Ана Годбърсън
Полет към бъдещето (18)

17

През седмиците, в които Астрид бе далече от Манхатън, лъскавият свят бе продължил напред без нея. На покрива на „Сейнт Риджис“ тя забеляза, че по време на медения й месец са се появили нови двойки, които изпълняваха непознати танци. Тайните местенца, на които ходеха след полунощ, вече не се споменаваха. На тяхно място бяха се прочули други, за които не знаеше паролите и нямаше как да влезе. Към нея, разбира се, все още имаше интерес, но погледите, които й отправяха, бяха подозрителни. Кордилия я увери, че гледат нея. Не им било никак приятно момче от различна част на града да се представя за страхотен летец — така обясни и те не бяха сигурни какво да си мислят, откакто във вестниците пишеше, че с Макс са двойка. Нито едно от тези неща нямаше кой знае какво значение. Астрид не беше в настроение да прави шоу. Просто се радваше, че е в любимата си компания, далече от Догуд, Чарли и мъжете с пушки.

— Една хубава рокля оправя всичко — рече Астрид и прехвърли тънката си ръка върху облегалката на стола, като се отдръпна от кръглата маса. Купа, пълна с орхидеи, бе поставена в средата, а до нея златна купа, пълна с лед, за да охлажда шампанското. — Тази ти стои невероятно добре, мила Лети.

— Валънтайн ми я купи — уточни тя с меден гласец.

— Преди вие, двете сладуранки, да влезете в живота ми — да не помислите, че се хваля, — аз бях момичето, за което не спираха да говорят. Е, няма как да държиш факлата прекалено дълго, без да се изгориш. Кордилия дойде и я пое за известно време, а сега е ред на Лети. — Астрид отпи глътка шампанско и й стана приятно, когато видя руменината по бузите на Лети. — Нали така, Корд?

Оркестърът бе преминал на музика в бърз ритъм и Кордилия обърна гръб на саксофона, за да отговори. По лицето й плъзна хитра усмивка.

— Да, струва ми се, че сега е ред на Лети.

— За Лети — рече Астрид.

Чукнаха се и кимнаха доволни от всичко, което дребното момиче от Охайо бе постигнало.

Песента завърши с весел призив на хорните и двойките на дансинга спряха, за да ръкопляскат. Това бяха момчета и момичета, сред които бе израснала Астрид — децата на най-добрите семейства, прибрали се от пансиони за лятото, готови да се впуснат в игри и да пилеят пари, да полудуват на воля, преди да се върнат на училище, без каквито и да било последствия от лошото им поведение, и да започнат отново да играят футбол, да ходят на среднощни пикници и да се измъкват от общежитията. Не бе минало много време, откакто и тя беше безгрижна и лекомислена като всички тях. Преди навиците на връстниците й я очароваха, но поради някаква причина, така и не разбра каква, когато ги видя да се смеят високо над града, усети стомахът да я присвива.

Последната песен завърши и аплодисментите утихнаха. Астрид обърна гръб на сцената, насочи поглед към приятелките си, доволна, че е с тях и не е в центъра на вниманието. Тогава чу звука.

Гърмежът бе като от пистолет.

Завъртя се тъкмо навреме, за да чуе весел вик и видя на съседната маса Бо Ридли да размахва бутилка шампанско. Бледа течност капеше от тясното гърло. Тапата бе отлетяла в другия край на заведението, на маса, където хората я търсеха сред вещите си. Дори след като разбра откъде е дошъл звукът, шумът в ушите й не престана. Огледа помещението. Погледът й се плъзна над официалните рокли от шифон и масите, отрупани с напитки, цветя и свалени папийонки.

Забеляза Виктор, опрял се на една стена. Наблюдаваше я със същия нетрепващ поглед и си припомни, че ако има опасност, той ще я защити. Раменете й се отпуснаха, но осъзна, че вече няма да може да седи спокойно, докато веселието на партито се разгаряше. Потърси си развлечение и го намери.

Винаги ли е било тук? Беше прекарала толкова много нощи на покрива на „Сейнт Риджис“. Партита по случай нечий дебют, сватби, празнуване на настъпването на пролетта, празнуване на настъпването на есента. Нито веднъж досега не бе забелязала малката арковидна врата в далечния край, нито надписа над нея. Извини се на приятелките си и се промъкна покрай гърчещите се тела. Излезе от кръга светлина, който полилеят хвърляше, и различи буквите. Филомина, пишеше там, Ясновидка. Изключително точни предсказания за сърдечни въпроси и проблеми на стоковия пазар.

— Сигурно не очаквахте никого тази вечер — заяви Астрид, когато отметна тежката пурпурна завеса и влезе в сумрачната стаичка, наситена с мирис на тамян и цигари. — Не и след като навън са се развилнели.

— Напротив, очаквах точно теб.

Акцентът беше европейски, но така и не разбра откъде е жената. Очите й бавно започнаха да привикват с тъмното и видя жена, седнала с кръстосани крака сред възглавници с пискюли. Беше омотана в дрехи с ориенталски мотиви, косата й бе подредена във впечатляваща прическа, преплетени тънки плитки и мъниста. Заговори с весела усмивка.

— Аз съм Филомина. — Посочи на Астрид да седне. След това продължи бързо: — Четири долара за гледане.

— Да, разбира се… — Астрид извади банкнота от жартиера си и подаде пет долара на гадателката.

— Благодаря. — Филомина прибра банкнотата и пак заговори с напевен глас. — Затвори очи, мила, и си поеми дълбоко дъх.

Астрид изпълни послушно.

— Забрави всички беди и отвори съзнанието си за тайнството.

— Добре. — Астрид не беше сигурна какво точно има предвид жената, но се подчини.

— Дай ми ръката си.

Младата жена протегна длан и едва-едва отвори едното си око. Забеляза колко е съсредоточена Филомина над линиите на дланта.

— А-ха — започна тя. — Вече си късметлийка. Пътувала си далече. Имала си много обожатели. Омъжена си за богат човек.

— Да. — Астрид не се сдържа и се попрегърби, когато стана въпрос за Чарли.

— Голяма любов… — Филомина проследи с пръст линията на дланта, — но доста разтърсваща.

— Да.

— Той е груб, амбициозен, понякога не умее да се отнася правилно към нежно цвете като теб.

— Да. — Този път думата прозвуча почти като стон.

— Никога не е лесно да обичаш властен човек — разсмя се Филомина. — Повярвай ми, дете, знам какво говоря.

— Не е лесно — потвърди Астрид.

Изведнъж тонът на гадателката се промени.

— Това пък какво е?

— Кое? — ококори се Астрид. — Кое?

— Ще изпиташ два пъти голяма любов.

— Така ли?

— Да… Само едната ще ти се отрази добре. Другата ще ти носи беди.

— Коя? Съпругът ми или… или другият?

Филомина затвори очи и сви пръстите на Астрид в дланта. Изминаха няколко секунди, в които клепките й от време на време се вдигаха, за да разкрият извити нагоре ириси. Откъм заведението прозвуча барабан и разтърси дюшемето. Жената пусна ръката на Астрид и сведе глава.

— Още не е написано — заяви уморено Филомина. Надигна се от възглавниците и мина през стаята, наля си чаша вода от калаена кана и я изпи на един дъх. — Както и да е — продължи разсеяно и погледна пред себе си, все едно беше сляпа, — животът ти ще бъде истинска буря.

— Какво ще правя?

Филомина бавно направи две стъпки към Астрид и се отпусна до нея.

— Ще ти трябват пари. Имаш ли пари?

Астрид се канеше да обясни, че няма никакви пари, но после се сети за подаръка на баба Донъл и се усмихна. Колко глупаво бе да ги забрави, но сега бе чудесно, че ги имаше и я чакаха.

— Съвсем малко.

— За един долар ще ти дам финансов съвет!

Астрид бързо извади нова банкнота. Филомина я пое с две ръце и затвори очи, а Астрид последва примера й.

— Заложи всичко на фирма „Мариета Фонограф“ и сумата със сигурност ще се утрои за три месеца!

— Наистина ли?

— Да, мила моя. Филомина разбира от тези неща.

— Много благодаря! — Астрид целуна звучно жената и по двете бузи. — Какъв късмет, че ви намерих.

Върна се на партито и завари познатия хаос. Тъмната стаичка на гледачката и спокойствието вътре й се сториха като сън, но пък успяха да я разведрят. Знаеше какво казва Чарли за гледачките — дрънкали единствено глупости, — а и тя самата не вярваше особено. Все пак съветът на жената бе като красива приказка за лека нощ, а и поуката бе, че не е в капан, както се чувстваше досега. Животът й щеше да е истинска буря, нали така я увери жената, и щеше да има много любов, не съвсем малко. Друго не й трябваше.

Соарето в „Сейнт Риджис“ бе организирано в чест на завръщането от Европа на Франклин Отис, когото всички наричаха Младши — най-малкия син на семейство Отис от петролните милионери и по една случайност втори братовчед на Астрид. Към два след полунощ никой не помнеше защо е дошъл. Кордилия се връщаше от апартамента си, когато асансьорът с врати от ковано желязо спря. Тя се упрекна, задето слезе от покрива без Виктор. Макс обаче й липсваше и искаше да позвъни в Уайт Коув, за да провери дали няма известие от него. Сега бе съвсем сама в асансьора и нямаше накъде да мърда, а някакъв мъж се канеше да се качи при нея.

Вратата се отвори и тя отпусна рамене. Клод Карион не беше най-желаното лице, което би искала да види точно сега, но определено не беше агент на Койл Минк.

— О, госпожице Грей. — Той влезе бавно в асансьора и приключи с връзването на връзката си, а усмивката му се кривна наляво.

— Господин Карион. — Тя отвърна на усмивката, но се опита да говори хладно и високомерно. — Откъде идвате?

— Няма да ми повярвате, откривам историите си на най-невероятни места — отвърна провлачено той.

— Да. — Кордилия бе изпънала гръб и не откъсваше поглед от вратата на асансьора, докато тя се затваряше. — Сигурна съм, че е точно така.

— Всъщност току-що чух нещичко, което се отнася за вас, мила моя, и мисля да ви честитя.

— Нима?! — Тя усети как настръхва. Веднага разбра, че става въпрос за Макс. Изобщо не се доверяваше на Карион, но не му показа какво удоволствие ще й достави, ако чуе името на Макс, независимо в каква връзка. Наистина нямаше търпение да научи за какво става въпрос.

— Да. Всички говорят за номера, който Макс направи сутринта.

— И?

— Изглежда, хората, които говорят, са богати. Някой се е съгласил да стане новият му благодетел. Ще заложат много пари на него. От утре продължава тренировките си на летището. По всичко личи, че вашето момче ще продължи напред, независимо от приказките по негов адрес.

Кордилия си пое дълбоко дъх.

— Значи става въпрос за много пари, така ли?

— Чувам, че сумата била доста големичка. Спомена ли ви цифрата, няма да ми повярвате.

— Кой е благодетелят?

Карион поклати глава.

— Анонимен е.

— Хайде, казвайте.

Журналистът се разсмя — две пролайвания — и поклати леко глава.

— Благодетелят е анонимен. Може би човекът не иска да се знае, че спонсорира негър, но със сигурност му допада идеята да спонсорира Макс.

Преди да успее да й каже още нещо, вратите на асансьора се отвориха към покрива и звукът на хорн нахлу и при тях. Кордилия оголи зъби в усмивка под новия пласт червено червило, което си беше сложила, и не бе сигурна дали ще успее да изрече нещо смислено.

— Благодаря ви, господин Карион! — възкликна тя, което прозвуча малко глупаво, сякаш той бе направил нещо.

— Пак заповядайте — отвърна надменно той, все едно лично бе отговорен за късмета, споходил Макс.

— Кордилия! — И двамата се обърнаха към щастливия глас. Лети бе все още в роклята на точки, но обувките й бяха изчезнали. Беше протегнала ръка към приятелката си, още преди да се добере до нея. — Къде беше?

— Звъннах на Чарли. Да не би да пропуснах нещо?

— Не, но без теб не ни е весело. — Тя прикри кикота си с опакото на ръката и си пое дъх. — Дано си била мила и любезна с Клод — рече тя и пристъпи като опитна флиртаджийка на босите си крака. — Винаги трябва да сме мили и любезни с Клод.

— Някакви оплаквания? — изви вежди Кордилия към журналиста.

Той пое ръката й и целуна китката.

— За мен беше удоволствие.

— Тогава довиждане — рече Кордилия.

— Довиждане! — повтори щастливо Лети след нея.

Веселието я беше заразило и Кордилия остана донякъде изненадана от силите на дребничката си приятелка, когато я изтегли на дансинга, където завариха Астрид да се опитва да научи Виктор на куикстеп. По изражението му личеше колко не е сигурен дали трябва да танцува с поверената му чужда съпруга, но ръцете и краката му следваха наставленията й.

— Хайде, миличка, на мен никога не си ми показвала как се танцува куикстеп! — Кордилия пристъпи към тях.

Виктор кимна в знак на извинение и се отдръпна до близката стена, а Астрид избухна в звънкия си смях, хлъцна и отговори:

— Поне сега ще науча някой, който не е кръгла нула! — Астрид прегърна Кордилия през гърба, вдигна другата й ръка и намигна игриво. — Ти ще си момчето, но аз ще водя, нали?

— Нали.

Докато двете се плъзгаха по дансинга, Лети попадна в компанията на Отис Младши, който от няколко часа я следеше с поглед. Сега се беше ухилил, след като най-сетне тя бе в прегръдката му. Лети отговаряше на въпросите му мило, но дори от разстояние Кордилия разбра, че той не й допада. И нейните мисли, също като на Кордилия, бяха някъде другаде, макар да бе щастлива да прекара няколко часа под звуците на музика сред щастливи и безгрижни хора. Навън имаше предостатъчно опасности и несигурност, а Кордилия — също като Лети и Астрид — се бе научила да иска неща, които се оказваха сложни и можеха да бъдат получени на висока цена. Междувременно, преди да дойде време да се разплатят, имаше много по-лоши места, на които да се окажат, отколкото на покрива на „Сейнт Риджис“ след полунощ в компанията на най-добрите си приятелки.