Ана Годбърсън
Полет към бъдещето (19)

18

Портиерът позвъни и съобщи на Кордилия, че има посетител. Приятелките й вече се бяха унесли в огромното хотелско легло. Не ги събуди дори телефонът. Кордилия целуна и двете момичета по челата, остави им бележка и наметна тънка копринена пелерина на раменете си, докато бързаше да излезе от тъмния хол. Асансьорът се забави цяла вечност, но тя усети как се спуска под краката й като влакче в увеселителен парк. И… във фоайето видя Макс. Той протегна ръка към нея и без да продума, я изведе навън. Отново бяха заедно и не съществуваше никой друг.

— Това е мое. — Двамата бяха застанали под навеса на хотела между две огромни палми. Бяха й необходими няколко секунди, докато разбере, че той говори за лъскавия автомобил в бяло и кремаво, паркиран по-надолу на улицата. Фаровете изпъкваха от двете страни на дългата предница, а отстрани, над джантите, беше извит. Това е „Студебейкър Президент“ — обясни той и тя долови гордостта в гласа му. — Вдига до сто и пет километра в час!

— Страшно е красив.

— Може ли да те повозя?

— Разбира се, господин Дарби, с удоволствие.

Въздухът бе натежал от мъглата, докато вървяха по индиговия тротоар, хванати небрежно за ръце. Тя видя капките на пътя, когато някаква кола профуча покрай тях. В този час нямаше много автомобили и хора — само силуети се придържаха към стените на сградите и се мяркаха под оранжевите светлини на уличните лампи, фигури, подобни на Кордилия и Макс. Кожата на ръката й бе почти мокра от влагата, но нито един от тях нямаше желание да се прибере.

— Откъде го взе? — попита Кордилия, когато той й отвори вратата.

— Имам нов благодетел…

— Чух — прекъсна го с усмивка тя.

Макс се ухили и затвори вратата. Очите му блестяха през отворения прозорец.

— Видя ли? Сигурен бях. Всичко ти е известно. Както и да е, той ми я даде.

— Той ли? — попита момичето, след като пилотът заобиколи, седна и включи двигателя.

— В това вече не съм сигурен. Просто предполагам. Той… или тя… не си каза името. Досега разговаря с мен само чрез адвокат.

— Значи има много пари, щом ти подарява автомобил.

— Да — потвърди Макс.

— Радвам се.

— Чакай да видиш новия ми апартамент. Подреден е специално за мен, Кордилия. Отново ще мога да летя всеки ден.

Тя не знаеше как да го поздрави за късмета, затова се наведе и го целуна по бузата.

— Нямах търпение да ти кажа. Гладна ли си? Може ли да те заведа да хапнем нещо?

— Умирам от глад.

Продължиха към денонощна закусвалня на ъгъла на Петдесет и първа и „Бродуей“, където стъклените прозорци бяха извити, а хората, седнали вътре, виждаха цялото кръстовище. Заведението бе ярко осветено и Кордилия забеляза витрината с пайовете и боядисаната в червено коса на жената, която връщаше ресто на касата. Пресякоха „Бродуей“ хванати за ръце. Само половината сепарета бяха заети толкова рано сутринта. Момичета във вечерни рокли тръпнеха в очакване на палачинките си, докато неколцина не толкова добре облечени люде с радост се бяха надвесили над чинии пастърма с ръжен хляб.

Сервитьорка в жълта униформа и обикновено лице ги поведе към една от масите. Дори да ги позна, не се издаде. Взе поръчката им — ябълков пай със сирене за Кордилия, яйца и бекон за Макс, — все едно изслушваше съпруг, когото вече не обичаше, докато й чете от спортната страница.

Кордилия дръпна няколко фиби от косата си и пусна вълнистите кестеняви кичури с медни нюанси по раменете. Подпря лакти на масата и отпусна слепоочие на дланта, а пръстите прокара през гъстата коса.

— Там, откъдето идвам — прошепна тя, — не можеш да си поръчаш закуска след девет или вечеря след шест, а ако излезеш вечерта след десет, ще решиш, че не е останал нито един жив човек в целия град. Със сигурност няма да ти направят яйца.

Сви рамене от почуда и затвори очи. Докато беше тук с Макс, остана с впечатлението, че получава потвърждение на смътното подозрение, което имаше, докато живееше в Юниън, в нощи, когато лампите бяха угасени и не можеше да заспи: съдбата наистина й е отредила да бъде забележителна.

Когато ги отвори, той беше все още пред нея — смелият и опитен герой, за когото вестниците пишеха, със светлосините очи и изпънат, стегнат гръб.

— Просто не мога да повярвам — рече тя простичко, защото бяха заедно, а и той бе получил нова възможност. — Тази вечер предусещам, че мога да отида почти навсякъде и никой не е в състояние да ме спре.

— Знам какво имаш предвид.

Кордилия остави чашата на масата и го погледна развеселено.

— Но ти можеш да отидеш навсякъде! Умееш да летиш!

— Аз ли? — Той поклати глава, докато разбъркваше кафето. — Нищо особено, просто го мога. Това вече е ново начало. Нямах желание цял живот да забавлявам хората с глупави номера.

— Ами тогава какво?

— Искам да летя сам до Аляска. Или до Патагония. Искам да стана първият човек под двайсет, летял от Ню Йорк до Париж.

— От Ню Йорк до Париж ли?

Тя се усмихна на звученето на двете копринени срички, с които наричаше града от другата страна на необятния океан. Едно време това място щеше да й се стори невъзможно далечно, а сега й се струваше съвсем наблизо.

— Да… Ще е необходим подходящ самолет, разбира се. Веждите му се свъсиха над широкия къс нос и пръстите му се стегнаха около чашката за кафе, докато гледаше някъде в пространството. Дори не забеляза как сервитьорката се приближи до масата им и чиниите изщракаха на плота.

— Ехо, тук ли си? — изчурулика Кордилия, когато осъзна, че той все още не е съгледал храната пред тях.

— Извинявай, отегчавам те. — Макс прокара ножа през яйцата и жълтъкът се разля върху кафявите картофи. — Просто… нямам търпение.

— Отегчавал ме бил! — Тя се усмихна над чашата си за кафе. — Да не би да мислиш, че момчетата, откъдето идвам, използват думи като Патагония?

— Не искам и да знам за момчетата там, откъдето идваш — сряза я бързо Макс, без да вдига поглед от чинията, докато лапваше яйце с картоф.

— О!

Магията се разпиля и Кордилия погледна пая. Апетитът й се изпари. Можеше да говори само за едно момче, а тя го бе напуснала завинаги, когато избяга от града. До момента не бе и помисляла да разказва на Макс за него. Откакто научи тайната на Макс, й бе минало през ума да му разкаже за своята тайна. Как в деня на заминаването си от Юниън бе обещала на Джон Фийлд да му бъде съпруга завинаги, закле се в църквата на Мейн Стрийт, в присъствието на леля си и чичо си, под погледите на цялото семейство. Не се притесняваше за Джон. Сети се как Том я целуна на лодката и се надяваше Макс никога да не узнае. Единственото й желание беше да е в компанията на Макс, но сега вече знаеше колко лесно се възпламенява желанието й към Том и се надяваше той да остане далече от нея.

Докато Макс поглъщаше яйцата, Кордилия насочи вниманието си към прозореца. Мъглата навън се беше превърнала в дъжд. Пороят се изливаше над кръстовището, силен вятър блъскаше в стъклата и звучеше така, все едно хвърляше чакъл по тях.

Вратата се отвори и смесена група, която се заливаше от смях, нахлу в заведението. Въздухът, който ги последва, не беше студен, но Кордилия потръпна и сви ръце около чашата кафе. Новодошлите се затюхкаха за състоянието на дрехите си и застигналия ги порой. Роклите на момичетата бяха подгизнали, прилепнали към кожата им, и Кордилия забеляза, че ризите на момчетата също са мокри. Държаха вестници над главите си, ала те не бяха ги защитили.

Дъждът навън се лееше, плющеше силно, красиво. Кордилия не се сдържа и се усмихна. Когато мокрите новодошли минаваха покрай сепарето им, дребно момиче с кален подгъв изпусна вестника си. Дъждобранът й изглежда я беше предпазил от дъжда, защото тя беше суха, за разлика от вестниците на другите, които лежаха на мокра сива купчина край вратата. Кордилия успя да прочете буквите в далечния ъгъл, където пишеше, че е понеделник сутринта, 19 август 1929 г. Макс изглежда също видя вестника, защото се наведе да го вдигне, но когато понечи да го подаде на момичето, Кордилия поклати бързо глава и очите й блеснаха, за да му подскаже да го задържи.

— Това е сутрешното издание — прошепна тя.

Макс й го подаде и се надвеси над яйцата.

Доброто й настроение бе изместено от чувство на страх, щом забеляза заглавието. „ЛАРАМИ ТВЪРДИ, ЧЕ НИТО ЕДИН НЕГЪР НЕ Е ПО-ДОБЪР ОТ НЕГО. ПРЕДИЗВИКВА ДАРБИ НА ДВУБОЙ.“

— Еди е голям арогантен надувко — обясни Макс. — Върти се на летището, но му липсва дисциплина. Смята, че след като дядо му е роден тук, има повече права от другите, които току-що са слезли от кораба. Или от хората, които са били принудени да се качат на някой кораб. Вече не ме харесва особено.

— Струва ми се, че е тъпак. — Кордилия се опита да му вдъхне кураж, но разбра какви чувства изпитва Макс. Той отново се загледа в пространството. Дори думите на Еди Ларами да го бяха наранили, с нищо не го показа.

— Такъв е. И не е кой знае какъв летец, макар да умее да вдигне самолет от земята.

Триъгълното парче пай стоеше недокоснато между тях. Оранжевият резен сирене вече беше твърд и лъскав. Няколко кафяви трохи бяха изскочили на масата. Мълчанието продължи, докато Макс пукаше кокалчетата си. Огледа разтревожено заведението, все едно благоволението на света към него започваше да се изплъзва точно в момента, а той можеше да го избегне единствено ако е достатъчно бърз. Кордилия се протегна към ръката му, но преди да успее да я стисне, по лицето му се разля широка усмивка.

— Нали няма да го направиш? — попита тя.

— Разбира се, че ще го направя. Мога да победя всяко момче с вързани очи. — Подпря лакти на масата и продължи да се усмихва, докато накрая и тя се усмихна. — С лекота ще победя всяко момче, а после всички пак ще ме приемат сериозно. Ще видиш.

Тя сведе глава, но не отклони поглед.

— Вярвам в теб.

— Чудесно. — Макс извади банкнота от джоба си и я остави на масата. — Хайде, искам да видиш новия ми апартамент.

 

 

— Пак ще вали. — Астрид беше застанала съвсем близо до прозореца и думите й оставиха облаче, което замъгли зеленината вън.

— Съмнявам се. — Виктор беше седнал на сгъваем стол точно пред вратата на стаята й, където пазеше, откакто се върнаха от града. Чарли бе позвънил в „Сейнт Риджис“ рано сутринта, за да говори с Кордилия, но откриха, че през нощта е излязла да се види с Макс. Затова нареди Астрид веднага да се прибере, въпреки уверенията й, че Кордилия ще се върне всеки момент. Чарли, разбира се, никакъв го нямаше, когато влезе в къщата. Сега куфарът й беше поставен отворен на леглото, дрехите, които си бе мислила да облича, докато е в града, бяха пръснати по кувертюрата и излъчваха същото разочарование, което изпитваше и тя, задето не е довършила забавленията. — Цяла нощ ту валя, ту спира, но ми се струва, че повече няма да вали.

— В такъв случай, най-добре да се поразходя, преди да стане твърде лошо и да не мога да изляза. Откакто се върнахме, се чувствам като птица в клетка!

Астрид говореше небрежно и безгрижно както винаги, но Виктор дори не направи опит да се усмихне. Не че не я чуваше. Знаеше, че я чува, защото се изправи, когато мина покрай него и я последва надолу по стълбите на почтително разстояние.

— Няма ли да си обуеш обувки?

Бяха пред главния вход и Астрид спря на прага. Автомобилите, които обикновено бяха паркирани на хълма, пред гаража, ги нямаше или бяха прибрани. Липите от двете страни на покритата с чакъл алея се бяха привели към нея. Облаците над главите им бяха натежали, черни. Без автомобилите пейзажът изглеждаше като забравен от времето. Все едно наблюдаваше сцена от викториански роман, от онези, в които измъчената героиня допуска грешката да излезе в капризното време сред полята и се връща с тежка, фатална настинка.

— Не — отвърна Астрид и спря на каменната веранда, преди да пристъпи по каменните стъпала. Беше облечена в бяла ленена пижама и бяла ленена блуза — същите дрехи както в деня, когато Чарли побесня и я накара да си остане вкъщи — и не можа да измисли какви обувки да обуе, за да подхождат на това облекло. — Няма.

Тя стигна до тревната площ и той се изравни с нея. Запита се дали Виктор знаеше къде е Чарли и какво би отговорил, ако го помолеше да й каже.

— Ти убивал ли си някога?

Последва дълго мълчание.

— Защо питаш?

Бяха се доближили до лабиринта с живия плет, ограден със зелени стени, синкави над окосената ливада с два каменни сфинкса от двете страни на входа, също като стражи на изгубена цивилизация. На Астрид никога не й беше хрумвало колко е самотно в провинциално имение, колко малко хора има и колко е далече от живота.

— Напълно нормално е да питам. Свиква ли се? Мислиш ли, че съм глезено момиче, расло под похлупак, след като останах толкова шокирана?

Виктор стисна ръце зад гърба си и въздъхна, когато минаха покрай грижливо оформените храсти и влязоха в лабиринта.

— Не, просто не е трябвало да виждаш какво става.

— Да, но аз видях. Омъжена съм за човек, който… върши подобни неща, така че защо да не видя?

— Ако беше моето момиче… — Виктор замълча. Лабиринтът се изви. Двамата застанаха в празен ъгъл и неочаквано настъпи тишина. Нито единият не помръдваше, макар Астрид да извърна сърцевидното си лице към него, но той не желаеше да срещне погледа й. За мъчителна секунда вдигна очи към небето, сетне пак сведе глава към краката. — Тогава нямаше да се случи по този начин — заяви накрая той и гласът му леко потрепери.

— Само дето аз не съм твоето момиче. — Изрече го простичко, все едно не бе нито добро, нито лошо. В гласа й нямаше покана, но той пристъпи към нея и отпусна ръка на ханша й.

— Не си — потвърди Виктор също толкова простичко. Очите му най-сетне срещнаха нейните.

— Не трябва да…

— Знам. — Бодигардът отдръпна ръка и пъхна палец под катарамата на колана. Тя смяташе, че това ще й донесе облекчение, и не бе подготвена за залялото я разочарование, когато той не я докосна. — Наясно съм, не бива. Не спирам обаче да мисля за онази целувка и…

Преди той да успее да довърши, Астрид навлезе по-дълбоко в лабиринта.

— Тогава недей — подхвърли тя небрежно, сякаш мислеше за целувката. Колко много я беше искала, колко въздушна и прекрасна беше. — Едва ли ще имаш късмет, ако решиш да играеш на тази игра.

— Не е игра. — Сега тя ускори крачка, но той я настигна с лекота, когато пътеката се изви и ги отведе още по-навътре. — Все си мисля…

— Никой не видя, Виктор. — Тя сви вежди и продължи, а думите се заредиха по-бързо и сърцето й заби ускорено, все едно тичаше. — Щеше да си мъртъв, ако някой знаеше.

— Повярвай ми, знам. Мислих над всичко това. Само че не то ме притеснява. Не се тревожа за себе си. Притеснявам се, че…

— По дяволите — възкликна Астрид и тропна гневно с крак. Беше завила и се бе натъкнала на отсечка без изход — висока стена, обрасла в лози. Вената на челото й запулсира. Тя погледна гневно стената, все едно, ако бе малко по-приятелски настроена, щеше да успее да се прекачи и да намери друг живот. Поклати бавно глава и се обърна. — Извинявай, че те целунах, Виктор. Аз съм една разглезена егоистка и не би трябвало да те излагам на риск по този начин…

— Не го прави. Не ми отнемай онзи момент.

Прииска й се той да не я наблюдава така със сериозните, непонятни тъмни очи, като селянче, което току-що е видяло кралицата за пръв път и не може да повярва на разкоша пред очите си.

— О, Виктор, кажи? Какво искаш да направя?

— Да ме изслушаш.

— Добре.

— Не се тревожа какво ще ми се случи на мен. Тревожа се, защото не спирам да мисля за онази целувка и не знам дали ще успея да се въздържа да не те целуна отново. Тревожа се, защото Чарли Грей е жесток, а аз съм влюбен в момичето на Чарли Грей.

— Любов ли? — Тя усети как й прималява и гърлото я пристегна. Щеше й се да се протегне към него, но той сякаш бе много далече. Просто стоеше на тревата, висок, слаб. Сравняваше го с мъжа си и почти й приличаше на момиче. Припомни си какво бе сторил Чарли на другия човек и как би постъпил с Виктор, който беше по-слаб и не толкова обигран.

— Мислиш ли, че би могла да ме обикнеш? — попита най-сетне той.

— Не знам! — Тя скри очите си с ръце. — Не знам, наистина не знам.

Мълчаха известно време, но тишината не им донесе спокойствие. Гърдите й се надигаха тежко, лицето й се беше сгорещило, чувстваше сърцето си свито.

— И в двата случая е най-добре да си отида. Разбираш, нали? Ако ме обичаш, трябва да дойдеш с мен.

— По дяволите! — Астрид свали ръце от лицето си и ги сви на юмруци отстрани. Погледна Виктор с измъчен поглед, отчаяно, и й се прииска той да пристъпи към нея, да я гушне, да я притисне до меката зелена стена, тя да обгърне кръста му с крака и да прокара пръсти по гръбнака му, да се престори, че са женени, да си представи, че не е Астрид Грей, че все още може да не прави нищо и нищо няма значение. Той обаче не помръдна. — По дяволите — изрече отново тя, този път тихо, почти шепнешком.

— Кажи.

— Не знам, Виктор. Нищо не знам. Всичко ми звучи напълно откачено. — Пристъпи към него, но краката й бяха омекнали, като на еленче, а не бе сигурна дали ще я подхване. Той обаче бе забелязал, че нещо не е наред с нея. — Може би — продължи тя и се отпусна на гърдите му, прегърна го през врата. — Единственото, което знам, е, че искам да ме прегърнеш. Би ли ме прегърнал? Само за малко. Моля те.

Това не бе отговорът, на който той се надяваше, въпреки това нежно я целуна по косата.

— Добре — отвърна и тя се отпусна с цялата си тежест.

 

 

Сънят преди събуждането беше приятен, но умът на Кордилия заработи веднага щом забеляза, че стаята, в която се намира, е непозната. Тя скочи, отметна завивките и се съгледа все още облечена. Семпла черна рокля с издължено, право бюстие и дантели на подгъва, точно под коляното, малко по-дълга отзад. После се сети. Беше я облякла за танците на покрива на „Сейнт Риджис“. По-късно бе с нея на късната вечеря с Макс, а и когато той подкара към Лонг Айлънд, докато слънцето изгряваше. Беше й се сторил толкова щастлив и горд от себе си и настояваше да й покаже апартамента. Колкото и да се опитваше, не успя да си спомни как и кога са пристигнали в него. Изглежда, я беше пренесъл. С въздишка затвори уморените си клепачи и се отпусна на възглавниците. Рано или късно с Макс трябваше да се научат да си лягат в приличен час. Тя обаче не заспа и след малко стана от тясното легло. Освен скрина с три чекмеджета то бе единствената мебел в стаята. Тръгна на пръсти към отворената врата. Втората, по-просторна стая, бе също толкова гола. Два стола бяха придърпани пред квадратна маса в средата, календар от бензиностанция бе закачен на стената. Подът беше от дърво, боядисан в синкавосиво, на места износен. Под прозореца се виждаше мивка, а до нея малка печка и това бе всичко в кухнята. Все пак беше впечатляващо. Кордилия бе избягала, за да живее в имение, но беше наясно, че дори стая като тази сигурно щеше да й се стори замък след живота при леля й Айда, щом като е единствена и само нейна.

Преметна коса през едното рамо, заобиколи масата и пристъпи към мивката. Запита се къде ли е Макс, но това не я разтревожи особено. Може да е излязъл за вестник, за да разбере дали Еди Ларами е отправил към него нови обиди, или пък е отишъл да купи нещо за закуска. Може би щеше да продължи да се усмихва вътрешно, ако глас не бе зашепнал в ухото й: „Кордилия, вдигни очи“. Тя се завъртя, но в стаята нямаше никого. Да не би още да спеше или просто й се причуваше това или онова? Обърна се към прозореца и разбра, че е напълно будна. Беше благодарна на странната магия, която я призова да се огледа. От прозореца се виждаше летище, ширнало се поле със смачкана трева. Лошото време сигурно щеше да се върне, но над хангара светлееше синя ивица. Тя бе достатъчна, за да освети червения биплан, който правеше лупинги в небето и оставяше след себе си бели букви, които разпозна. Самолетът завърши К, последва О, започна Р, а след това и Д. Докато завърши Я-то, тя имаше чувството, че цялата грее, а кожата й искри. Не можеше да повярва как Макс, толкова затворен и саможив, когато се запознаха, е способен на подобен забележителен жест. Сякаш се беше качил на най-високата планина, за да изкрещи името й в чистия, разреден въздух. Нямаше кой да види как се изчерви. Усети колко е нетърпелива той да кацне, за да го прегърне и да го увери, че и тя се чувства по същия начин.