Ана Годбърсън
Полет към бъдещето (17)

16

Астрид обличаше белия бански с треперещи ръце и все още бе убедена, че неделя е денят, в който най-сетне ще стане от леглото. Съботата беше тъжна, тиха и празна, но днес щеше да е ден като всеки друг. Облече тънко кимоно, което завърза хлабаво на кръста, бухна косата си и нахлупи широкопола сламена шапка с изрязано бомбе. В коридора вирна глава, изпъна рамене и запристъпва точно както я беше учила майка й. Докато се плъзгаше през балната зала, съгледа гърба на Чарли. За момент й се стори, че всичко е нормално. Можеше да се преструва, че последният споделен момент е целувката в яхтклуба. Така или иначе, той си оставаше Чарли и седеше на верандата на голямата къща, наслаждаваше се на гледката.

В края на верандата разпери широко ръце над главата, за да поздрави деня и поляната, ширнала се пред къщата. Басейнът й изглеждаше примамлив, а въздухът, макар и горещ, бе галещ, също като приятна, топла вана. Върджиния винаги се шегуваше как Астрид май е наполовина гущер, защото кръвта й е студена — ставаше й студено, когато на другите им беше топло — и е най-щастлива под жарките лъчи на слънцето. Онази вечер всичко в нея й се струваше смазано. Страхуваше се, че никога повече няма да усети щастие. Денят обаче настъпи и си спомни, че щастието е единственото, което успява да намери. Реши, че няма причина да не си достави малко от него, по възможност още същия следобед.

Всичко се разпадна, когато Чарли дори не я погледна. Той беше забол поглед, ако това е точната дума, в нещо далечно. Блъсна стола назад, металните крака изплакаха жално по големите сиви камъни, и се изправи. Припомни си какъв беше в нощта на бурята — огромен, сякаш бе уголемен. Без дори да я погледне, той влезе вътре. Астрид примигна и за момент пред очите й изплуваха петна. Мигна отново и видя към нея да се приближава някой.

— Виктор! — провикна се тя и помаха с дългата си слаба ръка.

После пейзажът изгуби цветовете си и всичко пред нея стана бяло. Чувстваше сърцето си, защото ударите му бяха неравномерни. Не усещаше повече пръстите на краката си.

 

 

— Къде съм?

— Тя будна ли е?

Астрид се изправи на лакти и мигна. Кордилия бе седнала на перваза и щом забеляза, че Астрид се е свестила, остави вестника. Пердето беше пуснато, а до нея бе поставен вентилатор. Виктор седеше на стол от другата страна на леглото. Наблюдаваше я така, сякаш бе до нея отдавна. Тя видя тъмните му, замислени очи с дълги мигли, и си припомни как я носеше нагоре по стълбите.

— Ох… — изпъшка Астрид и се отпусна на възглавниците.

— В Догуд си. — Кордилия заговори рязко, но уверено. — Аз съм до теб. Беше прекалено горещо и си припаднала.

— Как се чувстваш? — попита тихо Виктор.

— Все едно съм изгубила много кръв. — Сетне се сети как друг изгуби много кръв и съжали за думите си.

Кордилия се наведе и я целуна по челото.

— Жадна ли си?

Щом тя кимна, Виктор скочи и отиде да й налее чаша лимонада. Ледът изтрака в сребърната кана, преди той да се върне и да се настани до Кордилия. Двамата се бяха надвесили над нея, докато тя пиеше, а впоследствие избърса сладката лимонада от устните си с опакото на ръката.

— Колко много шум! — Астрид се опитваше да говори смело и безгрижно, но гласът й потрепери и разбра, че не успява, защото устните на Кордилия се свиха и заприличаха на тънка линия.

— Ще кажа на Чарли, че си будна. — Кордилия взе чашата и стана. — Помоли да му кажа веднага.

Щом Кордилия спомена Чарли, Астрид не се сдържа и мислите й се върнаха към мъжа. Кръвта му беше бликнала, животът се беше оттекъл от него в полето, на място, където никой не можеше да му помогне. Чарли го довърши там, а онзи изглеждаше много уплашен в последните мигове от живота си, също като ужасено животно.

— Корд?

Кордилия почти беше излязла, но спря и се обърна на отворената врата.

— Да?

— Мисля… — Астрид затвори очи и преглътна. — Най-добре да замина за известно време.

В стаята се възцари тишина, преди Кордилия да отговори:

— Нека чуя какво ще каже Чарли. — След това стъпките й заглъхнаха, докато се отдалечаваше по коридора.

Астрид обърна глава на възглавницата и насочи поглед към Виктор.

— Не е от жегата — заяви тя след малко.

— Знам — отвърна той.

Известно време тя гледа леглото пред себе си и си представи, че белите върхове и долини са покрити със сняг склонове, по които може да се спуска. В долината се намираше малка хижа с камина, където имаше горещ шоколад. Виктор също щеше да е там, в дебел полупуловер. Помисли си как в най-студената част от зимата всичко е спокойно, тихо и чуваш единствено собствения си дъх. Тя обаче знаеше, че не заслужава подобно бягство.

— Виктор…

Лицето му трепна, когато я погледна и ъгълчетата на устата му се извиха надолу.

— Да.

Тя протегна ръка върху завивката и размърда пръсти, все едно се опитваше да достигне нещо, което е твърде далече.

— Подръж я, само за няколко секунди.

Тревогата по неговото лице не изчезна, само изражението му стана по-мрачно. Очите му се стрелнаха към вратата, после през прозореца и накрая ги вдигна към тавана. Астрид обаче знаеше, че той ще изпълни молбата й. Тя отвори длан, разкри меката плът и затвори очи. Леглото се повдигна, щом той стана, и отново хлътна, когато седна по-близо до нея и преплете пръсти с нейните. Топлината на кожата му я успокои, но спокойствието бе кратко. Той чу стъпки да се връщат и рязко стана, преди Кордилия да връхлети вътре.

— Стига си лежала! — заяви Кордилия и плесна с ръце. Усмихна се широко и неочаквано лицето й грейна, което не беше характерно за нея. — Чарли е съгласен. Да, трябва да заминем от Догуд. Обадих се на Лети и й казах да е готова да те развесели. Да ти съберем багажа. Отиваме в „Сейнт Риджис“.

 

 

— Лети Ларкспър е. — Виктор подпря рамо на вратата, която разделяше голямата спалня от хола на апартамента, който Чарли беше наел за момичетата, и зачака инструкции.

— Да, Лети е една от нас, пусни я веднага!

След като Виктор излезе, Астрид се отпусна на таблата и се усмихна на Кордилия, изтегнала се до нея върху кувертюрата. Между тях бяха закрепени шест чинии с недоядени сладки. Още щом пристигнаха, поръчаха всички десерти, включени в менюто на рум сървис, сред които имаше шоколадова торта, макарони, профитероли, марципани във формата на круши, ягоди със сметана и няколко пъстри деликатеса, които все още не бяха опитали. Астрид не се усмихваше небрежно, както обикновено, но Кордилия се зарадва, че поне се опитва, което е значително повече, отколкото сутринта. — Идеята беше чудесна, Корд. Чувствам се доста по-добре.

— Радвам се — отвърна Кордилия и бодна вилицата си в жълта торта с дебела ванилова глазура.

Тя разкри отношенията си с Макс и се чувстваше готова на всичко. Най-после всичко имаше великолепен вкус, а и бе наясно, че проблемът, който измъчва Астрид, няма да е задълго.

— Миличка, какво има?

Момичетата на леглото се обърнаха, когато Лети се втурна в стаята с огромен букет макове, увити в кафява хартия. По устните на Кордилия заигра загадъчна усмивка. Лети винаги бе една идея по-жизнена, притежаваше чар, знаеше как да се движи, а очите й блестяха. Откакто бяха приятелки обаче, Кордилия никога не бе виждала Лети така изпълнена със самоувереност и живот. Сякаш нещо е припламнало в нея. Беше облечена в елегантна рокля, която Кордилия не беше виждала — тъмносиня без ръкави, на бели точки, и падаше на щедри дипли около краката. Без да поглежда Виктор, тя му подаде цветята — все едно подаваше нещо на слуга — и се качи на леглото до Астрид.

— Разкажи ми абсолютно всичко.

— Първо си хапни торта.

Астрид подаде една от чиниите на Лети и макар другото момиче да хапна малко, тя бе напълно безразлична. След втората хапка отмести чинията настрани, сви се на възглавниците до таблата и погледна Астрид изпълнена с очакване.

— Отивах към басейна, когато припаднах… светът притъмня, миличка, и се озовах в леглото си, а всички се суетяха около мен.

— След бурята, жегата се върна и стана зле, както и преди. — Кордилия се облегна на лакът, подпря слепоочие на юмрука си и погледна многозначително Лети. — Казах й, че там, откъдето сме ние, хората си стоят вътре, когато лятото е в разгара си.

— Не е единствено от горещината. — Астрид замълча и сведе кръглите си зелени очи. Допреди малко разказваше историята си разсеяно, небрежно, все едно е на парти или в лимузина, но сега този тон изчезна и тя отново се превърна в зашеметеното момиче, което Виктор пренесе нагоре по стълбите на Догуд. — Нещо се случи в нощта на бурята.

— Какво? — прошепна Лети. Слушаше с цялото си тяло.

— Имаше един мъж… — гласът на Астрид потрепери. Тя покри лицето си с ръце. Руса къдрица падна върху пръстите й и раменете й се разтресоха от ридания.

Кордилия усети да я завладява паника и изпъна гръб. Беше виждала Астрид разгневена на няколко пъти, но приятелката й никога не беше изпадала в подобно състояние — объркана, отчаяна, неспособна да намери думи. Лети стрелна Кордилия с поглед и пак се обърна към Астрид.

— Прекарвахме си толкова добре — изплака тя. — И тогава се появи онзи мъж. Един от хората на Койл Минк. Нямаше да ни направи нищо лошо, но Чарли се ядоса и подкара като луд. Накрая излязохме от пътя…

Кордилия чу името Койл Минк и се напрегна. Откакто успешно приключи преговорите със семейство Хейл, а Макс се появи на хоризонта и я взе, откакто й каза, че иска да е неговото момиче, тя се чувстваше спокойна, убедена, че идващите дни ще са прекрасни и безоблачни. Сега обаче си спомни какво бе казал Том за Койл Минк.

Тогава реши, че той просто се опитва да представи нещата по-зле, отколкото са, за да я стресне и накара да тръгне с него, но сега усети лошо предчувствие.

— Какво стана? — попита тя по-рязко, отколкото възнамеряваше.

— Беше ужасно! Кръвта… ами как мирише кръвта. Онези нещастни очи, когато ме погледна точно преди той… преди Чарли да… — Риданията й бяха силни и Лети я загали по рамото, макар да бе трудно да се разбере дали тя е усетила докосването. — Ами какво стана лицето на Чарли точно преди да го застреля. Беше като издялано от камък, гадно… гледаше към мен, но изобщо не ме виждаше. Риташе човека, а аз исках единствено да спре. — Тя замълча, за да си поеме въздух, свали ръце от лицето и нервно ги отпусна върху коленете. Продължи бавно и думите й прозвучаха някак глухо. — Казах му: „Чарли, не го убивай“, а той отговори: „Искаш да го убия ли?“ и преди да успея да отговоря, пистолетът гръмна. Той издаде ужасен звук и навсякъде плисна кръв. — Тя стисна очи и черните мигли се откроиха на мокрите бузи. — О, господи, мислите ли, че вината е моя? — прошепна тя.

— Не! — Кордилия уверено тръсна глава, протегна ръка и разтри глезена на приятелката си. Щеше й се да каже още, но така и не измисли какво. Беше прекалено шокирана и разгневена. Сега вече разбираше защо Чарли с такава готовност им позволи да дойдат в града. Беше се съгласил, защото в Догуд не бяха в безопасност. В гърдите й набъбна гняв, когато си помисли, че тъкмо когато бе осигурила малко спокойствие на семейството си, той отново им бе докарал неприятности. Побесня, защото брат й бе скрил случилото се от нея. — Вината е на Чарли — бе всичко, което съумя да изрече.

— На какво ужасно, противно и стряскащо нещо си била свидетелка — добави тихо Лети.

Мислите на Кордилия бяха заети с Койл Минк и онова, което щеше да сполети семейство Грей, след като му бяха откраднали бизнеса и бяха убили един от хората му. Стисна здраво зъби и й се прииска да е сама, за да крачи напред и назад из стаята. Погледът й се отклони от двете й най-добри приятелки и тогава зърна нещо, което също я притесни.

На вратата бе застанал Виктор с висока ваза с макове в ръце. Тъмните му очи бяха загрижени. Наблюдаваше Астрид и май бе правил съвсем същото много дълго. За момент на Кордилия й се стори, че мисли точно като нея — за Койл Минк, който със сигурност ще потърси отмъщение. После забеляза различен вид мъка в погледа му — беше забелязала такава в очите на Джон Фийлд — и разбра, че го тревожи нещо напълно различно.

Все едно нямаме достатъчно проблеми и без мъжете да се влюбват в Астрид, помисли си тя и се надигна от леглото. Прекоси бързо стаята и пое вазата от ръцете на Виктор.

— Не можем да останем тук цял ден.

Лети и Астрид вдигнаха очи и я погледнаха, а тя усети колко безсърдечна и груба е била.

— Имах предвид как най-лесно се забравя… заемаш се с нещо съвършено различно — продължи по-тихо и отпусна вазата.

— Права си, миличка. — Астрид се усмихна смело и избърса бузите си. — Вече с нищо не можем да помогнем на човека, намираме се в най-красивия град на света, а след като сме заедно, единственото, което живите могат да правят, е да се забавляват, не съм ли права?

— Да, точно така.

— Да. — Астрид кимна, сякаш по този начин щеше да убеди сама себе си да излезе от мрачното настроение. — Ще си сложа обувките за танци и ще се позабавляваме. Виктор — провикна се тя с флиртаджийски глас. — Нали не съм нито прекалено стара, нито прекалено тъжна или прекалено омъжена, та никой да не иска да танцува с мен?

Начинът, по който Астрид произнесе името на Виктор, разкри истината на Кордилия като бръснещ зимен вятър. Колкото и да й се искаше да не е чула и видяла, знаците личаха навсякъде. Между Астрид и Виктор ставаше нещо, не бе просто увлечение само от едната страна. Каквото и да бе, вещаеше нови неприятности за семейството й.

Кордилия стрелна Виктор с предупредителен поглед, пристъпи напред и застана между леглото и вратата така, че Астрид да не вижда бодигарда.

— Аз ще танцувам с теб, красавице — заяви тя. — Нека първо се издокараме.