Ана Годбърсън
Полет към бъдещето (4)

3

— Антъни — провикна се Кордилия от прага на билярдната зала на втория етаж. Облегна се на касата и кръстоса крака. Косата й беше на хлабава плитка. Беше облечена в синя мъжка работна риза, вързана на кръста, ръкавите навити на лактите над права черна рокля. Мъжете вероятно биха помислили, че е просто момиче, което се кани да прекара вечерта в четене на модни списания у дома, но Астрид — все още в елегантната черна рокля, с която бе на гости на баба си — огледа приятелката си от главата до петите и единият ъгъл на устата й се изви нагоре. Вече бе видяла на какво е способно женското въображение на приятелката й.

— Антъни?

— Да? — отвърна той, без да се обръща към нея.

Беше се привел, готов за удар, и никак не му стана приятно да го притесняват. Чарли вече беше излязъл, за да се заеме с бизнеса, на който двамата с Джоунс се бяха отдали напоследък, и бе взел най-добрите си хора. Останалите бяха пръснати в имението, някои на покрива с пушки. Затова в този час билярдната зала бе заета от най-младите в екипа на Грей, лицата им поруменели над неоформените бради и мустаци, които се опитваха да си пуснат.

— Един от фаровете на автомобила трябва да се оправи. Би ли ме закарал?

Антъни нанесе удара и се обърна. Пропусна и топката безобидно уцели зелената филцова бариера.

— Веднага ли?

— Да, веднага. — Кордилия не откъсваше нежните си кафяви очи с надеждата настойчивият й поглед да постигне своето. — Ако го откарам сега, за утре ще е готов.

— По средата на играта сме…

Млъкна, когато Кордилия се оттласна от касата и вирна властно брадичка.

— Да, но ако тръгнем сега, ще се върнем преди мръкнало. Чарли нареди да не излизаме, след като се стъмни, а аз искам колата да е готова за утре.

Антъни осъзна, че няма смисъл да спори с Кордилия. Хвърли щеката на масата и тръгна навъсено към вратата, пред сестрата на шефа си. Тя пък се врътна, след като намигна на Астрид, и го последва по главното стълбище. Той бе все още ядосан, задето са прекъснали играта му, и не забеляза, че и двата фара на автомобила „Мармън“ са наред, когато тя включи двигателя и наду клаксона, за да му даде сигнал да я последва с един от старите седани, модел „Т“, които семейство Грей държаха за по-незначителни задачи като сегашната.

Докато шофираха по засенчените от дървета пътища към Олд Ойстър Таун, тя наблюдаваше Антъни в огледалото за обратно виждане. Забеляза злобното му изражение и колко е разсеян. Изражението му не се промени, когато спряха на бензиностанцията. Тя не му каза нищо. Просто му даде знак, че влиза в автосервиза, за да потърси механик. Той й махна с безразличие и разтвори вестник, за да почете, докато я чака.

В офиса възрастен мъж в омазан гащеризон седеше зад бюро, вдигнал крака на плота. Щом видя Кордилия да влиза, бързо скри бутилката, поставена до краката му, и глътна остатъка от чашката. Ръцете и краката му бяха слаби, за сметка на шкембето.

— Не ми обръщай внимание — подхвърли тя с усмивка.

— Много глупаво от моя страна, но напоследък не знаеш на кого може да се има доверие и на кого не — изръмжа той и пак посегна към бутилката. — Като те огледах, ми се струваш свястна. И така да е, госпожице, вече затворихме.

— Няма значение. Просто се питах дали имате нещо против да оставя автомобила си при вас до утре. Може ли? Говоря за „Мармън“, паркирала съм навън. — Очите на стария изглежда са били сини на младини, но сега, като ги присви, изглеждаха почти сребристи. — Ако кажеш да, имаш десет долара.

— Това са много пари, за да се правя на нощен пазач — отбеляза той.

— Не и ако включиш такса, задето си ме пуснал да се измъкна през задната врата. — Тя се усмихна ослепително и добави: — Плюс глътка от това уиски. И разбира се, ще трябва да предадеш бележка на приятеля ми Антъни, когато дойде да ме търси.

Човекът извади нова чашка от чекмеджето, където държеше уискито, и наля малко. Кордилия пристъпи към него и постави банкнотата от десет долара на бюрото със сгънато листче, на което бе написано името на Антъни. В бележката обясняваше, че не става въпрос за неприятности, а ако не иска и той да има неприятности, трябва да си затваря устата. Тя ще се върне, преди Чарли да забележи. Срещна погледа на стария и вдигна чашката, докосна неговата. Изпи всичко наведнъж и си спомни как индианците наричаха алкохола — огнена вода.

— Благодаря ти — рече тя и надраска номер на вестника на бюрото.

— На този телефон можеш да се свържеш с брат ми Чарли, ако искаш вносно уиски. Обикновено не се занимава с малки поръчки, но кажеш ли му, че си ми приятел, ще направи изключение. Казвам се Кордилия.

Сребърните му очи проблеснаха, когато се досети за кого става въпрос.

— Благодаря, госпожице.

Тя се усмихна отново и пристъпи към прозореца, откъдето даде знак на шофьора на черен родстер, който се мотаеше край колонката за бензин. Той включи фаровете и бавно потегли. Тя забеляза, че Антъни вдига поглед от вестника и извръща очи, когато родстерът направи завой към града.

— Ще ми я пазиш ли? — попита Кордилия, свали синята риза и я закачи на кукичка край вратата.

— Разбира се, госпожице.

Тя излезе в сгъстяващия се сумрак през задната врата и тръгна по прашния паркинг. В този час светлината бе странна, играеше си с непривикналите очи и всичко изглеждаше различно, особено ако онази, която човек трябваше да наблюдава, бе облечена в черно.

 

 

Не си казаха и дума, докато не изминаха осемстотин метра по пътя. Щом отбиха към Олд Ойстър Таун на главната магистрала, Макс неочаквано спря и посегна към нея. И двамата се люшнаха назад от силата на целувката, докато накрая Кордилия се отдръпна внимателно и се усмихна.

— Извинявай, сигурно имам вкус на некачествено уиски. Старият май ми нямаше доверие, затова глътнах малко.

— Пет пари не давам — отвърна той и пак включи двигателя.

Тя бе забравила колко е красив с късата си тъмна коса, просто сянка на главата, и бледосините очи, сериозни и нетрепкащи, както винаги. Той задържа погледа й и преглътна. Сетне под острия нос запълзя една от редките му искрени усмивки.

Чувствата, които Макс събуди в нея в момента, бяха същите като онези, които усети, когато го видя за пръв път. Току-що бе пристигнала в Ню Йорк, а той прелетя със самолета си над гара „Пенсилвания“ и изписа пухкави бели букви в небето.

— Това е Макс Дарби — посочи нетърпеливо един минувач, когато тя попита, и името винаги щеше да съхранява почудата от първата глътка въздух в този град. Не остана никак изненадана — усети единствено страхопочитание, когато няколко седмици по-късно, след като всичко в живота й се обърка необратимо, той падна от небето точно пред нея и двамата разбраха от каква мая е направена тя. Така се чувстваше, когато той обърна тихия си напрегнат поглед към нея — бе убедена, че Макс е способен на велики дела, значи и тя трябваше да умее същото.

Посегна към ръката му и я задържа, докато си разказваха тихо за дните, в които не се бяха виждали. Кордилия най-добре помнеше сцената в „Трезор“. Наслаждаваше се на спомена колко настойчиво я бе целунал той в онази нощ.

Едва когато пристигнаха в Харлем, раменете му започнаха полека да се отпускат. Въпреки това, докато пресичаха улицата към кафявата къща, където живееше майка му, той поглеждаше през рамо, все едно някой ги бе проследил. Напрежението се стопи едва когато се качиха на площадката на втория етаж и вратата с написана на ръка цифрата две се отвори със замах.

— Кордилия! Много се радвам да те видя отново, сладурче — възкликна госпожа Дарби и прегърна сина си. Стисна ръката на момичето. — Все опявах на Макс пак да те доведе. Както и да е, влизайте. Вечерята изстива.

Всичко в хола на госпожа Дарби беше подредено — старите мебели във викториански стил бяха лъснати и семпло аранжирани, светлината бе топла, масата сложена за трима. В кухнята бръмчеше вентилатор, от грамофона в съседната стая се носеше концерт на пиано. На улицата крещяха деца. Тя чуваше стъпките на хората в апартамента на горния етаж. В тази стая нямаше нужда да се разкриват тайни, защото — за разлика от останалата част на света — тук никой не пазеше тайни, и за момент, когато сведоха глави, за да каже Макс молитва, тя забрави нещата, заради които бе дошла в Ню Йорк, и усети истинско задоволство.

 

 

На друго място в Манхатън вечерта едва започваше. В Харлем ококорени воайори от белите части на града, дошли да си търсят дългокраки тъмнокожи момичета и екзотични представления, надничаха през прозорците на автомобилите към сцените, които се разиграваха по улиците. Те със сигурност щяха да останат изненадани от спокойната сцена, в която две от най-новите звезди на таблоидите се наслаждаваха на компанията си. За Кордилия нямаше друго място, на което да отиде. Всеки път, когато погледнеше изразителното, красиво лице на Макс, изпитваше гордост при мисълта, че той е неин и бе способен на нещо, с което малцина други можеха да се похвалят. Той пък я стрелкаше с погледи, сетне извръщаше очи, сякаш не му се вярваше, че момиче като нея седи в хола на неговата майка.

След вечеря госпожа Дарби излезе, за да останат младите насаме. Макс седна на едно от канапетата, тапицирани в жълта басма, а Кордилия отпусна глава в скута му. Опъна се на канапето, подпря крака на ръкохватката и затвори очи, докато Макс си играеше с косата й.

— Докато живеех в Юниън, винаги, когато ми останеше някой свободен час, ходех в библиотеката да чета нюйоркските вестници… — започна Кордилия тихо, с тъга. — Прочитах и криминалната хроника, и клюкарските колонки с надеждата да попадна на нещо за татко. Обичах да чета и за Ню Йорк. Събирах стари пътеводители, за да науча улиците и метрото, да опозная кварталите, та като дойда тук, да не се губя.

— Както си го представяше, ли изглежда?

— Не точно. Оказа се много повече, отколкото очаквах! Странното е как все си повтарях, че пристигна ли тук, ще започне истинският ми живот, няма да ми се налага да си фантазирам. Открих, че тук мога да попадна в капан. А и не спрях да чета вестниците. Знаеш ли чии имена търся?

Макс се усмихна едва забележимо.

— Моето — отвърна той. Очите му блестяха така, сякаш мислеше над нещо, от което се страхуваше, но все пак бе готов да го стори.

Тя прехапа устни.

— А ти някога поглеждал ли си за моето?

Той се приведе напред и прибра кичур зад ухото й.

— Да. Отначало случайно, после, за да разбера откъде, по дяволите, се е появило момиче като теб. Щом разбрах коя си, реших, че е най-добре да не се опитвам да те опознавам по-добре. Въпреки това не спирах да търся името ти, сам не знаех защо.

— Сега вече знаеш ли?

— Да. Защото си най-смелото момиче, което познавам.

Кордилия сведе поглед. Детството я беше научило как да се справя с обидите, но все още нямаше представа как да приема комплиментите. След това и двамата мълчаха, а на Кордилия щеше да й бъде приятно спокойствието и мълчанието да продължат още, но една мисъл не й даваше мира.

— Тази вечер Чарли е намислил нещо.

— Откъде знаеш?

— Всъщност не знам. Просто предполагам. Беше умислен и зает — всички бяха така, — а на тръгване ми каза да не се отделям от бодигарда и в никакъв случай да не напускам Догуд. — По устните й затрепка лека усмивка. Тя отвори очи и срещна погледа му.

С изненада откри, че той не й се усмихва.

— Как мислиш, с какво се е захванал?

— Сигурно е нещо, свързано със семейство Хейл, но не съм сигурна. Защо се мръщиш така? Не се ли радваш, че сме тук?

— Разбира се. Все пак, след като Чарли е преценил, че не е безопасно да излизаш тази вечер, има основание.

— Ама аз…

— Просто ми обещай занапред да се пазиш, когато ти се стори опасно, и ще позволяваш някой да те придружава.

— Добре. Обещавам.

— Добре. — Макс приглади косата назад от челото й, сякаш искаше да наблюдава без каквито и да било пречки чертите й, преди да я целуне.

Целувката беше сладка, а когато приключи, Кордилия се почувства приятно уморена и отпусна глава на рамото му.

— Как само ми се иска да можех да остана тук цяла нощ… но ще скандализираме майка ти. Да не говорим как горкичкият ми бодигард сигурно е вир-вода от ужас, задето няма да се прибера преди брат си.

— Знам — отвърна тъжно Макс.

Въпреки това не станаха веднага. Когато най-сетне се изправиха, се движеха бавно. Излязоха с нескрито съжаление от тихата стая и приглушената светлина. На вратата той посегна към коженото си авиаторско яке и й го подаде.

— Вземи го.

— Макс, имаш нужда от него! Да не говорим, че навън е поне трийсет градуса. Няма да измръзна.

Той кимна.

— Въпреки това го вземи — настоя и Кордилия разбра, че не иска да излиза навън с голи ръце.

— Добре. — Докато слизаха към партера, тя го наметна.

Навън бе светло почти като ден благодарение на уличните лампи и преминаващите автомобили. Отнякъде долиташе музика, викове и смях се носеха от прозорците на по-високите етажи. Той стисна ръката й и излезе преди нея на тротоара, за да я защити от преминаващи автомобили. Вдигна ръка. Жълто такси спря до тях, той се наведе към предния прозорец, за да договори цената за дългото пътуване.

— Ще те откара — заяви Макс и се обърна към Кордилия.

— Благодаря.

— Радвам се, че дойде.

— И аз.

— Би трябвало аз да те закарам — рече неочаквано той.

— Не… Трябва да си рано на летището, а ако ме закараш сега, докато се прибереш, ще е почти утро.

За момент между тях се върна старото чувство на неловкост, странно усещане за строгост. После той я погледна, поклати едва забележимо глава, сякаш не можеше да повярва, че е истинска. Устните му се разтвориха, тя притаи дъх, защото й се стори, че ще й каже, че я обича. Вместо това той отвори задната врата и я изчака любезно да се настани на седалката.

— Скоро ще ти позвъня — обеща Макс и се усмихна широко.

И двамата бяха наясно колко сериозно говори.

— Става — ухили се в отговор тя, докато той затваряше вратата, и продължи да е широко усмихната и след като потеглиха.

Не погледна нито веднъж през рамо, но беше сигурна, че Макс продължава да гледа. Отпусна се щастливо на кожената седалка и не забеляза сребърния седан от другата страна на улицата, който направи бърз обратен завой, за да последва таксито й на юг към Петдесет и девета и Стрийт Бридж.