Ана Годбърсън
Полет към бъдещето (29)

Епилог

При самото споменаване на онези дни момичетата от моето поколение настръхват. Споменът как седяхме около радиото и чакахме последните събития е още жив. Тогава, разбира се, нямаше кой знае колко събития и много неща трябваше да се измислят. И най-добрите разказвачи се вдъхновяваха да разправят епични истории. Вестниците бяха пълни с какви ли не предположения. Нямаше как да влезеш в сладоледен салон или в обущарски магазин, за да ти лъснат обувките, без да чуеш разговор за Макс Дарби. Къде му бил умът, когато е тръгнал да лети над океана и е оставил Еди Ларами да му диша прахта, ако може така да се каже. Или как Кордилия Грей се е озовала в самолета с него.

Слушах от покрива на семейната къща. Там въздухът беше по-чист, почти хладен, и виждах надалече: огромните къщи, накацали по хълмовете, фермите в ниското, яхтите в океана. Някъде там, на блатист участък от крайбрежието, има разнебитен кей, не съм сигурна кой точно. Навремето на него Кордилия се е срещнала с Том Хейл в сумрака, облечена в червена рокля. Тя ми липсва повече, отколкото си представях. Започвах да съскам всеки път, когато някой споменеше името й по радиото. Опитвах да си припомня някои от историите, които ми разказваше, когато очите й все още издаваха почудата от новото. Онази рокля сигурно й се е струвала истинска мечта. Ветрецът на покрива не беше силен, подбираше пухкавите облаци, но не успяваше да ги помръдне. В дните след състезанието времето беше прекрасно и загорях от седенето на покрива, макар и под чадър.

Лети замина за Лос Анджелис. С Грейди ми позвъниха от Чикаго, задъхани посред нощ, за да ми съобщят какви са плановете им. Полицията не разполагаше с достатъчно доказателства, за да задържи Чарли, и по всичко личеше, че ще трябва да го освободят. Виктор каза на Астрид, че е най-разумно двамата да напуснат страната. Върджиния заяви, че идеята била страхотна. Според нея най-добрият начин да спасят репутацията на Астрид, е тя да прекара есента и зимата в Париж. Даде им малко пари, понеже Виктор беше уволнен от Бюрото. Обеща, когато вниманието на всички се насочи другаде, да уреди бърз развод. Двамата отплаваха за Европа същия следобед. Затова бях сама, докато тенорите на говорителите по радиото се сменяха. Изминаха няколко дни, а от самолета на Макс нямаше и следа. И тогава се чу, че край бреговете на Ирландия са открити странни метални късове.

Нямаше с кого да поговоря, а и не съм свикнала да разкривам чувствата си, затова взех един от спортните автомобили на татко и излязох да шофирам по черните и затънтени пътища на Уайт Коув.

Така попаднах на него.

Минавах покрай Догуд, не че имах намерение да спра, само да видя какво тя намираше в имението. Той бе застанал пред портата в износен панталон и черно сако, което му беше твърде голямо, но там, откъдето идваше господинът, сигурно е било елегантно.

— Не сте оттук, нали? — провикнах се над боботенето на двигателя.

Мъжът продължи да наблюдава къщата. Косата му беше твърде дълга, но не чак толкова, та да покрие ушите, и бе необикновено висок. Завладя ме необичайно желание да го защитя. До него стоеше Яйчо, хрътката на Лети. Лицето му можеше да мине за красиво, помислих си, ако подобни черти дойдеха на мода.

— Не — отвърна след малко той.

— Искате ли да поговорим? — предложих.

— Не — повтори той, въпреки че след кратко мълчание се качи до мен и се шляпна по крака, за да подскаже на Яйчо да го последва. — Бихте ли ме закарали? Отдавна никой, освен вас не е минавал тук.

— Разбира се — отвърнах и включих на скорост. — Къде отивате?

— Пет пари не давам.

Разсмях се тихо.

— Казвам се Били Марш.

— Джон Фийлд.

— Бяхте ли на партито? Онази нощ, когато…

Той поклати глава.

— Търся Кордилия Грей, но разбирам, че съм закъснял с един ден.

— А-ха. — Погледнах го и забелязах как се прегърби, когато произнесе името й. — Познавате ли я?

Постави ръка пред устата си, преди да каже следващите думи, и тогава забелязах халката на ръката му.

— Тя ми е съпруга.

— Нима?! — възкликнах студено.

— Не съм я виждал от началото на лятото. Преди седмица обаче срещнах името й в статия за Макс Дарби… — Забелязах как покри лице с дългите си пръсти и се почувствах виновна, задето съм показала изненадата си.

— Вие сте от Охайо, нали? — продължих и се постарах да говоря мило.

Господинът кимна и макар да не бях сигурна, ми се стори, че се разплака.

— Слушайте, тя беше моя приятелка. Остави вкъщи куфар с вещи. Все още сърце не ми дава да ги изхвърля, но след като сте тук… Вероятно сред тях ще откриете нещо, което искате да запазите.

Той така и не намери сили да отговори, но не помоли да го откарам другаде, затова се отправих към Марш Хол. Поръчах на иконома да ни донесе чай. За мое облекчение съпругът на Кордилия с нищо не показа, че ще се разплаче отново. Любопитно заоглежда всичко в къщата, която със сигурност беше по-внушителна от постройките там, откъдето идваше.

— Е — предложих аз, след като стана очевидно, че няма да има разговор, — да прегледаме ли вещите на Кордилия?

Той кимна.

Куфарът беше от стара кожа и мъжът й, изглежда, го позна, когато го извадих.

— На майка й е — промълви господин Фийлд тихо и прокара пръсти по медната дръжка.

— Кордилия не я е познавала, нали? — попитах.

— Не.

Отворих го. Вътре не бяха прибрани неща, каквито очаквах. Вещите ми се сториха момичешки, почти наивни. Шита на ръка бяла памучна рокля, която Джон вдигна и притисна до бузата си. Изрезки от вестници, които очертаваха годините, в които бе следила делата на баща си отдалече. Опърпана тетрадка, в която бе записвала стара туристическа информация за Ню Йорк Сити, както и надраскани бележки, докато е слушала Кара Гитлинг в радиопиесите. Любовно писмо, подписано от ДГ, кибрити от нощни клубове, популярни миналото лято, семпла златна венчална халка.

Вътре, разбира се, беше и пистолетът. Джон остави роклята и вдигна оръжието, обърна го със страх. Навярно оръжието не отговаряше на представата му за Кордилия. Моето внимание пък беше насочено към сгънат вестник, на който бе записан телефонен номер Хънтър-4201. Разгърнах вестника и усетих облекчение, че Джон не го видя пръв. Това щеше да го съсипе, понеже обясняваше защо Кордилия постъпи така. Отдалечих се към прозореца и зачетох какво Макс й е написал в нощта преди състезанието.

„Кордилия, започваше той с почерка на ученик от отделенията, никога досега не съм писал подобно писмо и едва ли ще се справя блестящо. Ти винаги разбираш какво искам да ти кажа, затова се надявам и сега да разбереш. Първото, което искам да ти кажа, е, че съм безкрайно щастлив, задето най-сетне обичам момиче. Досега не се интересувах особено от момичета и чувствата към теб ме изненадаха, а това утрои знанията ми за света. И си може би най-умното същество, което съм виждал, момиче, което мога само да си представя, че желая. След това те опознах и разбрах как действаш. Аз винаги ще рискувам, за да се измъкна и да се извися над всичко. Това искам от живота. Докато ти — ти вече си изгубила твърде много хора и не искам да знам, че си закоравяла заради мен или някой друг. Най-добре забрави за мен и се научи да обичаш друг, здраво стъпил на земята. Дотогава мисли за мен във въздуха, където ще мисля за теб.

С обич, Макс.“

По листа личаха следи от сълзи. Представих си как се е чувствала Кордилия, докато е чела редовете. Сигурно е изпитвала същото като мен, след като вече знаех, че повече няма да я видя: разкъсана. Но в зейналата пропаст за пръв път усетих какво е скрито в сърцето ми. То бе по-голямо, отколкото предполагах. Стоях до прозореца и стисках писмото, за да не го види Джон Фийлд, и съзрях приятелката си навсякъде — и в белотата, и в синевата.

Дълго разглеждахме вещите й. Падна здрач и разми очертанията. Поканих Джон да остане на вечеря и той прие, а след като се нахранихме, икономът откара двамата с Яйчо на гарата. Обещахме да си пишем през следващите месеци, но така и не го сторихме. Казах му да вземе куфара и вещите й. Сигурно ги е отнесъл чак в Охайо и може би ги е погребал.

Когато времето се промени, легендата за Макс Дарби и Кордилия Грей вече се разказваше от всички. Никой, разбира се, не знаеше какво е станало с тях, дали не живеят на някой остров, или в Париж, или просто са решили да не се връщат на земята. Учениците в цялата страна обсъждаха неговата смелост, нейната силна любов и бяха единодушни, че кратката му среща с дъщерята на контрабандиста го е вдъхновила да погази правилата и да се устреми над облаците.

През есента беше премиерата на „Добрият лейтенант“. Няма нужда да ви обяснявам каква сензация се оказа Лети. Ако може да се вярва на историите, така и не са й платили за работата във филма на господин Бранч. След като лентата обаче излезе, тя можеше да си избира за кое студио да снима. Естествено, всички бяха наясно, че ерата на филмите с говор настъпва. Двамата със съпруга й правеха филм след филм, той като писател, по-късно и режисьор, а тя бе звездата. Партньорството на Ларкспър и Лодж е едно от най-известните в Холивуд дори и сега. Там, в земята на вечното слънце, те останаха защитени от многото нещастия, които сполетяха нас, на изток.

Месеци наред получавах писма от Астрид с клеймо от Париж, в които твърдеше, че щом парите, вложени във фирма „Мариета Фонограф“ се утроят, ще се върне и ще се установи тук. Федералните най-сетне откриха складовете на Чарли и двамата с Джоунс бяха изпратени в Синг Синг. Виктор и Астрид спокойно можеха да се върнат. Тогава обаче настъпи големият срив, в края на октомври, и тя дълго не ми писа. Повече не спомена „Мариета Фонограф“. Татко може би щеше да им помогне, но изгуби всичко. Върджиния го напусна заради жокей. На мен ми се наложи да работя през последната година в колежа, но бях доволна, че успях да се дипломирам.

След няколко години мой приятел, художник, ми спомена, че срещнал Астрид и Виктор на един пазар в Париж. Били хванати за ръце, купували продукти за вечеря, били женени и много влюбени. Когато попитах от какво живеят, приятелят ми сви рамене и измърмори, че Виктор преджобвал туристите, а Астрид перяла. После добави, че никога не бил виждал толкова щастливи хора. Тази част с прането не мога да си я представя, но едва ли някой би си измислил точно това, та съм склонна да го приема за истина.

Веднъж реших да позвъня на Хънтър-4201. Приятен господин, Огилви, ми обясни, че наистина е имал нещо общо с Макс Дарби, но съвсем за кратко. Бил изпълнител на авиационен фонд „Макс Дарби“. Отначало отказа да разкрие кой стои зад фонда, но когато му споменах за писмото, той въздъхна и реши, че вече едва ли е от значение. Разказа ми за инвестицията на Том Хейл. С Том се видяхме едва след края на сухия режим. Последните години прекарал на яхтата си. Внасял алкохол от Нова Скотия. Сега живеел в къщата на баща си и не се виждал почти с никого, но един ден съвсем случайно се срещнахме на улицата. По това време Манхатън беше напълно различен — вместо нощни клубове, хората се редяха пред кухни за супа, момичетата не можеха да си позволят чорапи и с молив за очи рисуваха ръбове отзад на краката си.

Отворих дума за Кордилия и изражението му ми разкри много. Разбрах, че все още я обича.

— Моля те, не споменавай отново това име — рече той, след това ми пожела всичко най-добро и си тръгна.

Дори тогава, в разгара на Голямата депресия, той беше с чудесен нов костюм. Беше узаконил вноса на алкохол и семейство Хейл бяха станали по-богати от когато и да било.

Както и да е, не изричам често нито нейното име, нито на другите. Единствено когато светът ми се стори твърде празен и беден, се връщам в мислите си към изисканите дрехи, с които се обличахме през онова лято. Припомням си мечтите ни преди настъпването на есента. Виждате ли? Казах ви как ще бъде. Тези момичета с блеснали очи, които преминават през града като нощни пеперуди, бързо изгарят на ярката светлина. Всички избягаха от Ню Йорк, всяка по свой начин — едната се прочу другата се омъжи, а третата е мъртва.

Аз обаче не мисля така. Сетя ли се за Кордилия, затварям очи и съм с нея отвъд сушата, заобиколена от огромния син океан. Какъв вулкан от чувства е изпитала! Да полети във висините, далече от ограниченията, да полети към бъдещето с мъж, не по-малко решителен от нея. Още си я представям в бялата копринена вечерна рокля и така ще остане в спомените ми. Завинаги с високо вдигната глава.