Джейн Ан Кренц
Не се доверявай на никого (7)

7.

Той стоеше накрая на кея, загледан в отражението на луната върху водата, и си мислеше за реакцията на Грейс при сигнала за получен имейл. После отново се замисли за новите ключалки и резета.

Погледна към къщата на Елънд. Лампите още светеха.

Какво, по дяволите. Нямаше какво да губи. Вече беше прецакал нещата.

Отново извади телефона си и набра най-новото име в краткия списък с лични контакти.

Грейс вдигна на първото позвъняване.

— Кой се обажда?

Напрежението в гласа й му подейства като леден душ. Осъзна, че тя вероятно не беше разпознала номера му.

— Джулиъс е. Извинявай. Не исках да те плаша. Просто исках да се уверя, че всичко е наред.

Последва кратка пауза.

— Добре съм. Защо реши, че може да не съм?

— Четири нови ключалки и резета на вратите ти.

Нова пауза. Този път по-дълга.

— Много си наблюдателен.

— Звучиш изненадана.

— Реших да подменя ключалките, защото ще остана тук известно време и живея сама. Клауд Лейк вече не е малкото сънено градче, което беше някога.

— Доколкото съм чувал, не е бил най-безопасното място на планетата и по времето, когато си била дете.

Ново мълчание, пропито от напрежение.

— Някой ти е разказал за случилото се в приюта — каза Грейс накрая.

Не беше въпрос. Изрече го примирено.

— И Харли Монтоя, и Дев го споменаха — обясни Джулиъс. — Заинтригувах се, така че изчетох част от репортажите във вестниците от онова време. Но според Харли, Девлин и репортажите, се е случило в старата странноприемница на Клауд Лейк от северната страна на езерото, не в приют.

— Странноприемницата първоначално е била построена като частен приют за душевноболни. Това е било в края на миналия век. След закриването му, имотът мина през няколко различни собственици, които опитаха да го направят на хотел. Последният собственик го нарече „Странноприемница Клауд Лейк“. Сградата е изоставена от години.

— Това, което чух, е, че си намерила труп в мазето на онова място, когато си била на шестнайсет. Убиецът е бил още там.

Последва ново дълго мълчание от другия край на линията.

— Колко подробно си проучил тази история?

— Спасила си едно дете. При това едва не си била убита. Но в крайна сметка убиецът е бил този, който е загинал.

— Беше преди много време. Старая се да не мисля за това.

— Това ли е подходът на позитивното мислене? Да забравяш лошите неща?

— Да — натърти тя. — Накъде биеш с тези изказвания?

— Преди десет дни си попаднала на друг мъртвец.

— И?

— Откриването на трупа на Уидърспуун сигурно е пробудило много неприятни спомени. А в случая с Уидърспуун убиецът още е на свобода, сигурно не ти е лесно да не мислиш за миналото.

— Какво става тук? На психоаналитик ли се правиш?

— Просто изреждам фактите — отвърна Джулиъс. — Свързвам точките.

— Не е нужно да ми ги напомняш, повярвай ми.

— Изплашена си.

Ново мълчание се възцари в разстоянието помежду им. За момент Джулиъс се зачуди дали Грейс ще отрече страха си.

— По-скоро… притеснена — призна Грейс накрая. — Не очаквах да ми е толкова нервно, не и тук в Клауд Лейк.

— Защото не си в Сиатъл, където е станало убийството? Схващам логиката ти. Но тя е дълбоко погрешна и затова не работи. Искаш ли да ми кажеш защо подскочи, сякаш те удари ток, когато телефонът ти изпиука, че имаш нов имейл?

— Не съм подскочила.

— Стресна се, и то не радостно.

— Има радостно стряскане ли? — попита Грейс сдържано.

— Добре, ще използваме твоето определение. Притеснена. Сигналът те накара да се почувстваш притеснена. — Реши да опита някоя от теориите, споменати от Девлин. — Някое старо гадже ли те притеснява?

— Не, изобщо не е това — каза Грейс.

Тя отговори спокойно и толкова убедено, че той й повярва. Но това повдигна нови въпроси. Сигурно имаше разни стари гаджета в миналото й.

— Някой друг ли те притеснява? — настоя той.

Нова пауза.

— Получавам странни имейли всяка вечер — каза Грейс накрая. — Съобщенията са кратки, заядливи вариации на утвърждения, извадени от готварската книга и блога. Бих казала, че е просто някой недоволен клиент, но зловещата част е, че всички идват от личния имейл на Спраг.

Побиха го тръпки и пробудиха сетивата му по стария, неприятен начин. Изведнъж усети острия нощен въздух, безформената повърхност на езерото и тихото шумолене на клоните на дърветата. Врагът можеше да е навсякъде.

— Права си, това е много зловещо.

— Има и още нещо — продължи Грейс. — В деня, когато намерих тялото на Спраг, на пижамата му също беше закачено листче с едно такова утвърждение. Някой, вероятно убиецът, го беше разпечатал от компютър.

Той усети, че сега, след като му беше казала истината, тя не искаше да спре да говори.

— Каза ли на полицаите за това? — попита той.

— Те са го видели с очите си. Не съм го пипала.

— А съобщи ли за имейлите, които получаваш?

— Разбира се — отвърна Грейс. — Казаха ми, че някой ще провери какво става. Всеки път, когато получа такъв имейл, го препращам на детектива, който отговаря за разследването, но според мен той си мисли, че аз си ги изпращам сама.

— С каква цел?

— За да докажа невинността си. — Грейс издиша дълбоко. — Важното в случая е, че полицаите още не са открили нищо.

— Имаш ли представа кой изпраща имейлите?

— Може би — каза Грейс. Сега тя говореше по-бавно и подбираше думите си. — Спраг не беше в добри отношения с дъщеря си, Нийла Уидърспуун. Поради някаква нейна изкривена логика тя ревнуваше от всички нас, които работехме в офиса на „Уидърспуун Уей“, и особено от мен.

— Защо особено от теб?

— Сложно е за обяснение.

Джулиъс се почувства, сякаш беше паднал от кея в ледената вода на езерото.

— Имала си връзка с Уидърспуун? — попита той с равен тон.

— Мили боже, не! — Грейс прозвуча удивена от тази идея, не засегната. — Как ти хрумна подобно нещо?

— Не знам. Често се случва шефовете да спят със свои подчинени.

— От личен опит ли го казваш? — попита тя. Този път думите й прозвучаха леко хапливо.

И тя умееше да показва ноктите си. Джулиъс се усмихна странно доволен. Радваше се, че не е спала с Уидърспуун. Радваше се и че тя можеше да се озъби, ако някой я притиснеше твърде много.

— Не. Много отдавна ме предупредиха да не се обвързвам емоционално с жена, която работи за мен. В тази посока дебне лудостта.

Грейс го изненада, като се разсмя.

— О, цитираш сентенции на Шекспир. Утвържденията на „Уидърспуун Уей“ не могат да се мерят с тях.

— Това е стриктна политика, не сентенция и не съм я научил от Шекспир. Чух я от съседа си.

— Харли Монтоя? Той пък какво разбира от опасностите на връзките в офиса? Мислех, че се интересува само от риболов и от градината си. Двамата с моята съседка, Агнес, се състезават за годишната купа на клуба на градинарите в Клауд Лейк, откакто той се установи да живее тук.

— Харли не е прекарал целия си живот като пенсионер.

— Разбира се. Понякога забравям, че преди да се премести тук, е бил успешен бизнесмен.

— Цитатът за връзките със служители не е сентенция, а реалистична оценка на потенциалните рискове. Аз не си служа със сентенции. Вместо това имам няколко правила.

— Наистина ли? — Грейс прозвуча искрено заинтригувана. — Какви са те?

— Правило номер две е: Всеки си има скрити цели.

— Обзалагам се, че не е лесно да се живее с това правило.

— Всъщност е адски полезно. Не можеш да успееш в моя свят, ако не знаеш какво действително мотивира клиентите, конкурентите и хората, които работят за теб. Когато се сключва сделка, трябва да знаеш истинските цели на всички замесени.

— Мислех, че парите са начело в списъка на всеки човек в твоя свят.

— Всички ангажирани със сигурност ще твърдят това. Хората предпочитат да мислят, че основават рисковите решения, които вземат, на финансовата логика. Но това не е вярно. Те вземат решения на основата на емоциите си абсолютно всеки път. След това винаги намират и логично обяснение, и доводи, с които да подкрепят решението си.

— И ти се възползваш от това прозрение, за да печелиш много пари, това ли ми казваш?

— Невинаги съм в печелившата позиция, но обикновено знам как да огранича загубите си. — Време беше да сменят темата. — Каза, че според теб Нийла Уидърспуун е ревнувала от теб и от останалите служители на фирмата. Колегите ти получават ли такива имейли?

— Попитах Милисънт и Кристи. Никоя от двете не е получила подобен имейл, но и двете смятат, че Нийла е най-вероятният изпращач.

— Получи ли нещо от наследството на Уидърспуун?

— За бога, не. Никой от служителите на Спраг не е споменат в завещанието му. Той ни плащаше добре, но е оставил всичко на Нийла.

— А сега голяма сума пари липсва.

— Това е новина за мен, но щом ти и Девлин го знаете, може да се предположи, че и Нийла е научила за злоупотребата. А аз започнах да получавам имейлите веднага след убийството на Спраг — преди да се разбере, че някой е крадял от сметките на „Уидърспуун Уей“.

— Ако тя е започнала да ти изпраща имейлите, защото е искала да излее гнева и ревността си, тогава липсващите пари са я вбесили още повече.

— Ободряваща мисъл. Определено не си оптимист по природа, а?

Той се загледа в набраздената искрящо черна повърхност на езерото.

— Говорила ли си с Дев за случая?

— Малко. Но не съм навлизала в подробности. Работата е там, че не познавам Девлин много добре. Между нас казано, мисля, че той се съмнява в невинността ми.

Джулиъс реши, че не е добра идея да потвърди теорията й.

— Дев знае ли, че някой те тормози?

— Не съм му казала за имейлите, ако това имаш предвид.

— Да, точно това имам.

— Той не работи по случая — опита да се оправдае Грейс.

— Спомена ли ги пред Айрийн?

— Не, не искам да я тревожа още повече.

— Дев е шеф на полицията в града. Той трябва да знае какво става. Говори с него утре сутрин.

Грейс се поколеба.

— Добре. Но всъщност няма какво да направи.

— Дев е добър полицай. Може да му хрумне нещо. Междувременно опитай да поспиш.

— О, разбира се, лесно ти е да го кажеш.

Не можа да измисли как да отговори на това. Имаше чувството, че и той ще има проблеми със съня.

— Лека нощ — повтори той.

— Чакай, имам един въпрос. Каза, че баща ти дошъл да ти иска пари, след като си забогатял.

Трябваше да си държа устата затворена, помисли си той.

— Точно така. И?

— Даде ли му заема?

— И двамата знаехме, че това няма да е заем, защото той никога нямаше да го върне.

— Даде ли му парите? — попита Грейс тихо.

Джулиъс се загледа в далечината.

— Ти как мислиш?

— Мисля, че си постъпил, следвайки емоциите си. Дал си му парите и предполагам, че той така и не ти ги е върнал.

Джулиъс се подсмихна леко.

— Позна и за двете. Това беше най-лошата инвестиция, която съм правил. Още не знам защо му ги дадох.

— Това е лесно — отвърна Грейс. — Това е бил баща ти. Нарушил си правило номер две заради него.

— Нищо чудно, че нещата завършиха зле.

— Направил си каквото е трябвало.

— Лека нощ.

— Чакай, какво е правило номер едно?

— Не се доверявай на никого.

Той затвори и закачи телефона на колана си. Остана на кея още известно време, разсъждавайки върху разговора.

Не беше истински телефонен секс, реши накрая. Но разговорът с Грейс му се беше сторил много по-интимен от всяка сексуална връзка, която беше имал след развода си.

 

 

Оказа се прав за едно — не можа да заспи. В два и петнайсет стана, навлече дънките си и едно яке и излезе навън в студената нощ. Отиде до края на кея и погледна над тъмната вода към къщата на Елънд.

Лампата на задната веранда още светеше, а през завесите на всички прозорци се процеждаше слаба светлина. Знаеше, че лампите щяха да светят и рано сутринта, когато минеше покрай къщата по време на сутрешния си крос. Светеха по цяла нощ, всяка нощ, откакто Грейс беше пристигнала в Клауд Лейк.