Ана Годбърсън
Полет към бъдещето (25)

24

— Какво има? — попита Кордилия и открехна вратата на апартамент „Кала“.

Келър стоеше в коридора на третия етаж, повдигнал се на пръсти, сякаш за да види как Лети и Астрид се обличат.

— Един мъж иска да говори с теб.

Кордилия прочисти гърло. Келър се отпусна на пети и срещна погледа й.

— Нали знаеш, Чарли нареди да не пускаме гости в къщата.

— Затова дойдох да те викна. Той е на портата.

— Защо не го попита за какво става въпрос? — продължи нетърпеливо тя.

Келър отвърна на погледа й и по долната част на лицето му плъзна бавна усмивка.

— Щях — отвърна охранителят. — Онзи обаче е ужасно настоятелен. Както и да е, проверих го, не е въоръжен.

Застаналата зад нея Мили се опитваше да помогне на Астрид и Лети. Нито една от двете не беше в настроение. Астрид все правеше забележки на прислужницата за неща, които не беше направила. Лети пък току-що изпусна първо четка за коса, сетне грим, накрая кана с вода. Долу бялата тента бе довършена вчера следобед, въпреки негодуванието на Джоунс и нейното. Мъже в бели папийонки обикаляха с коктейли. Момичета, които се бяха отчаяли, че някога ще присъстват на прословутите партита в Догуд, пропискваха и настояваха кавалерите им да ги придружат на дансинга. Всеки път, когато някой писък долиташе до третия етаж, Кордилия притискаше пръсти към челото си, точно между веждите, за миг затваряше очи и й се искаше гостите да изчезнат, за да си почине малко и да стане навреме за състезанието на Макс. Той се държа странно, когато следобеда му занесе сандвичи на летището, и тя копнееше за утрешния ден, когато щеше да е свидетел как побеждава Еди Ларами.

— Добре — заяви тя и си каза, че гневът към Келър няма да промени нищо.

— Къде отиваш? — провикна се Астрид и се извърна от тоалетката. Тънките й извити вежди се свъсиха тревожно.

— Връщам се веднага. Пусни музика! Отиваме на партито, независимо дали ни и е приятно, или не.

Първите звуци на Кейт Смит, която пееше „Може би, кой знае“ се понесоха от спалнята на Кордилия, докато тя слизаше по стълбите. Извън стаята роклята й изглеждаше неприлично бяла. Беше копринена, права над бюста, само с две тънки черни презрамки. Подгъвът стигаше до средата на прасеца. Беше си я купила в началото на сезона, преди да се случат толкова много неща, преди лятото да обсипе кожата й с лунички. Келър крачеше пред нея, но в края на стълбището се отдръпна от тежката входна врата и застана нащрек на няколко крачки зад нея. Отвън дебнеха още двама.

Мъжът на предната веранда бе зареял поглед надалече. Осветената бяла тента изглеждаше синьо-зелена под облаците, но те не бяха много. Приятната вечер ги изтласкваше настрани. До утре небето щеше да е чисто. Както и в първата й вечер в Догуд, гостите бяха помолени да паркират покрай пътя. Въпреки това хората на Чарли не успяваха да съберат партито под тентата.

Съгледа поне една двойка да се натиска до една от липите покрай покритата с чакъл алея, която охраната на брат й или не бе забелязала, или предпочиташе да не им обръща внимание.

— Здравейте — поздрави Кордилия, когато стана ясно, че мъжът няма да се обърне.

— О! — възкликна той и се завъртя на пръсти, за да подаде ръка. — Вие ли сте госпожица Грей?

— Да. — Тя заслиза по стълбите и се притесни, че роклята й придава вид като на момиче, каквато бе доскоро. След това си каза, че се надява косата й, сплетена на плитка, навита на главата, да не е прекалено женствена или пък детинска.

— За мен е удоволствие да се запознаем — увери я непознатият с умни, полупритворени очи, преди да кимне, сякаш бе стигнал до заключението, че тя наистина е тази, за която се представя. — Господин Хауърд Огилви, изпълнител на авиационен фонд „Макс Дарби“.

— Да? — Кордилия приглади с ръка бюстието на роклята и изпъна гръб. — Какво мога да направя за вас?

— Изпраща ме господин Дарби. В момента се опитва да си почива, както сигурно знаете, но настоя да ви донеса това писмо. — Бръкна във вътрешния джоб на сакото и извади лист с начертани на него редове. — Държи да ви кажа, че за него ще означава много, ако утре сте на финала.

— Разбира се, ще бъда на финала — отвърна Кордилия, взе писмото и се запита защо трябваше да го казва. Добави: — Благодаря.

— Лека нощ — кимна господин Огилви неочаквано и докато Кордилия вдигне поглед, той вече слизаше по стълбите.

— Чакайте! — Все още стиснала писмото, забърза към него.

Той чу стъпките й, спря и се обърна, отпусна ръка на извитата каменна балюстрада и я погледна в очакване.

— Да?

— Просто исках да разбера… — Очите му бяха така пронизващи, че тя сведе поглед и прехвърли писмото от едната ръка в другата. — Вие за кого работите?

— За господин Дарби, разбира се… и за човека, който финансира амбициите му да лети.

— Това имах предвид. Кой е този човек?

Господин Огилви се усмихна небрежно, все едно подобни въпроси го забавляват. Прочисти гърло.

— Възрастният господин Хейл подписва чековете, но съм разговарял единствено с Томас Хейл.

Звукът на името, макар изречено по този непринуден, елегантен начин, бе достатъчен да я извади от равновесие. Тя се протегна, за да се подпре на нещо, но не уцели балюстрадата. За щастие, адвокатът на Том се оказа достатъчно бърз и стисна ръката й, преди тя да падне.

— Благодаря, господин Огилви — отвърна Кордилия и мигна, за да върне погледа си на фокус. — Извинете ме. Просто се изненадах.

— И аз бях изненадан.

— Макс знае ли?

— Не.

Когато пред погледа й се проясни отново, пусна ръката му и отстъпи няколко крачки назад.

— Благодаря ви, трябва да…

— Кордилия, нарежданията на Томас бяха много точни, когато започна цялата тази работа. Не бива да казвам за финансирането на никого, освен на теб, и то единствено ако попиташ. Това ми се стори малко вероятно, затова и не се замислих. Тази вечер разговарях с него и когато му съобщих за възложената ми поръчка, той повтори инструкциите си.

Тя кимна и почувства такава тежест, че се поколеба дали вратът й ще я издържи.

— Освен това добави, че ако попитате, трябва да ви предам, че предложението му още е в сила. В момента е в Нова Скотия, но аз знам как да се свържа с него.

Огилви взе писмото от ръката на Кордилия и със златна писалка, която извади от вътрешния джоб, написа телефонен номер.

— В офиса ми. Там винаги има човек, денонощно. Те ще ме намерят, ако е спешно. Разбрахме ли се?

— Да.

— Пази се, мила — рече той и си тръгна.

Въздишка, потискана дни наред, се изтръгна от устните на Кордилия и тя остана загледана в мястото, където господин Огилви беше изчезнал в сумрака. След няколко секунди забеляза огънчето на цигара да проблясва в мрака и да приближава. Пушачът не се движеше много бързо и след минути тревожно очакване Кордилия позна Били Марш, облечена в мъжка бяла риза, натъпкана в свободен жълт панталон.

— Здравей, кукличке! — провикна се тя.

— Колко само се радвам да те видя! — Кордилия пъхна писмото в деколтето си и се усмихна. — При нас още цари пълна каша.

— Кашите са моя специалност — отвърна Били, качи се по стълбите към Кордилия, прегърна я през раменете и я поведе обратно към къщата.

 

 

— О, Били, добре, че си ти — измърмори Астрид. — По средата на страшна криза сме!

— Здрасти, Лети — поздрави Били, когато влезе в апартамент „Кала“ и пристъпи към тоалетката, където Астрид се мръщеше на отражението си през последните петнайсет минути. Отпусна ръце на раменете на доведената си сестра, наведе се и я целуна по бузата. — Пълна или трагична? Трябва да определяте много точно естеството на кризата, ако искате да ви помогна.

— Пълна и ужасна! — нацупи се Астрид към отражението й и тъмнокосото момиче се отдръпна, за да запали цигара. После нагласи диамантената тиара върху русите си къдрици. — Все ми се искаше да си сложа тиарата на баба Донъл за дебюта и когато се разбра, че такъв няма да имам, реших да си я сложа, когато стана на осемнайсет. Сега съм на осемнайсет и се питам дали не съм прекалено стара за аксесоар, подходящ за принцеса…

— Не ми казвай, че си се отказала да бъдеш принцеса — отвърна Били, отдръпна се към леглото и се настани на ръба. Кордилия, застанала зад нея, постави пепелник между тях. — Тогава няма да имам нито една причина да съществувам в този гаден, грубиянски свят.

— Не ставай саркастична! — Астрид стана и диплите на дългата яркосиня рокля се завихриха около тялото й, когато стъпи на килима. — Я ми дай една.

— Това не е в стила на Астрид — отвърна Били, въпреки това протегна пакета цигари и щом Астрид стисна една между пръстите си, я запали.

Младата жена се закашля, отпусна ръка на напудреното си деколте и изпусна бял облак дим в стаята. Едва сега си спомни защо мразеше пушенето. Цигарите дразнеха гърлото й и имаха ужасен вкус. Тя обаче бе разтърсена от необмисления завой в живота си и се чувстваше по-спокойна, като намираше занимание на ръцете си. Още повече това й се струваше грубо, дори малко грозно. Виктор беше някъде долу и се преструваше на предан войник на Чарли, а не беше вярно. На нея пък й предстоеше да се покаже сред хора, които почти не познава, и се налага да се преструва на глупаво, глезено момиче, както те очакват.

— Какво гледаш? — Били застана до Лети, която наблюдаваше сцената долу.

— Многото хора, които вярват на онова, което гледат на големия екран.

— Не, на тях просто им доставя удоволствие да виждат красиви лица, миличка, също като теб. — Били я прегърна и погледна другите две момичета. — Ама и трите сте едни начумерени! Да отидем да си вземем по един студен коктейл и да се повеселим, преди на някоя да й хрумне блестящата идея да скочи.

Сякаш по поръчка, Мили излезе от широката гардеробна, понесла поднос с джулеп.

— Браво. — Били пое подноса и раздаде питиетата. С чаша в ръка момичетата застанаха в кръг. Били вдигна своята и вдигна тост: — За трите красавици, които никога няма да забравя. Сега чин чин и да се насладим на вечерта, защото никога не се знае колко дълго ще ни бъде хубаво.

Астрид не спря да си повтаря тоста, докато слизаше по махагоновото стълбище с най-добрите си приятелки, а на челото й блестяха диаманти. Били, разбира се, беше права — тя винаги е права. Защо да се нервира, след като нямаше още задълго да е госпожа Чарли Грей. Очевидно беше, че е най-добре да прекара оставащото време, като се забавлява. Много скоро пак щеше да види лицето на Виктор. Щеше да му намигне, за да му покаже кой наистина владее сърцето й. По-рано следобед, докато цареше хаос, успя да се измъкне и да вложи всичките пари, които баба Донъл й даде, във фирма „Мариета Фонограф“. Сега просто трябваше да изчака, преди да се раздели с пулсиращата между слепоочията й болка.

Това бе щастлива мисъл и тя се постара да се съсредоточи, за да се усмихне и да се види с гостите.

 

 

Лети слезе на партито след рожденичката. Астрид бе извадила букет кали от вазата, преди да слезе. Сега с огромно удоволствие ги раздаваше на гостите. Предпоследната кала бе за Бо Ридли, който обичаше впечатляващите прояви, затова се отпусна на коляно и целуна ръка на домакинята. Последната кала беше за Чарли. Астрид спря за момент в центъра на тентата тъкмо когато пианистът и барабанистът подхванаха бавен ритъм. Всички изръкопляскаха и Лети, колкото и да й беше тъжно, вдигна ръце и също запляска.

Астрид замахна с едната ръка и насочи цветето напред като меч, преди да пристъпи като фехтовчик към Чарли. Престори се, че го пробожда в сърцето. Чарли, в светлозлатист костюм и риза в тъмнорозово, обграден от хората си, кръстоса ръце върху сърцето и се олюля напред, все едно калата наистина го е пробола. Оркестърът вече свиреше звучно танго. Нито Астрид, нито Чарли умееха да го танцуват, но се спуснаха напред, хванати за ръце, а сетне се обърнаха и поеха в обратната посока. На мястото, откъдето бяха започнали, той я спусна ниско и тя трябваше да притисне с ръка тиарата, като междувременно намигна, макар и не към конкретен човек.

Двойките отново се върнаха на дансинга една по една. Шепнеха си, че господин и госпожа Грей са съвършена двойка. Лети, застанала отстрани, на тревата, въздъхна, когато видя момче и момиче, които наистина бяха създадени заедно да правят шоу. Кордилия и Били бяха някъде сред тълпата и тя остана сама, оглеждаше множеството, накичени с пера и мъниста и ярки дрехи, все хора, които със сигурност бяха забравили името й, както и факта, че наскоро е била наречена многообещаваща.

Не се изненада, че първият човек, на когото се спря погледът й, беше Пийчи Уитбърн. Щеше да се разсмее на иронията, ако сърцето й не бе наранено. Едрите рамене на госпожицата, типични за Ню Ингланд, бяха открити от правата й тъмносиня рокля. Бяха я наобиколили момичета и оглеждаха лявата й ръка. Лети усети как я проряза болка, защото се досети какво става. Пръстенът блестеше противно, напомняше й какво би могла да има, ако бе потърсила, където трябва. Колко приятно се чувстваше с Грейди, помисли си с тъга. Колко жалко, че никога няма да усети това чувство отново.

Втрещи се, когато извърна поглед наляво. Трябваше да се сети кого ще види. Грейди беше застанал на няколко крачки от Пийчи и приятелките й. Натъпкал ръце в джобовете, се поклащаше на пети. Кисела усмивка пробягна по лицето му, когато погледите им се срещнаха. Погледна към Пийчи и щом прецени, че е достатъчно заета, се промъкна през тълпата към края на тентата.

— Госпожице Ларкспър — протегна й ръка той. — Направо от филмово студио „Монтроуз“, предполагам.

— Нещо такова — отвърна Лети.

Гласът й прозвуча меко, но не защото се почувства неловко. В последвалото мълчание чу най-различни звуци: високо дрънчене, тих шепот, писъкът на тромпетите, хрущенето на чакъла, докато нови хора прииждаха откъм пътя.

— Ще танцуваш ли с мен?

Лети се поколеба не защото не й се танцуваше, а понеже предполагаше, че след като Валънтайн я е използвал, а София я е засрамила, никой няма да пожелае да танцува с нея.

— Заминавам и това е последната ти възможност в близко бъдеще.

— Разбира се. — Лети се опита да се усмихне, когато Грейди я поведе към дансинга. Носеха се плавно, като стари приятели под звуците на музиката. — И Пийчи ли заминава с теб?

— Да. — Грейди сведе поглед и бузите му поруменяха. — Така се получи… За годежа говоря.

Лети кимна. Ясно бе видяла пръстена и естествено, разбра значението му, но когато го чу да изрича истината на глас, направо се срина.

— Къде заминавате?

— За Холивуд. Едно студио там купи мой разказ за филмиране и ми предложиха работа. Пийчи разбра и направо пощръкля. Сестра ми каза, че е най-добре да й предложа да се оженим. И така… — Грейди замълча, сякаш се изненада, че се намира в средата на чужда история, и срещна погледа на Лети. — Тя каза „да“.

— Честито!

— Благодаря.

Известно време мълчаха. Лети се движеше близо до Грейди, докато танцуваха, и усещаше лекия аромат на одеколон, който той си бе сложил преди часове, и помадата, която разделяше косата му на два хълма. Тази седмица вече бе изпитала болката и унижението от преследването на чужда половинка и нямаше никакво намерение да пробва отново. Но пък, когато беше с Грейди, й бе някак познато и приятно. Сега се чувстваше безкрайно смазана и реши да му се наслади докрай.

— Истинската причина да замина е, че повече не издържам в Ню Йорк.

Тих смях се изплъзна от устните на Лети. Канеше се да му признае, че се чувства по съвсем същия начин, когато забеляза напрегнатото му лице.

— Имам предвид, че не мога да търпя непрекъснато да се натъквам на теб. Ти си навсякъде и става все по-зле, откакто си новата звезда до господин О’Дел. Затова реших… ами най-добре е да започна начисто някъде другаде.

— О!

— Пийчи е мило момиче и семейството ми я одобрява — продължи той. — Наясно съм обаче, че никога повече няма да изпитам чувствата, които изпитах към теб. Затова поне да зарадвам хората и да се постарая да стана най-добрият писател или най-малкото, доколкото ми позволяват силите. Реших да е на място, където зимата никога не идва. Радвам се, че се видяхме, преди да замина и… имах възможността да ти кажа лично. За мен няма да има друга като теб.

— Аз… — Лети спря да танцува първа, а след нея и Грейди. Сигурно изглеждаха странно сред танцуващите тела, но тя не можеше да мисли по въпроса. Чувствата в нея бушуваха и бяха толкова завладяващи, че не беше сигурна дали ще успее да продума. Затова остана на място още няколко секунди, срещна погледа на Грейди и видя тъгата, загнездила се в нея през последните дни.

Преди да успее да призове думите, някъде на юг се разнесе гръм. Всички в тентата ахнаха и се обърнаха към звука. Последваха писъци и едва тогава разбра, че изобщо не е било гръм. Пристъпи озадачена в посоката, от която идваха изстрелите. Първият автомобил, стрелнал се нагоре по хълма, дори не мина по посипаната с чакъл алея. Лети остана загледана, като хипнотизирана, в блесналите фарове. Сърцето й блъскаше, а тя реши, че е прекрасно, задето с Грейди са заедно и той вече й призна онова, което искаше. Обърна се и видя черното сако на Келър. Той се втурна към нея, грабна я и я отнесе в къщата.