Ана Годбърсън
Полет към бъдещето (16)

15

Небето беше бледосиньо, както след дъжд, а полята под тях бяха тъмни и подгизнали от миналата над Лонг Айлънд буря. Над ливадите се усещаше хлад, макар Кордилия да бе сменила жълтия дъждобран с кожено яке като онова, което Макс винаги обличаше за снимки. Бипланът в зелено и бяло на Гранд Марина Лодж изрева и двамата трябваше да викат, за да се чуват, но не се наложи. След разговора им в балната зала се чувстваха добре заедно дори когато мълчаха.

Неочаквано Ню Йорк Сити се оказа под тях. Слънцето си играеше по водата и небостъргачите, които стърчаха над Манхатън като от корона с хаотичен дизайн, порозовели на утринната светлина. Тя погледна към Макс и се зарадва, задето не се е поколебала онзи ден в Юниън, когато желанието да избяга бе толкова силно, че си събра багажа.

Приблизително, когато видя остров Рузвелт — тясна ивица земя, която разделяше широката река на две, — Макс спусна бързо самолета. Отначало помисли дали нещо не е наред с двигателя, или той е направил груба грешка, и я обзе страх. Водата, пълна с лодки в този час, се приближаваше бързо. Погледна към него и забеляза, че той не се страхува. По лицето му играеше усмивка. Тя се взря право напред и притаи дъх, докато се носеха надолу съвсем ниско. Забеляза отражението на корпуса в зелено и бяло в огледалната повърхност, над която профучаха. Над главите им се ширна Куинсбъро. От лявата им страна бяха строгите бели постройки на приюта за душевно болни на остров Рузвелт. От дясната се намираше пътят, който обикаляше източната страна на Манхатън, където, по всяка вероятност, един от пътниците на някой от миниатюрните автомобили в същия момент бе вдигнал глава, за да види самолета, стрелнал се изпод моста и върнал се високо в облаците.

Сърцето на Кордилия полетя, докато се изкачваха. Искаше й се да каже нещо забавно и остроумно, като: „Била съм над Куинсбъро, но единствено ти можеш да ме отведеш под него“, но преди да измисли как точно да го формулира, видя моста Уилямсбърг да се приближава. Малка фигурка на моста помаха и разстоянието помежду им започна да се скъсява.

— Ихааа! — извика тя, проумяла дръзкия план на Макс и поласкана да участва в него.

Усмивката й се задържа, докато не чу дългия, пронизителен вой на сирената за мъгла и видя огромен шлеп като изхвърлен от водата кит точно на пътя им.

— Мили боже! — прошепна и затвори очи.

Удар така и не последва, вместо това усети как тялото й се завърта настрани заедно със самолета. Отвори едното око и разбра: Макс е направил маневра, за да се промушат покрай шлепа, а сетне пак се извисиха, видяха завоя на реката в края на Манхатън. Задиша спокойно и осъзна, че се доверява на Макс да я заведе навсякъде. Както и да е, вече знаеше къде отива той и когато самолетът мина под моста Манхатън и разпръсна чайките, тя нито се учуди, нито се уплаши. Усмихваше се широко, когато стигнаха до моста Бруклин. Тънките нишки на страничните въжета бяха порозовели под лъчите на издигащото се слънце. Двете горди кули ги примамиха към тях, сякаш ги зовяха: „Елате“. Самолетът се спусна й те се озоваха пред нюйоркското пристанище, отворено широко към морето.

Макс я погледна и отвърна на усмивката й.

— Дано не съм те уплашил.

— Малко — призна тя с блеснали очи. — Справих се обаче.

— Така си и мислех.

Пристанището беше осеяно с най-различни плавателни съдове: кораби за круизи, влекачи и яхти, които разкарваха богаташи из океаните, и други, които пренасяха товари. Когато Макс пое нагоре, те надуха сирените си за поздрав, все едно вече бяха научили новината и знаеха на какво са свидетели. Това, разбира се, бе напълно невъзможно и Кордилия се зарадва, че е с него, докато той мина със самолета под четирите моста на Ийст Ривър.

— Странно — обади се тя, след като поеха към Уайт Коув.

— Кое?

— През цялото време си мислех колко си сериозен и потаен, но сега разбирам, че си най-обикновен фукльо!

— Вече нямам никакви тайни. — Той я погледна и сви рамене. — Повече няма какво да крия.

Кордилия кимна и въздъхна. В момента й се стори, че никога нищо не може да се обърка.

— Дано не съжаляваш, задето пожела да съм твоето момиче. Наясно съм колко ти се иска да си най-великият. Знам, че вече си. Аз просто… няма да ми е никак приятно, ако се окаже аз да съм причината да не станеш такъв, какъвто винаги си мечтал.

— Не говори така. — Макс замълча и се обърна към нея с открито лице. Погледът му бе пълен с разбиране. — А и ти искаш да си на върха.

— Май си прав.

Гъстата решетка улици под тях беше отстъпила на зеленина. Двамата притихнаха и се заслушаха в рева на мотора, който звучеше приглушено в облаците. Кордилия съгледа ниския хангар на просторното летище. Стомахът й се разбунтува и й се прииска все още да не кацат. Щеше й се да обиколят над Лонг Айлънд, да се устремят към океана или където Макс пожелае да я отведе. Във въздуха бе лесно да почувства чистотата и съвършенството. Мисълта отлетя, щом забеляза тълпата край хангара. Лъскави черни автомобили бяха паркирани под най-различни ъгли, повече от обикновеното в събота. Кацнаха — земята ги посрещна с неочакваната си твърдост — и минаха по тревата. Тя наблюдаваше как тълпата край автомобилите става по-голяма и започна да различава подробности по дрехите им. Забеляза някои да стискат фотоапарати.

— Боже! — възкликна тя, когато спряха.

Макс беше стиснал зъби. Кордилия го стрелна с поглед, обърна се към тълпата и накрая пак към него. Знаеше, че мисли за всичко, което му е отнето, за написаните груби думи. Сети се как й каза, че ще го изядат жив, задето черно момче си е позволило да бъде с бяло момиче. Уплаши се, макар да твърдеше обратното. Не съжаляваше и се надяваше хората да разберат. Продължи да го наблюдава, а той й отправи блестяща усмивка. Тя разбра със сигурност, че публиката няма да устои на чара му, дори и да иска.

— Ако не се опитвах да те впечатля, всички тези хора нямаше да са тук сега.

— Наистина ли се опитваше да ме впечатлиш?

— Да.

Тя се изчерви от удоволствие, когато чу признанието му. Макс махна авиаторските очила, подпря ги на челото, за да види тя очите му, преди да притисне устни към нейните.

— Да знаеш, че съм впечатлена — прошепна тя, щом се отдръпна.

Тълпата се бе втурнала към тях, повечето вдигнали фотоапаратите си.

— Готова ли си? — попита той и стисна ръката й.

Тя разкопча кожената каишка на каската и тръсна къдравата си кестенява коса. По лицето й се разля усмивка.

— Напълно.

Макс кимна и се обърна. Дръпна резето и отвори вратата. В кабината нахлу влажен въздух и шумът от тълпата. Тя го наблюдаваше, а сърцето й биеше до пръсване. Той бе все същият Макс, сериозен и напрегнат, но в него се бе появило нещо ново. Движенията му бяха по-свободни, очите не избягваха чуждите погледи. Той отвори вратата и откъм нейната страна. Тя почувства ветреца в косата си, вълнението на многолюдната тълпа, устремила се към тях. Не ги погледна. Обърна се към Макс, докато той протягаше ръце да я поеме. Намигнаха си тайно, преди да се обърнат и да поемат напред. Стената от тела се разтвори пред тях. Щом забелязаха Макс и Кордилия толкова уверени заедно, без да се страхуват от хората, насъбралите се останаха поразени. Повярваха, че е истина, обърнаха се и ги последваха. Тя не беше сигурна къде отиват, докато не позна един от даймлерите на семейство Грей и бодигарда си Антъни.

— Госпожице Грей, бяхте ли в самолета на Макс Дарби, когато прелетя под четирите моста? — Гласът бе сух, мъжки, дрезгав от цигарите и когато тя се обърна, позна Клод Карион.

— Станали сте много рано, господин Карион.

— За нещо подобно ще стана и още как. Освен това не съм особено по спането.

Той забърза редом с тях, гърдите му свистяха от влагата. Кордилия тайно се наслади на факта, че известният журналист я преследва.

— Да, бях с него. — Кордилия вече бе съвсем близо и направи многозначителна гримаса към Антъни. Той изскочи от автомобила и й отвори задната врата като истински шофьор. — Така празнувахме — рече тя и се настани отзад в даймлера.

— Какво сте празнували? — изкрещя Клод Карион.

— На вас на какво ви прилича? — отвърна Макс и се качи при нея.

 

 

Лети се настани на задната седалка на таксито. Срамежливостта й бе изчезнала, а очите й блестяха. Беше използвала всички научени от София трикове, докато се обличаше и гримираше и всяко движение на пръстите, всяко замахване на четчицата за грим шептеше Валънтайн.

— Ето тук — посочи тя на шофьора пред малкия италиански ресторант.

През прозорците забеляза бели покривки и свещи. Разбра, че Валънтайн е избрал мястото за първата им истинска среща. Тук бе съвършено за романтика. Беше й казал: „При Франки“ е достатъчно отдалечено и няма да се притесняваме от онези, които се питат защо сме заедно. От една страна, Лети знаеше, че би трябвало да се засрами. Все пак отношенията им се задълбочаваха и не й се щеше да мисли за съпругата му, независимо дали ще стане негова любовница, или не. През прозореца на таксито погледна към заведението и сърцето й трепна от щастливото очакване.

— Сигурна ли сте? — попита шофьорът. Имаше странен акцент, който добавяше по две допълнителни срички дори към простите думи.

— Да.

За пръв път в живота не се съмняваше и гласът й прозвуча висок, ясен. Подаде му банкнота и каза да задържи рестото.

Стъпи самоуверено и стегнато на тротоара. Държеше брадичката си ниско, беше извила вежди и пригладила коса с масло, та да изглежда лъскава и да открива ушите.

Точно пред вратата Лети зърна Валънтайн. Беше се настанил на една от страничните кръгли масички. Пред него гореше свещ в свещник и имаше недокосната кошничка с хляб. Зарадва се, че в червената рокля не изглежда натруфена. Той беше със смокинг, точно както се бе надявала. Гледаше пред себе си, ръката му беше на масата. Разбра, че въпреки чара и постигнатите успехи, Валънтайн е нервен, понеже ще се видят насаме. Пламъкът на свещта хвърляше отблясъци по правия му нос. Забеляза красивата кожа на врата под бялата яка на ризата. Издаде долната си устна и усети как коленете й омекват. Забрави за обиграната, елегантна походка, която бе научила през последните седмици, и се втурна към него.

Той я видя, примигна и по лицето му се разля усмивка. Стана и разтвори ръце. Тя се отпусна в прегръдката му и вдигна лице за целувка, но очите му бяха затворени и той я притисна към гърдите си, все едно току-що е прекосил океана с надеждата да я види и не можеше да повярва, че е истинска.

— Лети! — прошепна той и я пусна.

Седнаха и се усмихнаха един на друг.

— Не ти ли се струва, че е изминала цяла вечност?

— Да! — Тя прехапа устни. В стария си живот сигурно щеше да се изчерви, но сега не се чувстваше притеснена от случващото се между тях. — Беше почти… болезнено, нали?

— Да, не е ли странно?

Останаха загледани един в друг за няколко секунди. Той извърна поглед, сякаш не можеше да повярва на споходилия го късмет.

— Много. — Лети си пое дълбоко дъх. Прииска й се да намери думи за ярките цветове в себе си, но бе и поуплашена.

След малко се почувства по-смела и реши да опита:

— Просто всичко ми се струва съвършено, когато съм с теб. Даже и един час раздяла е мъчителен, прекалено дълго е времето, преди да те видя отново и всичко да си дойде на мястото.

— Знам какво имаш предвид — отвърна простичко Валънтайн, вдигна ръцете й и започна да целува кокалчетата.

Дори да имаше други хора в ресторанта, Лети ги бе забравила. Беше като на кино: камерата показва първо теб в салона, сетне лицето на мъжа, после на жената, после пак на мъжа и на жената, докато не забравиш, че двамата са в помещение.

Пламъкът на свещта между Лети и Валънтайн трептеше. Магията бе разсеяна за кратко, когато до масата застана сервитьор. Беше с дълга бяла престилка, чак под коленете, тъмната му коса беше сресана на път по средата, зализана към ушите по старомоден начин.

— Бутилка минерална вода за масата? — Беше прибрал елегантно ръка зад гърба си.

— Да, благодаря.

Келнерът се отдалечи, а Валънтайн се облегна на стола и въздъхна. Махагоновите му очи заблестяха, щом погледна Лети.

— Ти откъде се появи? — попита най-сетне той.

Лети подпря лакти на бялата покривка и отпусна брадичка в длани. Докато Валънтайн я наблюдаваше, тя знаеше какво представлява — червена рокля, бяла кожа и плътни мигли. Юниън, Охайо, и се струваше позабравена детска приказка.

— Градчето се нарича Юниън и там има църкви, но не и кино. Нямаше кой знае какви забавления. Живеех единствено за посещенията в киното на съседния град. Спестявах всичките си пари, за да отида там, когато ми оставаше време след работа във фермата. Киното се намираше в град Дифайънс^[1], което бе твърде подходящо, защото татко мразеше филмите и все разправяше, че губя вярата си в бог, като ходя толкова често. Татко бе въвел особено строги правила. Караше ни да се обличаме в черно дори след като годината траур за мама изтече. Момичетата прибирахме косите си на кок, братята ми трябваше да са винаги със сака, дори през лятото…

— Липсват ти, нали?

Лети разказваше със звънлив глас, но сега, когато усети с колко съчувствие я наблюдава Валънтайн, усмивката й потрепна и тя стана по-сериозна.

— Не знам защо. — Обърна се настрани. — Те почти не ме забелязваха! Единствено малката ми сестра ми обръщаше някакво внимание. Все още не знаеше колко ужасен е светът понякога. Аз бях единствената, която се опитваше да я защити от него… — Неочаквано гърлото й задраска и тя прибра ръце в скута и ги стисна. Каза си, че не бива да плаче. Беше в големия град, в италианско ресторантче, от свещите капеше восък по медния свещник и се процеждаше чак до ленената покривка. Беше на среща с филмова звезда, за която бе копняла през целия си живот. Как е възможно да плаче за място, което отдавна вече е загърбила? — Толкова е глупаво… — продължи и си помисли, че се е опитала да говори небрежно, но гласът я предаде.

— О, Лети! — Ръцете му бяха нежни, когато докоснаха челото, докато прибираше косата зад ушите й. — Повечето от нас са като теб — заминали сме, когато сме взели твърдо решение. Бях на осем, когато избягах от нас. Сега обаче си една от нас и ти обещавам, че талантът ще те спаси.

— Не плача, защото ми е тъжно. — Солените сълзи бяха стигнали до устните и тя ги вкуси, но вече не се срамуваше, че плаче. — Просто съм щастлива.

Сервитьорът се върна, но тя не се засрами, задето плаче. Беше благодарна на Валънтайн, че поръча бързо и за двамата, а после пак пое ръцете й.

— Не е възможно всичко да е било чак толкова мрачно — продължи той, след като сервитьорът се отдалечи. — Иначе нямаше да знаеш как да пееш и да танцуваш.

С бялата салфетка Лети избърса бузите си. Тъгата се беше разсеяла и тя с удоволствие му разказа за майка си и за голямата къща на Мейн, как са се упражнявали да танцуват балет и фокстрот, как са изнасяли малки мюзикъли пред семейството, как мама винаги й е казвала, че е родена за блясък и слава. Валънтайн слушаше напрегнато, докато големите овални чинии с ухаеща храна бяха поднесени и после вдигнати. Много от ястията бяха със съставки, за които тя не беше чувала, и той обясни кое какво е и вкусът й се стори още по-хубав. Около тях се настаняваха и ставаха клиенти. Той заразказва защо е избягал от дома и как е започнал да работи във водевили. Тя бе чела историята му във филмовите списания, но версията, която той разказа, й се стори трогателна, по-истинска, отколкото предполагаше.

След часове излязоха на тротоара и този път Валънтайн реши, че не е нужно да се крият. Прегърна я през раменете. Небето над тях бе като тъмно среднощно кадифе. Звездите не бяха блестящи като в Охайо, където някои от къщите все още не бяха захранени с електричество, но онези, които съгледа, примигваха сред романтичния мрак.

— Виждаш ли ги? — попита той и посочи към небето. — Ти ще станеш като тях.