клуб. Не искам да бъда някакъв екзотичен елемент в някакво си шоу. Искам… аз съм най-добрият.

— Добре, но…

— Кордилия.

Тя откъсна очи от пътя и го погледна. Бяха стигнали до неравен участък и се наложи да стиска волана здраво, с две ръце, за да не кривне. Макс бе свел поглед към ръцете си, все едно се опитваше да измисли какво да каже. Сви юмрук и удари таблото.

— Ще се нараниш — прошепна тя.

— Какво значение има?

— За мен има.

— Какво знаеш ти. — Той скри лицето си в длани. — Нямаш никаква представа колко е зле положението. Не само съм черен. Аз съм чернокож с бяло момиче. Имаш ли представа какво причиняват на момчета като мен? Не само на юг. Тук, в окръг Куинс, нахлузват плик на главата…

Той не довърши и Кордилия трепна, когато се досети какво се опитва да й каже. Прииска й се да отговори нещо мило, с което да го разведри, но не й хрумна нищо и погледна пътя пред тях, величествените къщи на скалите, гъстите облаци над тях.

— Просто ме отведи у дома — помоли той.

— У дома ли?

Последва дълго мълчание, накрая Макс уточни:

— При семейство Лоръл. Май това имах предвид.

Двамата не си проговориха повече, освен когато Макс измърморваше, за да я насочи накъде да шофира. Пристигнаха пред живия плет, който отделяше дома на благодетелите му от пътя. Тя позна внушителната бяла къща, макар да я бе виждала единствено от въздуха, докато летяха. От това място, в полите на хълма, къщата й се стори по-величествена, сякаш я наблюдаваше скептично, докато седеше, вирнала нос на хълма.

— Макс, обичам те — чу тя гласа си. Не възнамеряваше да каже подобно нещо, но когато чу думите, остана поразена от дълбокия смисъл в тях.

Той седя дълго, неподвижен. Тя разбра, че я е чул, но така и не срещна погледа й.

— Благодаря ти, че ме докара — бе всичко, което каза.

Макс слезе от автомобила и тръгна със стегната крачка нагоре по хълма.

Тя изчака да види дали няма да се обърне да й помаха. Питаше се няма ли да промени мнението си, дали влизането в къщата, която до много скоро величаеше и в която сега щеше да срещне единствено жестокост, след като тайната му е разкрита, няма да му дойде прекалено много. Той обаче не се обърна. Продължи с решителна крачка към огромната бяла къща, където навремето го посрещаха като герой. Сърцето й се свиваше. Искаше й се да го извика и да му каже, че ще го чака, но осъзна колко е безсмислено. Вече се бе отдалечил твърде много от нея.