Ана Годбърсън
Полет към бъдещето (20)

19

— Съвършено! Просто съвършено! — възкликна господин Бранч и с бърза крачка се отправи към средата на просторното студио.

От мястото си в сенките Лети бе решила, че дребният човек с панамена шапка е известният режисьор Лушън Бранч. Беше й необходимо време, за да се ориентира в студиото и да намери къде снимат „Добрият лейтенант“. Добра се до снимачната площадка и застана тихо и мирно. Внимателно наблюдаваше как Валънтайн прави дубъл след дубъл. Намираше се на изкуствен хълм до изкуствено дърво пред нарисуван пейзаж с превити от вятър овощни дървета и къщи със сламени покриви. Приключи с репликите си и около него се скупчиха хора: оправяха сакото, довършваха грима, местеха огромната камера. През това време той не мърдаше, а когато те се отдръпнаха, изпъна рамене и погледна в далечината като човек, изтерзан от мъката, която бе видял по време на войната. За Лети да наблюдава как се прави всичко на ярко осветената снимачна площадка, бе истински рай.

Валънтайн слезе от изкуственото тревисто хълмче и отново придоби обичайния си вид.

— Съвършено! — повтори господин Бранч. — Заснехме го.

— Мислиш ли? — попита Валънтайн.

— Ти беше човек без капчица надежда. Човек без всякаква радост. Фантастично! — радваше се господин Бранч, докато отвеждаше Валънтайн настрани към високия сгъваем стол с надпис „Господин О’Дел“.

Тя можеше да остане на мястото си завинаги и тихо да наблюдава какво се случва, ако внимателно сресаният Валънтайн не се беше обърнал към нея.

— О, Лети! — почти извика той. — Ела при нас.

— Здрасти — провикна се тя и се втурна напред откъм гигантско гипсово оръдие. — Идвам.

Топла сянка се разля по лицето на Валънтайн и тя остана доволна, че той не скри колко се радва да я види, макар да бяха сред хората.

— Господин Бранч, това е младата дама, за която ви разказах — Лети Ларкспър. Със София сме я поели под крилото си. Тя е забележителен талант.

— Приятно ми е. — Лети се усмихна срамежливо на режисьора и направи реверанс.

— Прелестно създание! — Лъскавите бузи на господин Бранч се издуха доволно. — Каква красавица! Видях твое изпълнение в нощта, когато откриха „Трезор“. Отблизо си още по-вихрена.

Лети не беше сигурна какво означава „вихрена“, но думата й прозвуча приятно и тя погледна Валънтайн, за да разбере дали той е чул комплимента.

— Лети, според теб сцената стана ли добре?

— Добре ли? Според мен беше великолепна! — Великолепно бе от думите, които София използваше често, и Лети остана доволна, че я изрече така естествено. — Просто великолепно.

— Стол! — изграчи господин Бранч. — Някой да донесе на госпожица Ларкспър стол.

След няколко секунди един мъж донесе стол. Беше най-обикновен, кухненски стол, твърд, не като троновете на режисьора и звездата, но Лети остана във възторг, че са я уважили.

— Да не би да прекалих?

— Не, според мен всичко беше на място. Дори ме накара да се просълзя. — Лети наблюдаваше Валънтайн открито и не мислеше да крие погледа си.

Той грейна при тези думи и пое чаша вода от един от многобройните асистенти, които подтичваха наоколо.

— Тя е изключителна актриса. Ние я обучаваме.

— Така ли?

Двамата мъже се спогледаха, след това се обърнаха към дребното момиче пред тях. Валънтайн постави показалец на устните си и обърна глава на една страна.

— Точно така. Пеене, танци, дикция. При нашите преподаватели. София много я харесва.

— Да, да, разбирам защо. Значи трябва да ти намерим някоя малка роля, нали? — Господин Бранч кръстоса крака и плесна с ръце над по-високото коляно, след което заоглежда Лети, сякаш бе кон на изложба. — Би ли ми оказала честта да се явиш на прослушване, миличка?

Лети се втрещи, като чу предложението.

— За мен ще бъде чест — отвърна тя.

— Няма да останеш разочарован. Чакай само да видиш какво умее Лети.

Някаква мисъл се загнезди у господин Бранч и той поклати глава, а Лети се постара да остане с изпънати рамене, макар да усети, че предложението за роля лесно може да й бъде оттеглено.

— Жалко — рече замислено режисьорът. — Толкова си подходяща за Мари. Значително по-момичешко излъчване от София… Е, какво пък. Остани тук, миличка, докато снимаме следващата сцена. Може после да остане време и да почетеш.

След това се обърна към Валънтайн, а тя се усети цялата тръпнеща, същото усещане, както първата вечер в „Трезор“, когато бе на сцената и знаеше, че от нея зависи всичко, за да успее. Искаше се единствено кураж, за да излезе под светлината на прожекторите. Сега усети как възможността й се изплъзва, понеже вниманието на господин Бранч се насочваше другаде и нямаше да се върне. Затова стана и помести стола със скърцане, решена да не пропусне момента.

— Онази вечер помогнах на Валънтайн с репликите — заяви тя. Господин Бранч отново я погледна. В погледа му заблестя интерес, но той не разбра какво се опитва да му каже момичето. — Четох репликите на Мари — продължи да обяснява тя. — Сценарият е чудесен — искам да отбележа колко много ми допадна — всъщност…

— Какво се опитвате да ми кажете, госпожице Ларкспър?

Начинът, по който господин Бранч я наблюдаваше, й разкри, че и тя самата не е наясно какво точно е имала предвид. За момент й се стори как цялото й тяло се понася някъде нависоко и все едно говори през вода. Все пак остана права и усети колко здраво е стъпила на земята. Наведе брадичка, пое си дъх и разбра какво точно иска да каже.

— Нали отговарям на вашата представа за Мари… защо не пробвате как изглеждам до Вал?

— Точно така. — Преди няколко секунди Валънтайн се бе ококорил от изненада, но сега думите сами потекоха. — Тя е изключителна Мари. Да направим сцената, в която двамата с лейтенанта разкриват чувствата си? Ако направите добри мои снимки в близък план, ще ги използвате.

Господин Бранч се поколеба няколко секунди и очакването достигна точката на кипене в гърдите на Лети. Сетне той заговори благосклонно:

— Дете мое, би ли ни оказала честта. — Протегна ръка към нея и тя пристъпи напред, позволи му да целуне пръстите й. — Би ли се включила?

— Ще се постарая — прошепна тя.

— Чудесно! — Господин Бранч пусна ръката й и плесна. След това закрещя нареждания. — Промяна! — извика. — Трябва ми гримьорка, която да превърне Лети Ларкспър в Мари. Осветление — следобедната сцена, трябва да…

Имаше и още, но Лети вече не слушаше. Жена в безформена черна рокля и строг кок, която очевидно не споделяше възторга й, я поведе към гардероба. Всички се задействаха, този път по-бързо. Тя се обърна назад и забеляза, че единственият, който не се суети, е Валънтайн. Наблюдаваше я със смес от гордост и обожание, заради които тя едва щеше да издържи да е далече от него.

Всичко бе прекалено съвършено или може би животът й бе подготвил тъкмо това. Не знаеше и не бе сигурна дали я е грижа. Мислеше единствено, че ще има възможност да изрече красивите думи пред камерата. Щеше да се яви на прослушване пред Лушън Бранч като партньорка на Валънтайн О’Дел.

 

 

— Бях съсипан преди края на войната. — Валънтайн обърна профил към камерата и по лицето му премина вълнение. — Мислех, че животът ми е приключил, искаше ми се да бях загинал в онзи окоп заедно с хората си…

— Но ти направи толкова много за селото ни. — Лети пристъпи към него и вдигна брадичка. Беше с перука с дълга тежка плитка, прехвърлена през рамото й, провиснала на гърдите. Десетки прожектори бяха насочени към нея, кожата й пламтеше, а на лицето й имаше тежък грим. Тя обаче не усещаше нищо. Бе завладяна от чувствата между Мари и лейтенанта. Устните й потръпнаха. — Много повече, отколкото ние бихме могли да направим за теб.

— За мен е истинска радост, че селото се възроди за нов живот, след толкова много смърт и… — Погледът на Валънтайн неочаквано се спря на нея. — Не бива да мислиш, че съм го направил за тях. — Стисна раменете й с две ръце. — Всичко, което направих, бе за теб, Мари…

— Не мога да повярвам — прошепна Лети, докато го поглеждаше с обожание. — Не мога да повярвам, че си мислил за всички нас, когато…

Тя замълча и двамата останаха загледани един в друг в продължение на няколко секунди. Последва целувката и тя се отпусна назад, преви се сякаш под напора на силен вятър. Продължи безкрайно, докато Лети не усети, че краката й омекват. Тази целувка бе по-дълга, отколкото на репетицията в кухнята, и си напомни, че е заради господи Бранч, за да му покаже, че не е просто хлапе и умее да излъчва страст. Също така знаеше, че Валънтайн иска да я целуне отново. Той се отдръпна и беше като замаян.

— Мислиш ли, че ще можеш да обикнеш човек като мен?

Не беше в сценария, но Лети знаеше как да отговори.

— Да. О, да. Обичам те така, както няма да обичам друг мъж.

— Повече дори от съпруга си ли?

— Не ме питай за него. — Лети се отпусна на гърдите на Валънтайн и затвори очи. — Да не споменаваме миналото никога повече. Нека гледаме към бъдещето.

Останаха така, неподвижни пред камерата: Лети със затворени очи в прегръдката на Валънтайн. Господин Бранч изкрещя „Стоп кадър“ и тя зачака той да се отдръпне. Прожекторите пареха гърба й, докато изчака още няколко секунди. Някой се прокашля, тя си спомни, че е Лети, не Мари, и се отдръпна от Валънтайн.

— Невероятно! Невиждано! Удивително!

Слезе от снимачната площадка и примижа, за да се приспособи към обикновената светлина. Господин Бранч приближи.

— Истинска магия, малка сладуранке. Истинска магия. Усети ли магията?

— Да — прошепна Лети, когато се върна в света на дългите черни кабели и огромни, незнайно какви апарати.

— Ха, ха! Погледни се, момчето ми. Изцеден си от това, което даде от себе си.

Лети погледна към Валънтайн и забеляза уморената му усмивка.

Господин Бранч кръжеше около стола „Режисьор“, а пухкавите му ръце трепкаха като крила над главата.

— Просветление. Видях филма такъв, какъвто винаги съм искал да се получи. Вие двамата разбирате, вие споделяте визията ми. Знам го. Вие се вживяхте! Дори не бяха необходими думи. Интуитивно направихте всичко, което исках. Виждам истинско произведение на изкуството. Видях божественото. Всичко е тук.

Сякаш за да демонстрира, той протегна ръце и ги притисна към гърдите си. Лети наблюдаваше и не смееше да диша, стискаше дългата плитка, все едно щеше да й даде опора. Знаеше, че се е представила блестящо, но одобрението на господин Лушън Бранч бе много повече от онова, на което се бе надявала. Усети как краката й треперят.

— Не мога да позволя тази визия да изчезне. Ще заснемем сцените с лейтенанта и Мари за няколко дни, а останалото да довършим впоследствие. Само не бива да спираме. Трябва да продължим. Нали няма да ме изоставите?

— Не, разбира се — отвърна Валънтайн и му отправи хитрата си усмивка, която толкова често използваше на екрана.

— Ами ти, великолепно мое дете?

— Да — прошепна Лети и с огромно съжаление чу гласа си. — Ами София?

— Ами изкуството? — възкликна господин Бранч и добави по-тихо: — Може да играе майка ти. Така добре ли е за теб?

Лети се замисли за момент какво ли щеше да бъде, ако София е тук, вместо да се мотае с Джак Монтроуз. Тогава нямаше да има роля за Лети и нищо от това нямаше да се случи. Ето защо кимна и усети как съдбата й се променя завинаги.

 

 

В гримьорната Валънтайн се хвърли на канапето, кръстоса глезени върху ръкохватката и широко разтвори ръце, за да я прегърне. Тя смъкна перуката и се поколеба. До него ли трябваше да се отпусне, на ръба на канапето, или да седне на земята? Той обаче я привлече така, че легна върху него, краката й притиснати в неговите, гърдите й опрени в неговите, носът й почти докосваше неговия. Двамата се бяха целували, бяха говорили до късно през нощта, бяха яли от една чиния спагети с доматен сос, но никога не бяха проявявали подобна близост. Но пък тя им се стори напълно естествена след преживяното пред камерите. Певците и актьорите вършеха всичко различно, сега вече й беше ясно. Бяха изпълнени с обич, свободни, и не се съобразяваха със строгите правила на места като Юниън.

— Лети — започна тихо той и с палец проследи линията на устните й. — Думите, които изрекох в онази сцена, които не бяха включени в сценария?

— Когато ме попита дали мога да обичам мъж като теб ли?

Валънтайн я прегърна през кръста и я притисна до себе си.

— Попитах напълно сериозно.

— Наистина ли? — Тялото й омекна, сякаш щеше да се разпадне на частички, които вятърът щеше да понесе.

— Сама виждаш… всичко между нас със София е изкуствено. Отдавна не се разбираме и всички са наясно за нея и Джак Монтроуз.

Лети засрамено извърна поглед. Беше защитавала София, защото мислеше, че ще я научи как да бъде звезда.

— Знам — започна колебливо тя. — Онази вечер на партито ги видях…

— Шшшт. — Валънтайн я целуна по слепоочието. — Няма значение. Вече не я обичам. Как бих могъл, след като тя се интересува единствено от славата? Готова е на какво ли не за малко слава. А онова мазно човекоподобно същество Джак Монтроуз…

— Много ми е мъчно.

— Няма защо. Бях се отчаял, че няма да срещна жена, която да ме разбира… да вниква в онова, което правя. Сега я срещнах. Това е най-важното.

— За мен ли говориш?

Ръцете на Валънтайн се спуснаха по гърба й, задържаха главата й и той привлече устните й към своите. Каквито и задръжки да бе имала досега, каквото и изкривено чувство за приличие да бе проявявала, то те напълно отлетяха. Животът със семейство О’Дел първоначално й се струваше изключителен. Беше извадила невероятен късмет. Сега обаче, след като й се предлагаше много повече — да е в прегръдките на най-желания мъж на света, филмова звезда, — всичко изглеждаше съвсем в реда на нещата и дойде на мястото си, сякаш бе пъзел. Валънтайн я бе чакал отдавна, образът му на екрана бе като космическо послание, изпратено в далечния затънтен град. Двамата бяха половинки от една душа, по-съвършен екип от О’Дел и Рей.

— Да, бих могла да те обикна — отвърна тя и го остави да я целуне отново.