Ана Годбърсън
Полет към бъдещето (6)

5

— Какво ти казах? Понякога е по-весело да излезем по женски.

За да докаже правотата си, София даде знак на преминаващ наблизо сервитьор и взе две високи чаши с шампанско от медния поднос, въпреки убедеността на Лети в правотата на думите й. Вече бе наясно колко скучно щеше да бъде, ако се бяха прибрали, за да обсъждат филма, след като бе на истинско парти като това — страхотно, с размах, съвсем като по филмите.

— Вал е романтик. Той е влюбен във филмите, тревожи се до полуда за репликите си и разни подобни глупости. Много е важно обаче от време на време да излизаме от къщи, особено в нощи като тази, когато важните хора са тук, в добро настроение и ще те видят, когато изглеждаш великолепно.

— Да, сега вече ми е ясно.

Докато разглеждаше просторния хол на Джак Монтроуз, Лети си каза, че господата в смокинги и жените, облечени по най-последна мода, греят от важност. Беше сигурна, че всеки, попаднал в подобна обстановка, ще се чувства като важна личност. Размерите на стаята бяха невероятни — сякаш бе безкрайна и в двете посоки. Зад тях имаше стена от напръскани в златисто огледала, а пред тях стъклени врати бяха отворени към тераса, надвесила се над заоблените форми на дърветата в Сентрал Парк. Навсякъде бяха пръснати кътове за сядане — ниски бели канапета и шезлонги, отделени едни от други от розови храсти в огромни саксии. На пода бе просната меча кожа.

— Никога не знаеш кого ще срещнеш, когато отидеш на парти — дори да не запомниш нищо от онова, което ти казвам, миличка, не забравяй следното. Гледай да те канят на възможно повече партита. Щом вече си там, гледай да привлечеш вниманието на най-важния мъж. Като начинаеща си давах малко време — станах толкова добра в подбирането на баровците, че вече си бях набелязала, когото трябва още преди момчето да е поело палтото ми. — София нагласи цигара в цигарето си и спря монолога колкото да изчака мъж да се появи като светкавица и да й я запали. — Благодаря — рече пренебрежително. — И така — продължи, след като мъжът се отдръпна, — пробвай ти.

Лети изпъна гръб и потри с длани ярката предница на роклята. Сините й очи зашариха първо наляво, после надясно. Заоглежда лицата на гостите. Забеляза интересни, горди лица, лукави, лъснали от пот, весели и в първия момент си каза, че няма начин да отдели, когото и да било като специален. Почти всеки изглеждаше така, сякаш е ходил в Европа поне два пъти, и си имаше собствен шофьор и сметка в „Бендъл“. Журналистът Клод Карион, когото познаваше от „Трезор“, обикаляше с изпънати рамене. Лети чу София да споменава името му на няколко пъти, докато се приготвяха, и се запита дали това не е някакво изпитание и дали тъкмо той не е най-важният.

После забеляза лице, което я накара да се усмихне и забрави за какво се оглежда.

— Ами… Извини ме, моля те. Виждам познат.

— Не мисля, че си открила баровеца, кукличке. — София леко перна Лети по рамото и червените й устни се разтеглиха в покровителствена усмивка. — Щом трябва, върви. Мъж, който не е важен днес, може да се окаже важна фигура утре, а и никога не знаеш кой е втори братовчед на краля.

— Благодаря ти — рече с признателност Лети, все едно се нуждаеше от специално разрешение, за да отиде при мъжа, навел се над мраморния парапет отвън, на терасата. Щом той я забеляза, пристъпи към нея с протегнати ръце да я посрещне.

Дори не се сети за начина, по който разговаря с Грейди Лодж последния път, когато се видяха, докато не се изправи пред него. Бузите й пламнаха и поруменяха. Онази нощ той възнамеряваше да я представи на родителите си, но тя се държа неприемливо. Беше забравила за срещата им и когато все пак се появи, той вече нямаше желание да я представи на когото и да било. Онази нощ бе научила, че той предпочита да живее с оскъдните суми, които печели като писател, макар семейство Лодж да са милионери. Оттогава го бе виждала един-единствен път и тогава не си проговориха. Той придружаваше госпожица на име Пийчи Уитбърн, която бе от света на Астрид Донъл и вече се бе научила да обикаля стаята така, сякаш е нейна.

— Хау — рече Лети и повтори движението на ръката му.

— Хау — отвърна той през смях. — Радвам се да видя как все още се изчервяваш — продължи и по гласа му й стана ясно, че вече не й се сърди. — Това е издайнически знак. Все още си човешко същество, въпреки компанията, в която се намираш.

— О! — На Лети й се прииска да спре да се изчервява и притисна длан към бузата си.

— Извинявай. Грубо ли се изказах? Беше твърде надуто. Просто исках да отбележа, че всеки ден чета за възхода ти.

— Не е възможно да е всеки ден. — Лети извърна поглед към София, която я наблюдаваше от канапето. — Не съм направила нищо, за да заслужа подобно внимание.

— Може би сегашните материали са авансът за бъдещата ти дейност. Иска ми се да мисля, че съм единственият, който е наясно колко си специална, но е твърде малко вероятно. — Грейди се усмихна почти тъжно и натъпка ръце по-дълбоко в джобовете на панталона.

Ласкателството разпрати приятни тръпки по голата ръка на Лети, които продължиха чак докато забеляза тъгата в дълбоките му сиви очи.

— Сега Пийчи Уитбърн ли ухажваш? — попита го с неудобство. — Видях ви в „Трезор“ и ми се сторихте щастливи заедно.

— А, да… Пийчи — отвърна той, макар по нищо да не пролича да е щастлив. — Предполага се, че трябва да се оженя за нея. Всички разправят… така трябвало.

Лети остана почти доволна, задето на него не му се иска особено да се жени за Пийчи Уитбърн. Изведнъж си спомни последните инструкции на София да избере най-важния мъж на партито. Почувства се леко засрамена да се занимава с един от присъстващите, който по никакъв начин не е в състояние да й осигури роля. Обзета от чувство за вина, се обърна, за да разбере какво мисли в момента за нея София. Чувството за вина бе изместено от изненада, когато забеляза, че благодетелката й вече не е на канапето край кожата на полярната мечка.

Трепна при мисълта, че на София й е писнало от нея и си е тръгнала от партито. Тогава щеше да се почувства съвсем сама, а в стая като тази това се оказваше най-ужасяващата мисъл от седмици насам. Отдръпна се от Грейди, пристъпи по-близо до музиката и гласовете, заозърта се, за да потърси ментора си, но видя жени във всички цветове на дъгата, само не и в тюркоазено.

Най-сетне забеляза роклята на София, наподобяваща водопад. Лети вече се бе отдалечила от балюстрадата чак до вратата на просторната бална зала. Неочаквано младата жена се поколеба дали жената е София. Ръка в червено кадифе обгръщаше кръста на госпожата, измъкна се от ръкавицата и фамилиарно се отпусна на ханша й.

— Грейди, извини ме, моля те, за момент — прошепна Лети, докато се връщаше към залата.

Той отговори, но Лети не беше сигурна дали е чула думите, защото тъкмо тогава въпросната жена се обърна и Лети се убеди, че е София. Лицето й грееше към мъж в червено кадифено сако, озарено от замаяна усмивка. Той не беше красавец, имаше едри, изсечени черти, беше огромен, сякаш практикуваше различни спортове и се хранеше с много месо. Беше важен човек, личеше отдалече, но пък застаряваше, защото косата му посивяваше. Толкова стар, че спокойно можеше да мине за баща на Лети, дори и на София.

Лети ги последва през тълпата и разбра, че мъжът в червеното сако е техният домакин, Джак Монтроуз. София сигурно е отишла при него, защото не се чувства добре. Затова той я е притиснал до себе си, вече не беше в състояние да стои на крака и той я отвеждаше някъде, където ще може да си почине на спокойствие. Минаха през врата в далечния край на залата и Лети почти ги настигна, когато мъж в черен смокинг й препречи пътя.

— Лети Ларкспър!

Тя вдигна поглед към грейналото лице на русия Лорънс Питърс.

— В момента не мога да говоря — избъбри тя.

— Да говорим ли? Че кой иска да говори? — Той се разсмя добродушно и пое едната й ръка, сякаш се канеше да я поведе да танцуват валс. — Там танцуват, не особено изискано, но ние можем да им покажем как се прави.

— Не, аз… — Лети погледна назад и забеляза Грейди на вратата на терасата.

Търсеше я с поглед. Знаеше как изглежда в момента в ярката ефирна рокля, докато Лорънс се кани да я завърти на дансинга. Не можеше обаче да мисли по въпроса. На жената, която я беше поела под крилото си и бе обещала да я научи на всичко, което знае, й бе прилошало и Лети трябваше да й се притече на помощ.

— Госпожице Ларкспър, знам, че не съм известен като Валънтайн или София. — Незнайно как и кога, челото на Лорън се бе навъсило като буреносен облак и той бе свил уста. — Но това съвсем не е причина да се държите зле с мен.

— Моля да ме извините, не исках. — Лети се отдръпна. Вече бе изгубила София и Джак Монтроуз от поглед. — Сега обаче ви моля да ме извините.

— Очаквам да ми се реванширате! — провикна се след нея Лорънс.

Тя вече бе завила зад ъгъла, където видя София да се притиска към ръката на Джак Монтроуз. През вратата мярна сумрачен коридор и забърза по него. Зави и почти не чуваше звуците от партито. Озова се пред две врати една срещу друга. Сигурно София е зад едната. Пристъпи и почука срамежливо. Отговор не последва. Тъкмо се обърна към другата и дочу тих стон отвътре, сякаш София изпитва болка.

— София! — Лети ахна и почука на вратата.

Никой не отговори, но се чу шум, все едно някой се блъсна във вратата от другата страна, а после последва нов стон. Сърцето на Лети затрепка. Вдигна ръка и почука по-силно.

— София!

Шумовете спряха и вратата се открехна.

— Какво? — Бузите на Джак Монтроуз бяха по-румени отпреди, вратовръзката му беше разхлабена.

Тя веднага разбра, че той е разгневен. Преглътна и се постара да не отклонява поглед от неговия.

— Къде е София? — попита разтревожена. — Добре ли е?

Той я зяпна въпросително, сетне бегла усмивка заигра по лицето му. Усмивката й се стори по-ужасна от намръщеното изражение, което я измести, и за момент Лети се почувства зле, незначителна и тъжна, също както в нощта, когато едва не я накараха да направи представление пред мъжкото парти, когато зала, пълна с мъже, виеше в очакване тя да свали дрехите си.

— Тя е неразположена. Това е всичко. — Каза го бавно, изричаше всяка дума похотливо. И двамата бяха наясно, че е лъжа. — Аз ще се погрижа за нея. След малко ще се почувства по-добре.

Вратата хлопна, преди Лети да успее да каже и дума. Тя се олюля назад, шокирана от неоспоримото доказателство как жена, спечелила любовта на Валънтайн О’Дел, търси внимание другаде. Не искаше да чува нови звуци от стаята. Прииска й се София да излезе и да обясни, че не е каквото изглежда, но тя не го направи и след малко Лети наведе глава и се върна на партито. Мислеше единствено за Валънтайн. Как си тръгна като най-обикновен човек и закрачи по тротоара. Реши, че ще е невъзможно да скрие от него какво му причинява София.