Ана Годбърсън
Полет към бъдещето (8)

7

Догуд бе жесток към мъжете, пол, към който Астрид проявяваше огромен интерес, преди да се омъжи. Като дебютантка не се притесняваше от репутацията си на флиртаджийка и колекционираше чувствата на млади и стари, на галантни и ерудирани, на срамежливци, все едно бяха пощенски марки. Сега ненавиждаше мъжете. Гласовете им извираха от далечните кътчета на къщата. Те тъпчеха ливадата на двойки, стиснали в ръце пушки, подпрени арогантно на раменете им. Въпреки голямото разстояние бе сигурна, че са потни, а около тях вони. Също така бе наясно на какви жестокости са способни.

В безмълвен протест срещу мъжете и всичко, което те причиняваха, Астрид прекара колкото можа във ваната. Излезе от стаята, която делеше със съпруга си, едва когато вече не й остана какво да чете. Остави косата си да съхне на топлото слънце и не използва нито един от обичайните женски трикове, за да я бухне след това. Избра да облече роклята, която Чарли й подари, права, бяла, не защото бе подарък от него, а защото така и не бе дала да я стеснят. Дрехите, които Чарли й купуваше, бяха с два размера по-големи. Тази беше достатъчно широка, за да скрие фината й фигура. Въпреки тези усилия, отражението й, когато се видя на площадката на втория етаж, не беше неприятно, изглеждаше очарователно небрежна, напълно подходящо за горещия сезон, в стила, който предпочитаха по-едрите момичета.

И така, тя взе последните списания от библиотеката и се затвори заедно с Яйчо на остъклената веранда, където никой вече не ходеше, защото тук бе застрелян Дариъс. Пусна плоча на Руди Вале на грамофона, макар да знаеше, че грубияните на втория етаж ще й се присмеят, задето слуша музика за глупави жени. После позвъни на Лен, готвача, и го помоли за пилешка салата, картофен чипс и лимонада, за да развали апетита си, ако Чарли реши да обядват заедно. Нямаше да го издържи да седи срещу нея, докато се тъпче с храната, която е спечелил, като се е гаврил с мили възрастни господа, чиято единствена цел е да осигурят по-добър живот за децата си. С дискретна небрежност тя се отпусна на избелелия розов шезлонг между палмите в саксии и кръстоса глезени. Потопи се в историята на „Фейм“ за Елоиз Алигаш, жената, която пресъздаваше гласа на Кара Гитлинг по радиото.

Тези малки победи я разсеяха за известно време, докато не чу тежки стъпки на горния етаж. Яйчо вдигна глава и изджафка към тавана. Някой стъпваше тежко по старото дюшеме и тя бе сигурна, че е Чарли. Намръщи се и измърмори нещо, дори се замисли дали да не се качи да каже, че няма да е зле да се съобразява с хората на долния етаж, което означаваше да види едрото му лице, а нямаше никакво желание. Вместо това звънна за още чипс и се наведе над списание „Венити Феър“.

„Венити Феър“ беше пълно с възвишени размишления за пиеси, които не беше гледала и едва ли някога щеше да види, но бе благодарна, че списанието е в ръцете й, когато вратата се отвори и тежките стъпки на Чарли се насочиха към нея. Усети как раменете й се напрегнаха, но заповяда на глезените си да не помръдват и да се държат небрежно както преди.

— Събуди се, котенце, време е да вървиш на работа!

Тялото на Чарли се отпусна от другата страна на шезлонга и побутна Астрид. Тя стегна глезени и вдигна списанието, за да се скрие от грубите му черти. Шумоленето на ленения му панталон, когато се отри в кадифения шезлонг, й се стори особено дразнещо, но бе заглушено от пръстите му, бръкнали за чипс, а после и от ужасното хрущене на кътниците му.

— Котенце? — Чарли отпусна ръка на глезена на Астрид, но тя си нареди да не помръдва, да не откликва на докосването му. — Излизам и имам нужда от момиче до себе си.

— Тази вечер не ми се излиза — заяви тя след дълго мълчание, с надеждата той да махне ръката си от глезена й.

— Я не се сърди. — Чарли се изправи, разтърси отново шезлонга и пресече стаята. По начина, по който заговори — по-небрежно, отколкото бе подходящо за момента, — Астрид разбра, че си въобразява как ще постигне своето. Надникна над страниците на списанието. Той продължаваше да тъпче чипс с едната ръка, докато с другата подмяташе украсената табакера, поставена в единия край на масата от палисандрово дърво. Докато го наблюдаваше отзад, осъзна, че у него все още има нещо привлекателно. Може би начинът, по който раменете му опъваха кремавото ленено сако. Припомни си как вонят целувките му, след като е пушил. — Знам, че снощи не те заведох в готино заведение — продължи той и запали цигара. — Тази вечер обаче ще бъде различно. Може да ти хареса. Заведението има повече класа.

Отново се обърна, затова Астрид бързо вдигна списанието пред очите си.

— Не съм в настроение, скъпи — отвърна му сухо.

— Стига, де! — сопна се Чарли и дръпна списанието от ръцете на Астрид. За момент останаха загледани един в друг — неговото лице разкривено от раздразнение, нейното изпънато от изненада, ръцете й леко повдигнати, не помръдваха, след като той изтръгна списанието. Тя примигна и той отмести поглед, сякаш засрамен от стореното. — Извинявай, Астрид. Просто не разбирам какво те прихваща. Искам само да се изфукам с теб и да те покажа.

Астрид скръсти ръце на гърдите и се обърна с профил към него.

— Да ме покажеш значи?

Чарли въздъхна и се опита да приглади смачканото списание, но след това го запокити настрани и седна до съпругата си на шезлонга.

— Стига, де. Не се дръж така. Там, където ще ходим довечера, ще ти хареса — хотел „Сакстън“ в Ийст Сайд, стари клиенти на татко. Казаха, че току-що са получили доставка на вино и шампанско, напитки от класа, пристигнали са от Канада, затова нямат повече нужда от нас. Е, ние притежаваме класа и затова съм решил да ги убедя, че имат нужда от нас, колкото и да се дърпат. След това ще те заведа на вечеря, котенце.

Астрид не бързаше да отговори. Приглади горната част на роклята, огледа ноктите си, които имаха нужда от грижи. Забеляза, че Руди Вале вече не пее от грамофона, и съжали, че не чува музиката. Огледа стаята и се обърна към Чарли бавно и небрежно.

— Не съм гладна.

— Ама…

— И няма да огладнея.

Чарли я погледна, отметна глава назад и очите му заблестяха.

— Добре, стой тук. Стой тук цяла вечер. Не си въобразявай, че ще напуснеш имението. — Врътна се, все едно вниманието му вече бе насочено към други въпроси. — Ще кажа на Виктор да те наглежда довечера и този път няма да можеш небрежно да отскочиш до града…

В мига, в който вратата се хлопна след него, той излая заповеди. Астрид пък започна да премисля нещата, които можеше да му каже, за да го постави на място.

— Добър вечер, Кордилия. — Полет, управителката на „Трезор“, посрещна шефката си на вратата на клуба. Усмивката й беше приятна, но в очите й личеше изненада. Може би си даде сметка колко е очевидна, защото добави: — Не те очаквахме.

— Знам. — Кордилия пъхна няколко непокорни кичура в кока си и огледа масите. Половината бяха заети в горещата нощ, когато влагата е толкова потискаща, че никой не иска да помръдне, ако не се налага. — Но интуицията ми подсказа, че ще бъде натоварено.

Истината бе, че тя се надяваше да е натоварено или поне да има достатъчно посетители, за да не мисли за Макс — как неговите чувства към нея бяха съсипали кариерата му, как й обърна гръб, след като му призна любовта си, без дори да погледне назад.

— Може би — рече с неприкрито съмнение Полет.

— Ако ти трябвам, ще бъда в кабинета.

Кордилия говореше официално, сериозно, постара се да звучи като шеф на Полет, вместо като момиче, което търси начин да се разсее. Дори когато се замисляше за нещо весело или забавно, то я връщаше към Макс, защото в тези моменти копнееше да му разкаже, а след това се сещаше, че никога повече няма да може да сподели с него.

Крачеше към задната част на клуба и кимаше на мъжете зад бара, на клиентите, които познаваше. Няколко продавачки на цигари се бяха облегнали на задната стена, близо до вратите, които отвеждаха към някогашния кабинет на президента на банката. Раздвижиха се, щом видяха Кордилия да продължава, а погледите им се задържаха на нея няколко секунди по-дълго от обикновено.

— Хайде — подтикна ги Кордилия, когато влезе в коридора, без да се обръща, за да се увери, че са я послушали.

Много добре знаеше какво си мислят. Обсъждаха, че излиза с чернокож, и се питаха дали е знаела от самото начало, или е разбрала с останалите.

През месеца след смъртта на баща си тя не спираше да се обвинява. Беше изпълнена с нервно напрежение, беше нещастна, обикаляше къщата и лежеше във ваната дълго, дори след като водата изстинеше. Пушеше цигара след цигара. Не спря, докато не се запозна с майката на Макс и госпожа Дарби не й показа какво е отношението й към момичетата, които пушат. Оказа се лесно да се откаже, след като разбра какво означава това за госпожа Дарби. Досега не бе изпитвала желание да запали.

Тя все още беше момичето на Макс. Поне така й се искаше. Само защото той изглеждаше далече, не означаваше, че може да се върне към старите навици. Затова изпъна роклята от шифон, която падаше свободно от раменете, и се зае да намери с какво да се разсее. Нали затова дойде в града.

Изглежда, някой бе чул молбите й. Група млади мъже с папийонки празнуваха предстоящата сватба на един от компанията. Бяха се настанили на бара и вдигаха невъобразим шум. Група танцьорки, все още накичени с пера, бяха насядали на останалите маси около дансинга. Двете групи бяха започнали преговори, все още саркастични и същевременно флиртаджийски, и напрежението от подмятанията се разпространяваше из цялото заведение, дори музиката звучеше по-енергично. Вечерта вече не бе подходяща да седнеш и пийнеш на спокойствие. Барът не беше достатъчно добре зареден и Кордилия незабавно трябваше да слезе долу, за да реши какво да се отвори.

След това поръчките заваляха. Оказа се, че ледът не достига, затова изпрати Антъни за още. После отиде при мъжете зад някогашните гишета да им помогне с поръчките. Разбиваше и разбъркваше напитки, подаваше ги на барманите в униформи от другата страна. Скоро пак огледа клуба и забеляза, че всички места са заети, а две от танцьорките са се качили на бара и изпълняват старомоден канкан с възторжената помощ на оркестъра.

Изпрати един от хората на Чарли да помогне на Антъни с леда, а други двама да са край момичетата, да не би някое да се подхлъзне и падне.

— Да не скапете настроението на хората — предупреди ги, — но и не искам момичетата да си счупят вратовете в моето заведение.

— На вратата няма да остане никой — опъна се единият.

— Няма значение. Антъни ще се върне всеки момент, а и доколкото виждам, беляджиите са вътре. Нека потанцуват още малко, след това ги свалете и им подарете бутилка шампанско.

Имаше много викове и крясъци, докато клиентите в пъстри дрехи се движеха развълнувано напред-назад, а натоварената й работа беше в разгара си, когато излезе отпред да провери какво става с леда. Тогава забеляза човека, който я накара да се закове на място. Спокойствието, с което я наблюдаваше, бе невероятно притеснително и в първите няколко секунди не разбра чий е този поглед.

— Том Хейл — рече равнодушно Кордилия, все едно, като чуеше звука на името, присъствието му щеше да е по-малко стряскащо.

Той бе застанал на бара с напитка в ръка, също както и останалите. Лененият му костюм бе свободен и изискан. Тя с раздразнение си спомни колко добре се чувстваше той навсякъде. Последния път, когато го видя, беше в чуждо заведение, където той бе също толкова безгрижен, затова остана изненадана, когато чу, че е бил начело на похитителите на Астрид.

— Кордилия Грей — отвърна той и ъгълчетата на устата му се извиха нагоре като на ученик.

Беше красив, както винаги, макар и с по-наситен тен — тъмен, почти колкото Дариъс ставаше, — а медната му коса бе сресана грижливо на една страна. Баща му може и да е гангстер, а майка му от известно семейство, което притежава кънтри клуб „Уайт Коув“, но той бе с аристократични черти и се държеше с достойнство. Винаги правеше впечатление на човек, който е няколко крачки пред другите.

— Какво търсиш в заведението ми?

— Реших да изпия един коктейл, да видя как е при конкуренцията. — Той плъзна поглед из помещението, сякаш да й покаже, че мисията му е напълно невинна. — Не е забранено от закона, нали?

Кордилия се поотпусна и пристъпи към мястото му на бара, между две групи, които не забелязваха какво става около тях. Наклони глава и го огледа, после заговори небрежно:

— Не повече от всичко останало, което вършим.

Той се разсмя прекалено бързо и завихри напитката си в другата посока.

Кордилия го погледна студено.

— Не беше чак толкова смешно.

— Сигурно не беше. — Той сви рамене и извърна поглед, фината костна структура на лицето издаваше сила. Той бе среден на ръст, държеше се непринудено, което е характерно за онези, които живеят привилегировано и винаги получават каквото искат. Беше великолепен; дори след всичко, което се случи, тя не можеше да го отрече. — Всъщност дошъл съм да поговоря с теб по бизнес.

Кордилия изви изненадано вежди.

— Защо ще говориш с мен?

— Защото те познавам — отвърна тихо. Закашля се в свития си юмрук и огледа заведението, преди да продължи. — Нали знаеш, че онази вечер брат ти е отвлякъл наша пратка?

— Затова ли е толкова доволен напоследък?

— Сигурно. Сещаш се, че татко е решил да изгори Догуд до основи. Само че аз не искам повече разправии.

— Искаш примирие. — Кордилия се замисли над информацията. — Защо?

— Не е практично — отвърна простичко Том и отпи от напитката си.

— Много ще ти бъде трудно да убедиш Чарли, че това е разумна причина.

— Затова искам да поговоря с теб.

Кордилия кимна и не отговори.

— Между другото, съжалявам за приятеля ти Макс. Не ми се струваше подходящ за теб. Въпреки това е грозна работа, когато един мъж постигне толкова, а после загуби и подкрепата, и репутацията си заради подобно нещо. Не са много белите, които могат да пилотират като него.

Кордилия се изчерви, когато той спомена Макс, но не от неудобство. Ядоса се, задето Том мисли за Макс. Сетне забеляза погледа му върху себе си, как се плъзва по роклята, когато си мисли, че тя гледа настрани. Споменът за онова, което бяха правили, се върна. Пак почувства кожата му до своята, както когато бяха голи и той шепнеше името й. В нея се загнезди чувство на срам, но се надяваше Макс никога да не разбере какво е правила с други момчета, преди да се запознае с него. Когато усети пръсти по кожата на ръката си, едва не подскочи. С облекчение забеляза, че Полет е застанала до рамото й.

— Търсят те по телефона — рече тя и потъна отново в тълпата.

Кордилия кимна. Обърна се към Том и осъзна, че макар да трябваше да го мрази, вече не изпитва лоши чувства.

— Изглежда, прекарваш доста време на слънце — отбеляза тя. Един от барманите се бе отправил към тях и тя се провикна: — Карл, познаваш ли господин Хейл?

Всички се опитваха да привлекат вниманието на Карл, но той стрелна с бърз поглед Том и кимна на Кордилия.

— Погрижи се да си плати напитката! — пак се провикна тя. Гласът й не беше нито враждебен, нито любезен, когато се обърна към Том. — Радвам се, че се видяхме — подхвърли и бързо тръгна към кабинета си.

 

 

Здрачът дойде и се сгъсти, а Астрид наум продължаваше да се разправя с Чарли. Гледаше все същата страница на „Венити Феър“ — сякаш бяха минали две години — дори след като мракът не успя да прогони жегата.

— Няма да можеш да отскочиш небрежно до града — изрече тя високо, разкривила лице, в опит да имитира властния глас на Чарли.

Отиде до грамофона и пак пусна Руди Вале. После си припомни последния път, когато отскочи до града. Беше в нощта — една от нощите, колко ли бяха? — когато Чарли я заряза, за да прави мръсни номера на семейство Хейл, и й беше наредено да не излиза. Беше тормозила Виктор, човека на Чарли, докато той не я закара до града, за да открият Кордилия, Лети и Били Марш, доведената й сестра. Каква страхотна нощ беше! Четирите обикаляха от заведение в заведение, не платиха нищичко и ги глезеха, където и да влязат.

— Тогава за последен път бях щастлива — въздъхна тя пред огледалото в златна рамка край емайлираната количка за сервиране. Прозвуча мелодраматично и разбра, че не е истина. Беше щастлива в сватбената си рокля, беше щастлива на круиза в Карибите, на който заминаха с Чарли. Беше щастлива и снощи с Чарли, преди да стане свидетелка на грозотата в живота на контрабандиста. Едно време умееше да забравя неприятните моменти в живота и й се стори глупаво, че сега не съумява да се отърве от спомена за смазания човечец с невинни деца и неугледното заведение зад аптеката във Вилидж.

— По дяволите, топлината ти действа зле — продължи да говори на отражението на красивото си сърцевидно лице. — Престани, сладурано, за да не ти се появят бръчки.

Затова прекоси стаята, завъртя се на старите персийски килими, докато Яйчо обикаляше в кръг около нея, взе си орхидея от една саксия и я бодна зад ухото. Каза си, че пет пари не дава какви ги върши Чарли. Няма никакво значение, че най-добрите й приятелки са някъде навън и се радват на вниманието на нови обожатели, изживяват живота си по неповторим начин. Все пак й стана мъчно и реши, че градинско парти е единственото разрешение. Позвъни на всички, за които се сети, и ги покани на следващия ден в три.

Едва когато прозвучаха последните акорди от „Ако имах момиче като теб“, проумя, че не я свърта. Единственият начин да опази здравия си разум, е да каже на момчетата на Чарли, че Кордилия има нужда от нея в „Трезор“. Изпъна ужасната рокля, приглади коса и се отправи към коридора.

Пътят й се оказа препречен по-рано, отколкото предполагаше.

— Излизам — заяви тя отработено дръзко.

Виктор препречи пътя й, скръстил ръце на гърдите. Досети се колко дълго е стоял на това място.

— Нищо подобно. — Гласът му не прозвуча грубо, но той се подсмихваше. Беше застанал разкрачен, все едно се готвеше за физически отпор, ако тя откаже да остане.

— Стига, де — усмихна се Астрид по специалния си начин и се отпусна. Една вечер — вечерта, в която се опита да сготви на Чарли истинско ястие, а резултатът беше трагичен — Виктор имаше за задача да я пази и двамата играха на карти и пиха шампанско за вечеря. Струваше й се, че тъкмо преди да положи глава на огромната, грозна маса в трапезарията и да се унесе, той бе казал нещо, което можеше да мине за флирт. Навярно, помисли си, щеше да се поддаде на чара й и сега. — Не помниш ли колко се забавлявахме последния път?

— Помня колко много неприятности ми докара последния път.

— Не е било чак толкова зле, иначе Чарли нямаше да ме остави отново с теб.

— Той много добре знае, че не съм забравил. — Усмивката беше изчезнала, а в тъмните му очи нямаше и следа от веселост. Просто я наблюдаваше, спокойно, но бе ясно — няма да отстъпи. — Знае, че съм си научил урока и няма да се оставя да ме командва едно момиче.

— Добре! — възкликна Астрид и се промуши покрай него.

Виктор не отговори, последва я — стъпваше леко, но лъснатият под на балната зала беше твърд и нямаше много мебели, които да притъпят ехото. Докато минаваше през издутите завеси и слизаше по внушителните каменни стъпала на верандата, Астрид се надяваше той да остане и да я наблюдава от къщата, за да може тя да остане сама. Когато усети тревата под босите си стъпала и се отправи далече от светлината на високите прозорци на Догуд през поляната, се уплаши, че той вече не е зад нея. За момент гордостта й надделя над любопитството, но когато стигна на мястото, откъдето започваше хълмът, не издържа и се обърна рязко.

Виктор беше зад нея, на по-малко от пет метра. Беше застанал на място, имаше нещо пъргаво в начина, по който се бе притаил, също като индиански следотърсач, тръгнал на лов.

— О! — възкликна тя и избухна в смях.

Той се опитваше да си придаде сериозен и строг вид, но смехът й обезоръжи и двамата и по устните му затрепка усмивка, която най-сетне озари лицето му.

— Мислех, че съм ти се изплъзнала. — Тя му намигна и глупавите думи накараха и двамата да прихнат отново.

— Госпожице Астрид, извинявам се предварително, но има какво да се желае от техниката ти.

— По дяволите! Аз пък си мислех, че съм върхът.

— Върхът си в много отношения, но когато не искаш да те забелязват, постъпваш малко… глупаво.

— Глупаво ли? — Астрид сви юмруци, подпря ги на кръста и се нацупи театрално. — Чарли ще ти съдере кожата, ако научи, че ме обиждаш.

— Сигурен съм, че Чарли го е грижа да не напускаш имота сама, или защото семейство Хейл го искат.

Астрид наведе глава и притвори примирено очи.

— Боже, май наистина съм ти докарала неприятности.

Слабите рамене на Виктор се вдигаха и отпускаха и той извърна глава настрани. Астрид остана да го наблюдава — ръцете му може и да бяха осеяни с белези и мазоли, имаше лицето на грубиян, но високото му слабо тяло бе почти хърбаво и това личеше от начина, по който му висеше доченият панталон.

— Е — продължи тя, когато разбра, че той няма да й отговори. — Може и да съм ти докарала неприятности, но ти едва не ме уби! Да закараш момиче като мен в онази таверна в Уест Сайд. — Говореше приятелски, шеговито, но така и не успя да изрече името на заведението, за което Виктор й беше разказал, където двамата мъже бяха нахлузили чувал на главата й, преди да я натъпчат в автомобила.

— Знам и се извинявам. — Той гледаше настрани и говореше сериозно, съвсем не като нея. — Не съм искал да влизаш там. Не и без мен.

— Е — плесна с ръце Астрид, сякаш по този начин щеше да прогони неприятните спомени. — Значи сме квит.

Тъмните очи на Виктор срещнаха нейните и той кимна.

Астрид протегна ръка към него.

— Значи сме приятели.

— Приятели сме.

Стиснаха си ръцете стегнато, по мъжки, сякаш допреди малко са се карали заради бейзболен мач, но после са се осъзнали. Астрид пусна ръката му. Двамата се обърнаха и поеха бавно, не точно в посоката, в която бе тръгнала преди Астрид, но не и към къщата. Няколко звезди намигаха, мътна четвъртинка луна бе увиснала над черните дървета. Тревата под краката й беше мека и тя си помисли, че ще бъде приятно да полегне на нея. Виктор я следваше на малко разстояние. Мълчаха. Щурците и комарите не спираха да бъбрят.

Едва когато стигнаха до каменния вътрешен двор при басейна, тя заговори.

— Знаеш ли — започна философски, — цял ден си казвам, че мъжете са зверове, достойни за презрение.

— Така ли?

— Така — кимна Астрид. Стисна ръце зад гърба и вдигна лице като момиченце, за да погледне небето. — Всъщност опитвах се да те мразя, докато бяхме в къщата, но се оказа много по-трудна задача, отколкото предполагах! Ти не си звяр.

Той спря на каменните плочи и тя видя отражението му в басейна — затова спря и се обърна към него. Задуха сух, горещ вятър, залепи полата на Астрид за краката й, лепна горната част за гърдите. Тя се усмихна само с едно ъгълче на устата. В тъмните му зеници просветна нещо, дългите му мигли скриха очите.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

Астрид издаде плътната си долна устна.

— Само това… — Знаеше, че каже ли нещо повече, ще избухне в смях. Затова направи срамежлива крачка към него, сетне бързо като котка протегна ръце и го блъсна. Погледна как се опитваше да се задържи над огледалната вода, с лице, ококорено от шока. Устата й се изви от напиращия смях, но преди да успее да избяга, той стисна ръката й и двамата паднаха бавно, съвсем бавно. Сякаш цял час висяха над водата, също като съзвездие на фона на куполообразното небе, усмихваха се един на друг, щастливи, сухи, преди водата да ги погълне, да се затвори над тях, и двамата хлътнаха в хладна тишина.

Неочаквано Виктор я прегърна през кръста и я изтегли към въздуха. В движението му нямаше друго намерение, а Астрид умееше да плува добре, но се остави той да я изтегли. Показаха се над водата, тя си пое рязко въздух и приглади косата си назад, докато той риташе, за да се задържат над водата. Дрехите им тежаха и тя усещаше ударите на сърцето му.

— Така ли правят приятелите? — Искаше да прозвучи като шега, но в гласа му нямаше веселост и това промени значението на изречението.

Гърдите й се надигаха под мократа рокля, залепнала за кожата, и високият й звънлив смях се разнесе над водата. Тя се оттласна от него и с два мощни замаха стигна стената на басейна, за да се повдигне на циментовия ръб.

— Видя ли какво става, когато се размекнеш? — скара му се тя. За момент остави краката си да висят във водата, наблюдаваше главата на Виктор и раменете му да се подават в дълбокия край. — Сега ще ти се измъкна!

Скочи и хукна по ливадата, направи циганско колело, когато стигна светлия кръг около къщата, и се втурна през балната зала, преди някой да види в какъв вид са дрехите й. Този път не се чуди дали Виктор е зад нея. Знаеше, че не е. Щеше да е глупаво от негова страна да я последва, освен това бе наясно, че той не е глупав. Щом смъкна подгизналата рокля и се топна във ваната, вече не бе нужно някой да я наглежда. Мили, прислужницата, щеше да му каже къде е и тогава той можеше да си почива цяла вечер. Междувременно и тя щеше да си почине, доволна, че е постигнала, макар и малко отмъщение над мъжете в този свят. Ако това не бе достатъчно, за да я приспи, можеше да си представи как изглеждаше доверчивият красив Виктор, преди да го бутне в басейна.