Ана Годбърсън
Полет към бъдещето (22)

21

Два дена преди двубоя Ларами — Дарби никой не се заблуждаваше от официалното съобщение как ставало въпрос за „приятелско представяне на умения на двама авиатори приятели“. На Лонг Айлънд започнаха да залагат в полза на Макс. Разликата между двамата състезатели съвсем не беше толкова голяма, колкото се предполагаше на фона на неговата слава и забележителния му опит като пилот. Всеки си беше избрал любимец, което често разкриваше истинско отношение в съвременния свят. През последния ден Макс изобщо не беше разтревожен от хорските приказки. Дори напротив, сякаш грееше. Беше необикновено съсредоточен през изминалите два дена. Кордилия, легнала върху две туфи трева в далечния край на летището, отпуснала ръце в скута си, поне за кратко изпита спокойствие.

— Дали времето ще се задържи? — попита тя и небрежно чукна върховете на ниските си обувки.

Ивици облаци се бяха разпилели по синьото небе, но от вчера рано сутринта не бе валяло. Макс драскаше нещо в тетрадка, остана неподвижен и подуши въздуха.

— Във вестника пишеше, че в деня на състезанието ще бъде ясно и хубаво.

— Налага се да приема думата ти — отвърна Кордилия, защото се бе зарекла да не чете вестници.

Всички до един бълваха злобни твърдения за Макс и майка му и тя не спираше да се ядосва. Още повече се страхуваше, че ще попадне на история за един от бившите сътрудници на Койл Минк, намерен в реката без лице. Нещастието и неприятностите бавно напредваха към семейството й. Изясни й се вечерта, когато излезе от басейна и видя Чарли и Астрид застанали вбесени един срещу друг. Трябваше да си тръгне от летището в най-скоро време, за да помисли над кашата, в която бяха затънали.

— След като победиш Ларами, ще те заведа на стриди в „Сейнт Риджис“ и ти ще ме поканиш на танц пред всички. — Наслаждавала се бе на фантазията сама. Той не й отговори.

Тя стана и се обърна към него.

— Макс?

— Какво?!

Разбра, че той оглежда небето и не я е чул. Затова леко го перна по рамото.

— Да не би часът, който си ми отделил, да изтече? — попита тя с усмивка.

Той нежно отпусна пръсти на кръста й.

— Не искам да си тръгваш.

— Ти обаче трябва да се връщаш на работа. Познавам, когато мислиш за друго, господин Дарби.

— Извинявай, Корд, аз…

— Стига глупости! Знам за какво мислиш и не ти се сърдя, а след като победиш, ще имаме предостатъчно време да говорим за всичко, което ми е приятно. Сега обаче трябва да вървя и да те оставя да се съсредоточиш. — Започна да прибира остатъците от обяда им — мазни обвивки, корички от сандвичи — в празните пликове от картофен чипс. Макс обаче ги дръпна от нея и я прихвана през кръста с неподозирана сила.

— Това пък какво беше? — попита тя усмихната, когато целувката приключи. Той стисна брадичката й и я погледна така, все едно се опитваше да запомни чертите на лицето й.

— Просто така.

Ръката му бе все още на кръста й, когато тръгнаха към хангара, където Антъни беше паркирал даймлера и чакаше на почтително разстояние. Приближиха и тя чу как е надул радиото, за да слуша обсъждането на предстоящото състезание. Развълнува се заради Макс, който бе напълно убеден, че след като победи, никой няма да посмее да постави под въпрос способностите му на пилот.

— Да ти кажа, от онова, което мисля, ще излезе още по-хубава история — рече тя и отпусна глава на рамото му.

— Какво е то?

— Ако ме вземеш със себе си… в самолета. Ще съм много добра и тиха, а когато се приземим, ще…

— Не! — отговорът му бе толкова остър, сякаш й се караше, и тя отстъпи крачка настрани.

— Извинявай. — Примигна и погледна към обувките си. — Просто ми хрумна.

— Не мога да те взема със себе си — отвърна Макс по-меко. — Може да е опасно, освен това Чарли няма да позволи.

— На теб пък откога ти пука какво казва Чарли! Да не говорим, че ти сам си правил подобен полет десетки пъти и така само ще покажеш на Еди Ларами колко малко разбира от авиация. Нали така?

— Да, но… — Макс замълча и се обърна на юг. — Този полет — просто не мога да те взема и точка.

— Добре. — Той все още гледаше някъде настрани, затова тя тръгна към колата, объркана и наранена поради причини, които сама не можеше да обясни.

Антъни я видя и заобиколи автомобила да отвори задната врата.

— Корд! — Кордилия се обърна към Макс. Арката на раменете му изглеждаше напрегната под тениската, а ръцете му бяха сбити в юмруци край маслиново — зеления работен панталон. Челото му беше смръщено и тя разбра, че независимо от неговите твърдения е нервен за състезанието. — Утре ще ми донесеш ли обяд?

— Чакай и ще разбереш — отвърна тя и намигна.

Раменете му се отпуснаха малко, когато долови приятната нотка в гласа й. После отвърна на намигването й и се отправи към самолета си, точно пред зейналата врата на хангара. Щом се настани на задната седалка на даймлера, веселото й настроение се стопи и тя остана с впечатлението, че нещо важно и неприятно е останало неизказано между тях.

 

 

Пътят към Догуд беше блокиран от друг автомобил. Кордилия си помисли какво може да означава и сърцето й се сви, но позна шофьора. Беше човекът от фирмата за кетъринг, която използваха по времето, когато Дариъс беше жив и организираха партита. Забеляза, че камионът е пълен с щайги портокали и лимони. Той помаха и подкара пред тях през портата, по насипаната с чакъл пътека с липи от двете страни. По ливадата от южната страна на къщата се движеха работници и изглежда, връщаха на Догуд вида, в който тя го видя за пръв път. Вдигаха бяла тента от онези, под които се организират бляскави партита.

— Какво става? — попита тя охранителя, застанал да наблюдава отстрани с пушка на рамо.

Той се обърна и тя видя, че е Виктор. Припомни си изражението на лицето му през нощта в „Сейнт Риджис“.

— Подготовка за рождения ден на госпожа Грей. — Кожата под очите му беше посиняла, сякаш не е спал много. Стана й неприятно как изрече госпожа Грей — прозвуча странно и тя разбра, че никога не го е чувала, нито пък друг в Догуд да я нарича така.

— Чарли знае ли какво става?

— Идеята е на Чарли.

— Сериозно ли говориш?

Очите на Виктор заблестяха към нея, а сетне той погледна настрани.

— За съжаление, да. Идеята не струва, ако питаш мен…

— Само че аз не те питам — сопна му се тя.

— Моя грешка. — Не срещна погледа й, но и с нищо не показа да се разкайва. Тя кипна още повече. Допреди малко си мислеше за него като за разкъсвано от любов момче, което рано или късно щеше да научи колко е опасно да се приближава до обекта на желанието си. Сетне обаче си го представи как бе застанал в стаята в „Сейнт Риджис“, стиснал ваза макове, докато наблюдаваше Астрид с обожание. Сети се какво говореше Астрид, когато той влезе.

Кордилия пристъпи решително към него.

— Ти си изпял на полицията.

— Какво? — Той се завъртя към нея и присви очи.

— Или пък на федералните. Какво е казал Чарли точно преди да убие човека на Койл Минк. Чул си я, докато ни разказваше в „Сейнт Риджис“, и си докладвал.

Той се обърна така, че да я гледа право в очите.

— Кой си ти? — попита тя. Едва дишаше. — В какви небивалици караш Астрид да повярва?

Първоначално Виктор не продума, просто се огледа, за да е сигурен, че никой наблизо няма да ги чуе.

— Пълна лудост е точно сега да се организира голямо парти.

— Не те попитах за това. — Кордилия кръстоса ръце на гърдите. — Кой си ти?

Той въздъхна след дълго мълчание.

— Няма да ти кажа. Така е по-добре. Трябва да знаеш следното: обичам приятелката ти, тя също ме обича и мога да я опазя в безопасност. И без това е видяла прекалено много. Вниманието, което това парти ще привлече, непознатите, които ще нахлуят в имението… няма да се отрази добре на нито един от нас. Всичко ще се взриви, Кордилия. Опитай се да откажеш Чарли. Можеш да го направиш. В противен случай той е бомба, която рано или късно ще гръмне.

Тя вирна брадичка.

— Откъде знаеш, че ще се взриви? — попита Кордилия. Този път той въздъхна по-тежко и без да отрича каквото и да било, отстъпи крачка назад и огледа суматохата под тентата.

— Поговори с Чарли.

— Точно това възнамерявам да направя — отвърна разгорещено тя.

Тръгна към къщата, мина прекалено близо до него, блъсна го с рамо, но не се извини. Стигна до верандата и все така бълваше обиди. Кой е този тип и как е успял да се промъкне в дома на семейството й, да разпространява лъжи, да издава тайните им и да прелъстява момичето на брат й? Едва сдържаше гнева си, когато Чарли мина през балната зала. Беше направо бесен и едва го позна.

— Чарли?! — възкликна тя.

— Какво? — изстреля той, докато профучаваше покрай нея.

— Чарли — не се предаде тя и се втурна след него. — Сега не е време за парти! Какво ти става?

— Защо да не е? — почти изкрещя брат й, когато спря на най-долното стъпало и се обърна да я погледне.

Тя забеляза, че бялото на очите му е кървясало, сякаш е пил прекалено много кафе и не е спал две нощи подред. Имаше поне десет причини, но най-очевидната, най-приемливата беше, че Виктор — който бе нов, въпреки това знаеше предостатъчно — работеше за друг. Разкривеното му лице я накара да си припомни думите на Виктор, че брат й е бомба, която рано или късно ще гръмне.

— Наскоро да си разговарял с Астрид? — попита тихо Кордилия. — Според мен тя не е в настроение за парти по случай рождения й ден.

— Щом мислиш така, значи не познаваш Астрид достатъчно добре — изстреля в отговор Чарли.

После се изплю на тревата и тръгна към тентата. Остави Кордилия сама на най-горното стъпало. Вятърът се усили, лепна полата й за краката, а по гърба й премина тръпка на безпокойство. За малко остана на мястото си и се зачуди защо не сподели с Чарли подозренията си за Виктор. Може би, понеже искреността на чувствата му към приятелката й бяха натежали, както и твърдението, че Астрид също го обича. Изобщо не беше сигурна дали може да се довери на Виктор. Разкриеше ли го, това щеше да е краят на Астрид. Обърна се пак към къщата и вече знаеше, че не е в състояние да каже на брат си за предателството. Все още не можеше.