Ана Годбърсън
Полет към бъдещето (28)

27

Почукването по вратата я събуди, а бележката на възглавницата я разсъни.

„Не забравяй състезанието! — бе написала Кордилия. — Ти си най-добрата приятелка, за която мога да мечтая, и за мен е важно да си на финала.“ Кордилия обаче я нямаше.

— Добре ли спа? — попита Били и се облегна на рамката на вратата.

— Колко е часът?

Мекото легло в една от многобройните гостни в Марш Хол бе прегърнало Лети така приятно и затова си каза, че би останала тук завинаги. Тогава от кашата, която бе сътворила, нямаше да я боли толкова много. Е, разбира се, не можеше да остане вечно. Това не беше домът й, нито пък Догуд или „Аполониън“, или някое друго от местата, на които бе спала, откакто пристигна в Ню Йорк. Догуд беше обърнат наопаки, Чарли бе отведен окървавен и сега в имението се бяха настанили полицаи. Сети се за „Аполониън“ и се сви. Представи си какво посрещане я очаква, ако посмее да се появи. Трепна при спомена за копнежите, на които се бе отдала в пентхаус апартамента. Прииска й се да се зарови във възглавниците и никога повече да не стане.

— Почти осем — отвърна остро Били и пристъпи към Лети. Беше облякла широк син блейзър и панталон в цвят каки, навит на глезените. Изглежда, не беше спала цяла нощ. — Хайде, приготвяй се! Състезанието на Макс започва на обяд. Кой знае какви задръствания ще има и колко време ще ни отнеме да се доберем до Ийст Енд.

— Какво е това?

— „Монток“, миличка. Там е финалът. — Били седна на ръба на леглото и насочи тъмните си очи към Лети. — Боже, миличка, колко ли си се уплашила.

Беше много повече. Не просто насилието от предишната вечер, ами предателствата и обидите в Манхатън, от които избяга в Уайт Коув. За момент Лети остана изтръпнала от унижение, защото мечтата, която я бе тласкала напред години наред, й бе отнета. После си припомни Пийчи и как щяха да са с Грейди завинаги. Стана й още по-тъжно. За всичко това щеше да мисли утре.

— Колкото всички. — Лети се усмихна и отметна завивките. — Чакай да облека нещо и тръгваме.

Дъждовната седмица беше отстъпила на ужасна жега. На излизане от мрачния Марш Хол в стил „Тодор“ Лети видя, че денят е прекрасен и ще бъде топло, когато слънцето се вдигне. Докато чакаха Виктор да докара колата, Астрид потропваше с крак и се оглеждаше за него. Лети се увери в онова, което Кордилия й довери снощи, малко преди да си легнат: той е добър за нея, колкото и ненадейна и изненадваща да е любовта им. Лети и Били бяха застанали близо до нея и се опитваха да не се плашат от отсъствието на Кордилия. Тъгата и объркването заради случилото се с Чарли, изглежда, не й бяха позволили да остане на едно място, поне така предполагаше Лети. Кордилия винаги беше неспокойна, наумеше ли си нещо. Още повече държеше да е на финала преди Макс. Никой обаче нямаше представа как ще отиде там сама.

— Приличаш на пролетно цвете — обърна се Астрид към Лети. Двете бяха облечени почти еднакво: в широки бели рокли, с колани малко под кръста и жилетки в пастелни цветове. Гласът й потрепери леко, когато продължи: — Странно усещане, нали?… След случилото се снощи… Все пак. Всяко момиче трябва да продължава напред и е винаги по-добре да си подходящо облечен за приятни събития.

— Благодаря.

Някъде беше пуснато радио. Звукът долиташе през отворен прозорец наблизо. Предаваха новините от състезанието.

— Господин Дарби отказа да разговаря с репортери тази сутрин — обясняваше мъжки глас. По тона личеше, че според него Макс се прави на велик и недостъпен. — Затова пък господин Ларами с удоволствие се изправи пред микрофоните. Пошегува се с момчетата от спортната рубрика и ги пусна да се качат в самолета му, който бил съвършената птичка за предстоящата работа. Постави под въпрос избора на господин Дарби за аероплан. Намирал го за твърде голям за подобно състезание. Това било знак, че съперникът му, понеже е негър, бил по-прост и глупав и нямало начин да е водещ авиатор…

— Слава богу! — възкликна Астрид, когато Виктор спря синия седан пред къщата и ръмженето на мотора заглуши гласа на говорителя. — Писна ми от тези глупости.

Скоро се убедиха, че Били е била права за трафика. Движеха се бавно зад върволица от автомобили по тесен двулентов път и почти не говореха. От време на време Били изпускаше цигарен дим през отворения заден прозорец.

— Каква е тази навалица? — дразнеше се Астрид.

— От дни наред всички говорят единствено за състезанието между Ларами и Дарби — обясни Били. — Никой няма търпение да разбере кой е победителят. Много пари са заложени на състезанието и мнозина ще побеснеят, ако не се получи, както са предвидили.

— Надявам се, заложил си на когото мисля — обърна се Астрид към Виктор. — Кордилия много обича Макс.

— Ларами е празнодумец. — Виктор проговаряше за пръв път този ден, но го каза искрено и срещна погледа на Лети в огледалото за обратно виждане. — Момчето на госпожица Грей ми харесва.

Най-после се добраха до летище „Монток“ и завариха на тревата огромна тълпа. Хората примижаваха към слънцето, размахваха американски знаменца и похапваха пуканки от кутии на червено и бяло райе. Репортерите също бяха тук с широкополи шапки и навити ръкави. Слязоха от автомобила и Лети забеляза, че летището е съвсем близо до океана. Вятърът довяваше мирис на солен въздух. Били тръгна напред, Виктор я последва, а Астрид стисна ръката на Лети, за да вървят по-бавно, като истински дами.

— Откриваш ли Корд? — попита Лети.

— Не. Сигурно си е намерила съвършеното място, откъдето да го наблюдава, нали? Изнамерим ли го, ще попаднем и на нея.

Наоколо хората се движеха, чуваше се пролайващият глас на радиоводещия, наблизо пукаха царевица. С приближаването им до множеството шумът ставаше все по-оглушителен. Досега им се струваше, че хората са се скупчили, но скоро различиха две половини. Едната ръкопляскаше възторжено, а другата се присмиваше и освиркваше. Мъжете оживено разговаряха, а децата подскачаха от нетърпение.

Лети вдигна очи към небето. Дори във фермата не го бе виждала толкова високо и необятно. Цветът носеше надежда — светлосиньото на утрото без нито един облак.

— Къде ли е? — извика Били. Беше се обърнала и вървеше заднешком. Шумът ставаше по-силен, но когато другите момичета свиха рамене, тя потърси нов източник на информация. — Това не е ли Пийчи? Някой да отиде и да поговори с нея. Мъжът до нея ми се струва компетентен.

— Това е агент Добин! — възкликна Виктор.

— Виж ти! Кой е той? — изписка Астрид, пусна Лети и се притисна до гърдите на Виктор.

— Един от главните агенти в случая Грей — отвърна Виктор, неспособен да повярва.

Двамата мъже си помахаха с неудобство. Пийчи все още беше в снощната рокля — от шифон, тъмносиня, която се разстилаше около прасците — макар да я бе съчетала с мъжко сако и шапка. Агент Добин я бе прегърнал през кръста, а тя висеше на врата му.

— Много интересно! — Астрид се врътна към Лети. — Хайде, Ларкспър, да чуем какви ще ги дрънкат по въпроса.

Сините очи на Лети се вдигнаха към Астрид.

— Не знам… Пийчи не ме харесва особено.

— Напротив! Какво се казваше в подобни случаи? Да се бориш за любимия на друго момиче, е най-висшата форма на ласкателство. Хайде, ела да съберем малко мръсотийка. — Без да даде на Лети възможност да протестира и да помисли дали наистина има желание да говори с годеницата на Грейди, без значение с кого е в момента, Астрид я стисна за лакътя и я затегли напред по тревата. — Здрасти, Пийчи! — провикна се тя. — Супер си тази сутрин.

Лети се опита да се усмихне, небрежна като летен ден, като вълна, също като Астрид, безгрижно, но така че околните да забележат дългите й фини ръце.

— Здравейте, момичета — отвърна Пийчи.

За изненада на Лети тя се зарадва, когато ги видя, и не се опита да прикрие факта, че е в компанията на господин, който не е годеникът й. Придърпа агент Добин още по-близо до себе си, щом двете момичета приближиха.

— Какво правиш тук? — Лети се насилваше да се усмихва.

— Дошла съм за състезанието, разбира се! — отвърна Пийчи и собственически постави лявата си ръка на гърдите на мъжа. Лети забеляза, че годежния пръстен го няма, и усмивката й стана по-широка, по-естествена и щастлива. — Това е Клифърд. Не е ли страхотен?

— И още как! — Астрид направи реверанс. — Много ми е приятно, Клиф.

Агент Добин кимна.

— Съжалявам за дома ви, госпожо.

— А, няма нищо. — Астрид замахна с ръка, все едно наистина не беше нещо особено, и продължи: — Питахме се дали знаете какво става. Какъв е този шум?

— Изглежда, Ларами пробутва мръсни номера, госпожо. Дарби водеше, откакто излетяха. После Ларами се опита да го изтласка от небето… — Той замълча, защото нов рев се понесе този път от другата страна на тълпата, която се развика доволно.

Лети вдигна поглед към хората, които приветстваха Макс. Сториха й се щастливи. Имаше колкото бели, толкова и черни лица, все почитатели, които отдавна обожаваха умението му да лети, а също и нови. Беше очевидно, че мнозина идват от града. Лети остана удивена, че са дошли в този далечен край на острова, за да видят края на състезанието.

— Това е чудесна новина! — възкликна Астрид.

— Ако харесваш Дарби — отвърна с безразличие Пийчи.

— Ти не го ли харесваш? — попита Лети.

Пийчи се обърна настрани, щом чу въпроса, но кавалерът й отговори искрено:

— Не ми допада как говори Ларами — започна бързо агентът, все едно се опитваше да се оправдае. — Противна ми е и постъпката на онова семейство Лоръл. Не ми харесва, че спряха да подкрепят Дарби, защото не е бял. Макс ще спечели и ще докаже на всички колко грешат. — Пийчи го плесна по гърдите и той поклати глава. — Извинявай, започна ли, не мога да спра. Не мислиш ли така?

Лети кимна. Макс бе невероятно смел, след като пренебрегваше всички ужасни приказки, с които го заливаха, не обръщаше внимание на предателството на хората, които му бяха благодетели, и правеше точно това, за което бе роден. Типично в стила на Кордилия да се замеси в най-драматичната и интересна история.

— Да, но нямаше да мога да се изразя толкова елегантно.

— Благодаря ти, Клиф — обади се Астрид. — Сега ще се върнем при нашия федерален агент.

— Чао! — изпя Пийчи, а агент Добин извърна поглед настрани.

— Много странно — прошепна Лети, докато с Астрид се отдалечаваха, хванати за ръце.

— Кое?

— Снощи беше с годежния пръстен на Грейди Лодж! Той й бил предложил, поне така ми каза, а тя била приела…

Астрид зацъка с език.

— Никак не съм изненадана.

— В какъв смисъл?

— Последния път, когато двамата се разделиха, бе заради някакъв французин. Повярвай ми, миличка, аз съм страхотна флиртаджийка и веднага разпознавам себеподобните. Тази кукличка няма да се промени…

Върнаха се при Били и Виктор. Лети така и не успя да попита Астрид какво точно се опитва да й каже. Умуваше дали наистина е луда, след като е имала възможност да се омъжи за Грейди, а го е изпуснала. Чуваха какво става от репортажа по най-близкото радио в тълпата. Ларами изпуснал контрол, докато се опитвал да изтласка Макс от небето. Успял да овладее машината, преди да се разбие, но сега бил далече зад него.

Така и не се доближи повече до челното място.

Стояха сред множеството и слушаха как тълпата става все по-шумна, когато съобщиха, че Макс приближава летището. Били се наведе и зашепна на Лети:

— Струва ми се, че го прави за всички нас.

След още една минута чуха рева на самолетен двигател. Сребърният му корпус блестеше на слънцето, докато приближаваше, и всички наоколо се развикаха възторжено. Поддръжниците на Еди Ларами може и да ги освиркваха, но бяха заглушени от хората, които скандираха името на Макс. Тълпата се обърна към снишаващия се самолет. Лети остана без дъх, когато огромната машина профуча над тях. За момент мярна пилотската кабина: сериозното лице на Макс, а до него, усмихната широко, с червено червило, беше приятелката, с която се качиха на нощния влак от Охайо. Лети вдигна ръка да ги приветства, но в следващия момент разбра, че самолетът няма да кацне.

Десетки ахнаха, полетяха балони. Последва мълчание дори от поддръжниците на Ларами, когато тълпата се обърна, за да види как самолетът се насочва над Щанд Марина Лодж и поема към морето. Лети направи няколко крачки след тях и изпита всички познати чувства, докато приятелката й отлиташе към неизвестното.

— Той заминава — отбеляза Били. — Ще лети чак до Европа. Чух някакъв тип да разправя днес по радиото. Всички му се изсмяха, но май е бил прав. Затова му е трябвал този голям самолет. Господи!

Когато малкият червен самолет на Еди Ларами прелетя над финиша, малцина бяха останали да го дочакат. Тревата бе осеяна с празни кофички от пуканки, листовки и знаменца. Приветствалите Дарби бяха доволни, че техният избраник е пресякъл пръв финиша. След като героя го нямаше, за да празнуват, се почувстваха объркани и започнаха да се разотиват. Както повечето хора, дошли да гледат състезанието Ларами — Дарби, Лети, Били, Астрид и Виктор се върнаха при автомобила си, за да избегнат задръстването обратно към града.

По пътя Лети гледаше през прозореца и си помисли, че знае какво се е случило. Кордилия толкова отдавна й беше приятелка, двете бяха преживели много. Имаше случаи, когато бяха като едно цяло; обида към едното момиче беше обида и към двете. В миг проумя какво е правила Кордилия сутринта, все едно наблюдаваше собствените си преживявания. Видя как приятелката й не е могла да заспи, увереността, с която е тръгнала на зазоряване към летището. Чу как е казала на Макс, че мястото й е до него и това е единственото, което може да направи. Предишната мечта й бе отнета. Сега тя пристъпваше към новата, без да се обръща назад.

Всички в автомобила мълчаха, докато излизаха от Ийст Енд. Лети беше потънала в мислите си, макар да не бе сигурна дали тежестта, която я притискаше, е тъга за приятелката й, или възторг, задето Кордилия се бе устремила към ведро, дръзко бъдеще…

 

 

Дните, които последваха странния завършек на състезанието Дарби — Ларами (местата на имената вече бяха разменени), се оказаха самотни за Лети. Все пак беше окриляна от факта, че ги прекарва на познато място, а името, което вестникарчетата на гара Пенсилвания крещяха, отдавна й бе близко. Всички бяха единодушни, че Кордилия е била с Макс, когато той не кацна на „Монток“, за да се отправи на дръзкия полет през Атлантика. Обзета от суеверен страх, Лети избра същата кръгла масичка с мраморен плот, където преди няколко месеца пиеше студен чай и се питаше дали баща й би я прибрал да живее в къщата, след като веднъж е избягала. Вече не се чувстваше като бегълка. Астрид и Били я увериха, че може да остане в Марш Хол колкото поиска, но всички бяха малко нервни, откакто Кордилия замина и нямаха представа каква е съдбата й. Затова просто обясни, че има важна работа в града. Последния път, когато седя на това място и мислеше за бъдещето, потракването на всеки чифт обувки й се струваше, че излъчва надменност, че са леки и скъпи, сякаш модерно облечените хора притежават ключ към живота, за който тя единствено можеше да мечтае. Вече нямаше такова впечатление, но пак внимателно ги наблюдаваше. Очите й блестяха с надежда да зърне определено лице сред пътниците, които се стичаха под стъкления покрив. Можеше да отиде при Полет или при някое от момичетата в „Трезор“, но й се стори, че късметът сам ще я намери, ако се върне на мястото, където с Кордилия видяха града за пръв път. Да, страхуваше се, че ако не внимава на гара Пен, ще го изпусне.

Беше наясно, че там, където отива, ще й е нужен всеки петак, затова не си купи вестник, но и не се наложи. Вестникарчето високо съобщаваше последните новини, а и на масите наоколо обсъждаха събитията. Пасажери на „Орора“, луксозния лайнер, тръгнал от Хавър във Франция за пристанището на Ню Йорк, свидетелстваха как са забелязали над тях да прелита самолет, който много приличал на машината на Макс. По радиото се чуха възгласи, когато човекът завърши разказа си, и за момент движението в салона замря. Макс Дарби отново беше забележително дързък герой. Поддалите се на предразсъдъците сега мълчаха. Той е американец като останалите, навярно дори повече от тях, и е поел по непознат път, за да докаже силата и амбицията на сънародниците си. Това бе поуката от разказите по радиото. Присъстваше и романтичен привкус, защото подозираха, че на борда е имало момиче.

Лети се зарадва на новините и се усмихваше на всички минаващи.

Следобед поогладня и макар от време на време да се усмихваше на някой непознат, вече знаеше, че е изкуствено и по лицето й няма радост. Увереността, с която бе започнал денят й, постепенно се стопи, когато очертанията на вратите от ковано желязо хвърлиха дълги сенки по мрамора. Викаха пътниците за влака в осемнайсет и десет за Западния бряг май за хиляден път. Реши, че просто е едно глупаво момиче, гледало прекалено много филми и повярвало в какви ли не небивалици. Беше изпила чая си и й оставаше единствено къркорещият стомах.

— Всички да се качват за Чикаго, Денвър, Оукланд, Лос Анджелис… — обявяваха по високоговорителите.

— Искате ли още един чай, госпожице? — Момчето пак забърса масата. Лети вдигна поглед към него и разбра, че той не очаква тя да поръча. Беше я питал два пъти, затова поклати глава и понечи да стане, като вдигна чантата с багажа на рамо.

В същия момент съгледа забързания Грейди.

Сърцето й сякаш се превърна в камбана, която заби.

Той се движеше изключително бързо и тя остана на мястото си, все още разтърсена от мига, в който го видя. Сламената му шапка бе кривната на една страна, памучното сако бе преметнато на едната ръка, а в другата носеше куфар. Беше сам и Лети изпита облекчение, защото нямаше представа дали ще успее да помръдне. Страхуваше се да не я подмине. Ще се качи на влака и ще изчезне, преди тя да намери сили. Нямаше значение, защото в същия момент той се обърна и я погледна.

Ъгълчетата на устата му потръпнаха. Двамата се усмихнаха и останаха неподвижни, толкова щастливи, та не смееха да мръднат. Може би пристъпиха едновременно, но в същия момент по високоговорителя прозвуча познатият глас:

— Последно повикване за Калифорния, последно повикване за Калифорния. Всички пътници да се качват на влака за Чикаго, Денвър, Оукланд, Лос Анджелис. Седми коловоз. Седми коловоз за Западния бряг, последно повикване, последно повикване…

— Хайде! — извика Грейди и я подкани с жест.

И двамата затичаха, събраха се по средата на пътя за седми коловоз и не спряха, докато слизаха по стълбите към влака.

— Тя може ли да си купи билет във влака? — провикна се той към първия кондуктор, когото срещнаха. Служителят просто ги погледна, махна с ръка и им каза да побързат.

Послушаха го и се качиха. Вагонът беше пълен със семейства и дами с обсипани с цветя шапки, бизнесмени, които вече се бяха настанили и разтворили вестниците си. Отначало не намериха празни места. И двамата бяха много задъхани и не успяха да проговорят, преди влакът да потегли.

— Дано не си…

— Пийчи, тя…

— Аз…

— О…

— Виж…

— Няма значение — грейна Грейди. — Няма никакво значение. Важното е, че ти си…

— Всички пътници да седнат! — излая кондукторът от края на вагона.

Те не търсиха места, не и веднага. Над тях се намираха небостъргачи и тротоари, деликатесни магазини и незаконни заведения, сенките на нощните клубове на Ню Йорк, полегнали на асфалта, упорити, нетрепващи, отказващи да се поместят. Лети и Грейди бяха поруменели от вълнение, защото бяха заедно в началото на дълго пътуване. Не откъсваха очи един от друг, потръпваха от радост заради късмета си. Страхуваха се, че ако мигнат, щастливият им край ще изчезне.

— Заемете местата си… — продължаваше кондукторът.

Така и не довърши. Те и без това нямаше да го чуят.

Целият вагон изръкопляска, когато мъж със сламена шапка прегърна дребна девойка с къса коса и я наведе назад, за да я целуне дълго, докато влакът пътуваше на запад.