Ана Годбърсън
Полет към бъдещето (15)

14

Заради бурята след полунощ се появиха свлачища и добре, че по това време повечето хора си бяха у дома. В източния край на острова прозорците бяха заковани, а електричеството изключено. Старият двулентов път към града се оказа непроходим и много от къщите, построени близо до брега или в ниското, бяха наводнени. Дървета бяха изтръгнати от земята и се събудиха с корени във въздуха. Оборотът беше твърде нисък в местата, където нелегално се продаваше алкохол, въпреки че имаше и такива, в Манхатън, където хората бяха принудени да останат цяла нощ и резервите бяха напълно изчерпани. Присъстващите си тръгнаха със засрамени усмивки и до края на живота си не спряха да питат близки и познати къде са били по време на урагана от 29-а.

Известният пилот Макс Дарби и Кордилия Грей, дъщерята на контрабандиста, наблюдаваха приливите и отливите на урагана от почти празната бална зала на Гранд Марина Лодж край „Монток“, чийто хидроплан Макс бе взел назаем, за да я прибере. Правил въздушно шоу за тях на откриването на базата — така обясни, — а мениджърът останал негов приятел дори след като благодетелят му го изостави. Това и фактът, че все още му дължеше услуга за последния път, когато бе написал в небето предложение за брак за един от важните им посетители, му бе осигурило хидроплана плюс вечеря от пържени миди. Изядоха ги на плажа в картонени чинии в червено и бяло, преди да плисне проливният дъжд. Повечето гости си тръгнаха навреме, преди да прекъсне електричеството и последният лед да се разтопи. Персоналът бе принуден да изяде стридите, иначе щяха да се развалят. Всички похапнаха послушно и весело. Извадиха и от старите запаси бяло вино, за да преглъщат по-лесно.

Оркестърът остана и засвири по-високо, когато нощта започна да отстъпва на утрото, а камериерките танцуваха с шапки от салфетки. Виждаха как вълните се разбиват в скалистия бряг, как тъмните облаци прииждат от юг, но за Макс и Кордилия тези неща не представляваха истинска заплаха. Седяха един до друг на ниските столове от зебло, които обикновено бяха поставени на терасата, държаха се за ръце по време на бурята и пиеха кока-кола. По-късно персоналът стана сантиментален и заразказва забавни случки. Оркестърът засвири бавна мелодия и Кордилия убеди Макс да потанцуват.

— Изобщо не мога да танцувам — повтори той четири или пет пъти, преди тя да постави ръцете му на място и да отпусне глава на рамото му. Той наистина не можеше, беше очевидно, но тя нямаше нищо против. Беше й приятно просто да се движи под звуците на музиката, докато е в прегръдката му.

На зазоряване бурята беше отминала. Брегът беше осеян с останки, а небето бе нежно розово, където слънцето се опитваше да пробие бледосивото. Персоналът в Щанд Марина спеше по масите — онези, които не се бяха върнали в спалните помещения, а Макс и Кордилия сънено наблюдаваха как цветовете на хоризонта се менят.

Разговаряха тихо, нежно. Гласът на Макс беше бавен и за няколко секунди й се стори, че той заспива. Отпусна ръка на гърдите му, за да го успокои. Тогава усети напрежението в неговите мускули и пак отвори очи.

— Преди да се запозная с теб, мислех само за летене. Тя бе единственото, което ми харесваше.

— Много ми е приятно, че го каза — прошепна тя.

— Не съм се интересувал от мнението на другите, а сега ме е грижа дали имаш добро мнение за мен.

— Имам.

Най-сетне слънцето изгря. Високите прозорци искряха на лъчите му и тя усети топлината по кожата си и клепките. Усмихна се леко.

— Кордилия… — започна той, но гласът му бе като на автомобил, който не иска да запали. Намести се на стола и въздъхна тежко през носа. — Когато си тръгнем, когато се върнем на Норт Шор… когато те оставя в Догуд. — Въздъхна за сетен път и извърна глава настрани. — Искам със сигурност да знам, че пак ще те видя.

Кордилия не помръдваше. Краката й бяха кръстосани. Остави лявата си ръка да лежи точно над сърцето на Макс. Думите му бяха съвсем обикновени, но тя разбра: той изричаше нещо, което не й е казвал досега. Беше признание. Не можеше да го погледне. Неочаквано усети, че е чакала това признание през цялото време и се е страхувала да не избухне в сълзи в такъв момент.

— Никога няма да намеря друго момиче, с което искам да разговарям, както е с теб. Убедено мога да го заявя. — Говореше бързо, сякаш се страхуваше, че тя може да му откаже, ако я остави да заговори. — Искал съм единствено да летя. Искам да съм най-добрият в онова, което върша. Искам всички да знаят, че съм най-добрият. Струва ми се… страхувал съм се, че ако ти си моето момиче, непрекъснато ще мисля за теб, мислите ми ще прескачат към теб и ще изгубя всичко, за което съм полагал усилия. Сега обаче изгубих всичко и знам, че ще си го върна, затова вече не ме е страх. Не се притеснявам, че ще се разсейвам заради теб, нито какво ще кажат хората, задето ти си моето момиче… — Гласът му пак стана дрезгав, но той продължи: — Ще бъдеш ли моето момиче? Наистина моето момиче така, че всички да знаят?

— Аз вече съм твоето момиче, Макс, и пет пари не давам кой знае.

Чу се да изрича тези думи и по устните й затрепка усмивка. В другия край на балната зала хората започваха да се будят, правеха кафе. Тя усети аромата му и разбра: денят напредваше. Беше развълнувана за бъдещите дни, в които всички щяха да научат, че е момичето на Макс. Не беше готова обаче този интимен момент — сама с Макс в далечно кътче на Лонг Айлънд, окъпано от светлината на новия ден — да приключи.

— Поседи с мен още малко.

— Добре — съгласи се той и покри ръката й, все още отпусната върху гърдите му, със своята.

— Майка ти откъде е знаела да те нарече Валънтайн?

— В какъв смисъл? — Той беше застанал пред огледалото в гардеробното до голямата спалня в кремаво и златисто, която делеше със София, и гласеше високата яка на дългото до коленете сиво сако — костюма му за „Добрият лейтенант“. Това беше стаята на София и на съпруга на София. Лети не бе забравила напълно тези факти. Не спираше обаче да размишлява над онова, което Валънтайн й каза: нещо, което е толкова хубаво, не може да е грешно. След като София замина с Монтроуз, не беше ли и на Лети позволено да прояви малко егоизъм, като го спаси от брак без обич?

Тази сутрин от студиото бяха изпратили костюма. Валънтайн и Лети обаче го видяха чак следобеда, когато Хектор излезе от асансьора, прехвърлил го на едната си ръка. Снощи бяха заспали свити на разположените едно срещу друго канапета в хола. Последното, което Лети помнеше, беше, че Валънтайн искаше да я нарисува във вида, в който беше, и я помоли да остане неподвижно. Тя се опита да държи очите си отворени, но клепачите й натежаха. По радиото съобщиха, че през нощта е имало буря, но те са спали през цялото време. Сега, докато седеше на червеното кадифено канапе, единствената й мисъл беше, че той е олицетворение на романтиката. Това имаше предвид, но щом усети бузите си поруменели, заопипва подгъва на полата си.

— Името е съвършено за теб — прошепна тя. В мига, в който изрече думите, усети колко угоднически звучат и я сполетя черна мисъл. Целувката им вероятно не означаваше кой знае какво. Навярно просто се поувлякоха в онзи момент и тъкмо затова тя бе с блеснали очи сега. — Това исках да кажа.

— Но ти не ме познаваш под друго име! — Той бе зает да оформи извивката на лявата си вежда с нокътя на малкия пръст. — Ако ме познаваше като Хърман през изминалите години, нямаше ли да ти изглеждам съвършеният Хърман!

— Хърман! — повтори Лети през смях и изсумтя. — Няма начин да си Хърман.

— Нямаше ли да съм красив, ако се казвах Хърман?

После я погледна с онзи поглед, изпълнен с надежда, който, незнайно защо, напомни на Лети за Яйчо, когато кучето вдигаше поглед към господарката си в очакване на одобрение. Щом го видя, вече не се чувстваше засрамена и пристъпи към него.

— Лети. — Той произнесе името й, все едно е някаква красива, тайнствена земя, която той вижда за пръв път. С показалец проследи линията на брадичката й. — Лети, истински късмет е, че те срещнах.

— Сериозно ли говориш?

— Да. — Върхът на пръста му се спусна от брадичката към врата, после по ръката, докато не пое малката й длан в своята едра. — Ще вечеряш ли с мен?

Мисълта да седи в ресторант с мъж като Валънтайн, за когото пишеха във вестниците и бе пътувал до Европа, за когото мечтаеха жените по цял свят, докато заспиваха, завладя Лети и й се стори, че трябва да откаже. Само дето нямаше никакво желание да отказва. Пое си дълбоко дъх и реши: случилото се снощи е било истинско.

— Да.

— Ще отидем поотделно, за да не се стори странно на Хектор… или на феновете ми. Нали може?

Тя кимна. Всъщност не беше сигурна защо има значение и смътно разбираше как, ако мисли задълбочено, ще стигне до заключението, че върши нещо нередно. Но пък беше толкова вълнуващо — двамата щяха да излязат, около тях щеше да има какви ли не хора, но единствено те двамата щяха да са наясно какви са чувствата помежду им.

— Добре… сега се облечи. И още нещо, Лети.

Тя бе на прага на стаята и го погледна през рамо.

— Да?

— Би ли облякла роклята, с която беше онази вечер? — Той се усмихна широко като момче. — Червената.

Лети усети тръпка на щастие и бе изкушена да откликне с ентусиазъм, но първо се запита как би постъпила София. Затова се усмихна едва-едва и тръгна към стаята си, за да се направи красива за срещата със звездата от „Скитникът и наследницата“.