Ана Годбърсън
Полет към бъдещето (26)

25

Вторият автомобил профуча през портите на Догуд, когато Астрид все още бе прегърнала съпруга си през врата. Фаровете го заслепиха и той пусна ръцете й и я вдигна през кръста. Тя бе готова да извика от болка, но мъжът й така бе притиснал дробовете й, та не успя да издаде никакъв звук. Със свободната си ръка Чарли извади пистолет от скрития кобур и го размаха във въздуха, изстреля куршум към арката над тях. Гостите чуха изстрела в непосредствена близост и нервният им шепот се превърна в оглушителен рев. Двойки, спрели да танцуват, неспокойни се оглеждаха да разберат какво правят останалите. После се разпиляха, хукнаха във всички посоки. Барабанистът изпусна инструмента си, от който се чу хрущене, когато се удари в дансинга.

Астрид бе настрани, ръцете я държаха под странен ъгъл и тя се оглеждаше диво за Виктор, но така и не успя да го види. Мина й през ум, че е обзета от паника и затова не може да познае никого, нито да разбере какво всъщност се случва. Успя обаче да забележи Кордилия, докато Антъни я отвеждаше към къщата. Били пък преобърна маса — отрупана с лед, цитрусови плодове, листа от мента и висока пирамида от кристални чаши — и тласкаше група момичета, отворили широко уста от страх, с лица, набраздени от сълзи, зад нея.

Пристигна и трети автомобил и блокира нова страна от тентата. Онези, които все още не бяха налягали на дансинга, обзети от ужас, и момчетата в бели сака, които никога не се бяха сблъсквали с нещо по-страшно от преценяващия поглед на оберкелнера, прегърнаха момичетата си, за да ги защитят.

Бяха стигнали от другата страна на къщата и Астрид усети, че тиарата на баба й е паднала. Изкрещя на Чарли да я пусне. Дори да я бе чул, той не отговори. В онзи момент тиарата, изглежда, представяше целия й живот дотогава.

— Чарли! — извика тя, докато той я носеше по стълбите на верандата. Беше я преметнал на рамо. Тя зарита с крака, за да привлече вниманието му. — Чарли?!

— Какво, по дяволите, се случи? — Беше гласът на Чарли. Разбра го, защото усети как тялото му се надига и отпуска при всяка изречена дума, но така и не успя да познае гласа.

Подминаха редица от хората на Чарли, застанали с вдигнати картечници, готови да влязат в балната зала, където полилеят хвърляше отблясъци по голия, полиран под.

— Три коли — обади се Джоунс. — Джоуи излизаше от портиерната да им каже да паркират отстрани, но те го застреляха и просто подкараха напред. Момчетата на позиция върху оградата — стреляха и по тях, някои сигурно са ранени, но не знам колко. Наблюдавах всичко от покрива. След първия автомобил и другите нахлуха в имението.

Чарли изруга.

— Кои са тези типове?

— Трябва да са хората на Минк.

— Чарли! — изписка Астрид и заби пръсти в кожата му.

— Какво? — попита гневно той и я пусна на пода.

Очите му бяха огромни, диви и за кратко тя се уплаши повече от начина, по който гърдите му се надигаха, отколкото от хаоса навън. Тя отстъпи от него. През френските прозорци нахлу порив вятър, поде синята пола на роклята, която одеве й се струваше изключително изтънчена, а сега вече бе просто нелепа. Мъжете на верандата бяха готови и чакаха нападението.

— Какво? — попита отново Чарли.

— Къде е Виктор?

— Какво?! — Очите на Чарли се превърнаха в зловещи цепки. Той стисна китката й и изви болезнено ръката й. — Какво значение има?

Тя предположи, че е извадила късмет, задето той не настоя с въпросите, но от начина, по който изви ръката й, се уплаши да не я изтръгне от рамото. Отново закрещя заповеди. Изпрати Келър и Антъни да вземат Кордилия и Лети, да ги качат на покрива и после да се залостят вратите. След това повлече жена си през балната зала, по коридора, към остъклената веранда, където високите стъклени стени очертаваха остатъците от съсипаното й парти.

Тентата беше провиснала в средата. Куршумът на Чарли сигурно бе пречупил някоя от подпорите. Може и хората на Койл Минк да го бяха направили. Три автомобила ограждаха тентата, все още с включени фарове, и оставяха бледи конуси от светлина в мрака. Вратите на автомобилите бяха отворени. Мъжете, влезли в Догуд с тях, започнаха да слизат. Одеве Астрид се уплаши, но сега вече беше далече от подобна мисъл. Стомахът й се сви, лицето й пребледня, но не се страхуваше, че се е случило нещо, защото знаеше, че лошото предстои.

Чарли я теглеше през стаята, покрай протритите канапета и цветя в саксии, към прозореца.

— Чарли, не трябва ли да…

— Млъквай! — изръмжа той.

Тогава забеляза тортата. Беше на маса между тентата и стената на къщата, където хората от кетъринга я бяха поставили, докато дойде време да запалят свещите и да запеят. Разбра какво представлява тортата и трепна. Глазурата беше в жълто, розово и металик. Беше украсена така, че да прилича на нея, облечена в сребърна рокля и златна корона. Истинска торта, ала Астрид. Докато тя мислеше, един от сервитьорите се хвърли през пердето, което скриваше вътрешната част на тентата, тялото му се стовари върху масата и тортата се прекатури.

— О! — изхлипа Астрид, като видя червените кадифени парченца по поляната отпред.

Не й остана време да скърби за захарната си версия, защото завесата бе разкъсана и мъже в тъмни костюми и шапки, стиснали автомати, все едно държаха ножове или вилици, се отправиха към къщата, обърнали лица към високата стъклена стена, която се издигаше пред тях.

— Чарли, какво, за бога, правите там?! — провикна се Джоунс от вратата към коридора.

— Хайде, Чарли — прошепна Астрид.

Чарли я държеше здраво и изглежда, му се искаше да продължи да наблюдава натрапниците с лице, разкривено от гняв. Пистолетът беше все още в другата му ръка, но той не го вдигна. Очевидно не се интересуваше от безполезни жестове като този. Остана така, докато първият мъж стреля.

Тогава, най-неочаквано, тя усети тежестта на тялото му и двамата се отплеснаха на една страна. Подът под нея се надигна и я удари отстрани, а персийският килим издраска кожата й. Чарли я бе скрил наполовина, докато я теглеше настрани от стъклената стена зад тапициран фотьойл, без да е наясно дали ще ги защити. Успя да притисне главата й надолу, за да види как стъклената стена се разпада при първия залп и стъклата се посипват навсякъде. Тя стисна очи, но усети късчетата и остра болка на голия прасец.

След като стъклото се пръсна, автоматичният огън престана за кратко. Астрид усети бесните удари на сърцето на Чарли до гърба си. Тишината не беше пълна. Проехтя смях в наситения с барутни изпарения въздух.

— Чарли! — провикна се някой с омраза и присмех. — Излез, хайде, излез, където и да си! Койл Минк иска да те поздрави.

Очите на Астрид, ококорени от страх, се стрелнаха към Чарли, но той й се стори неестествено спокоен. Беше се вторачил в нея, а ъгълчето на устата му потреперваше в тъжна усмивка, предназначена единствено за неговата жена.

— Любима! — прошепна той. Объркана, тя поклати глава и бавно проумя, че той не е имал план за бягство, когато я доведе тук. Джоунс вече не беше на вратата. — Докато смъртта ни раздели, нали?