Джейн Ан Кренц
Не се доверявай на никого (15)

15.

До шест и половина се бяха върнали в кухнята на Грейс. Продавачът беше обещал да ускори доставката на новия хладилник. Джулиъс се зае да отваря бутилка вино, което беше избрал, докато Грейс решаваше каква храна за вкъщи да вземат от деликатесния кулинарен магазин в града.

Тази семейна сцена в кухнята би била много спокойна и уютна, заключи той, ако не беше горещината на тлеещата възбуда, която го поддържаше неспокоен през целия ден. Сякаш вървеше по опънато въже без предпазна мрежа. Не прецаквай нещата отново, Аркрайт.

Беше достатъчно зрял и опитен, за да умее да контролира сексуалния си нагон. Но това, което изпитваше край Грейс, беше различно по начин, който не можеше да обясни. Не беше сигурен какво да прави с това усещане, но знаеше едно — искаше да стои възможно най-близо до нея, докато не откриеше какво точно ставаше помежду им.

Наля вино в две чаши и се обърна точно когато Грейс наведена затваряше вратата на фурната. Още беше с дънките и тъмносиния широк пуловер, които носеше от сутринта. Наслади се на гледката на денима, който обгръщаше приятно заобления й ханш.

Тя затвори вратичката и се изправи. Избута с една ръка косата зад ухото си. По лекото повдигане на веждите й, той разбра, че е уловила погледа му.

— Какво? — попита тя.

— Нищо. — Подаде й едната чаша. — Заповядай. Лекарство.

— Определено. — Тя отпи жадно от виното и се отпусна на един от дървените столове. — Благодаря. Имах нужда от това.

Джулиъс седна на стола срещу нея.

— Живеете доста напрегнат живот, госпожице Елънд.

— Признавам, че напоследък животът ми определено не е обикновен. — Тя отпи отново от виното.

— Няма ли някое утвърждение, което да подхожда на сегашната ситуация?

Тя обмисли това за момент и поклати глава.

— Не, но съм сигурна, че ще ми хрумне нещо.

— Въпреки силата на позитивното мислене и утвържденията, от време на време остава ли ти желание да погледнеш реалността в очите?

— Разбира се.

— Радвам се. — Той вдигна чашата си като за тост. — Какво има за вечеря?

— Мариновано тофу на шишчета и салата от морски водорасли. — Тя се облегна на стола си, протегна крака и затвори очи. — Обзалагам се, че менюто те развълнува, нали?

— Любимите ми храни — увери я той.

Тя отвори очи развеселена.

— Предупредих те.

— Нямам никакъв проблем с менюто. Но покрай всичко останало май така и не отговори на въпроса, който ти зададох днес следобед.

Той изчака, за да види дали тя ще се престори, че не го помни. Но това беше Грейс, а тя беше прекалено честна, за да се преструва.

— Наистина ли се нуждаеш от дама за утре вечер? — попита тя.

Той махна леко с ръка.

— Мога да се оправя и сам. Няма да ми е за пръв път. Но бих предпочел ти да седиш до мен на масата. Мразя да водя учтивите разговори на подобни събирания. Никой никога няма какво интересно да каже, включително и аз. Не че човек би могъл да води смислен разговор с десет души, седнали на масата, при тези обстоятелства. И после забавлението на вечерта ще бъде речта, която стоящият пред теб трябва да изнесе и която е доказано способна да убие човек от скука.

Грейс избухна в смях. Виното се залюля в чашата й.

— Сигурен ли си, че ще бъде толкова ужасно? — попита тя, когато спря да се смее.

— Речта ми ли? Гарантирано.

Тя се вгледа в лицето му.

— Как може да си толкова сигурен?

— Защото имам известен опит в това отношение.

Грейс го загледа замислена.

— И друг път ли си я изнасял?

— Изнасял съм варианти на тази реч толкова пъти през последните години, че вече съм загубил бройката им. Канят ме да говоря пред инвеститори, бизнес партньори, студенти по бизнес администрация. Нямам представа защо продължават да ме канят. Говоренето пред публика не е сред силните ми страни, повярвай ми.

Тя остави чашата си и скръсти ръце върху масата.

— Дай да я чуя?

— Кое?

— Речта ти. Изнеси ми речта, която се каниш да изнесеш утре вечер.

Той осъзна, че тя говори сериозно.

— Забрави. Това е последното нещо, което бих искал да правя днес.

— Ето каква сделка ти предлагам, Аркрайт. Ако искаш да дойда с теб утре вечер, настоявам да чуя речта ти сега.

Той се вгледа в лицето й, за да определи дали тя се шегува или не. Но тя изглеждаше съвсем сериозна.

— Защо настояваш да я чуеш? — попита той.

— Сигурно просто от любопитство.

— Ще ти я дам да я прочетеш, става ли? Обзалагам се на двайсет долара, че няма да стигнеш по-далече от средата.

— Двайсет долара? — ухили се тя. — А аз те мислех за сериозен играч.

— Двайсет долара — двайсет хиляди — каква е разликата — сви рамене той.

— Темата за парите наистина те отегчава, нали? Но си прав. Облогът си е облог. И тъй като аз не мога да заложа двайсет бона, да се задоволим с двайсетачка. Къде е скучната реч?

— Имам я записана онлайн. Ако наистина искаш да я прочетеш, ще я изтегля на компютъра ти.

— Наистина искам.

Той изстена.

— Добре. Няма да ти отнеме много време да я прегледаш. Включи си лаптопа. И се приготви да загубиш двайсет долара. Не приемам чекове. Само пари в брой.

— Ясно.

Тя стана от масата и изчезна към дневната. Когато се върна, носеше лаптопа си, както и тетрадка и химикалка. Постави компютъра си на масата пред Джулиъс.

Той с неохота изтегли скучната реч от сървъра си. Без да каже и дума, обърна лаптопа, за да може Грейс да вижда екрана му.

Тя подсвирна.

— О, много цифри.

— Това е бизнес реч, забрави ли?

Тя започна да чете с тревожна степен на концентрация.

— Това не е великият американски роман — напомни й той.

— Няма велик американски роман — отвърна тя разсеяно. — Нацията е прекалено голяма и разнородна, за да създаде само една велика книга. Имаме голям брой велики романи и още много ще бъдат написани в бъдеще. Изкуството не стои на едно място.

Той реши, че няма подходящ отговор на това, така че си наля още една чаша вино и се облегна в очакване на изхода от облога.

В някакъв момент от процеса Грейс посегна към тетрадката и химикалката си. Завладя го усещането, че е обречен. Колко зле беше речта му? Хубавата новина беше, че тя щеше да отиде на приема с него. Развеселен от тази мисъл, той се излегна още повече на стола си. Забавляваше се с приятната фантазия, че Грейс ще прекара нощта с него в апартамента му в Сиатъл. В края на краищата вечерята щеше да свърши много късно, а до Клауд Лейк беше един час шофиране. Съвсем логично беше да останат в апартамента му и да се върнат на сутринта.

Колкото повече Грейс четеше скучната му реч, толкова повече той се отдаваше на фантазиите си. Започна да обмисля как да й предложи този вариант, когато тя най-после вдигна поглед от екрана. Тя посегна към чашата си с вино.

— Добре — каза тя. — В тази реч има някои добри зрънца.

Той повдигна вежди.

— Мислиш ли?

— Прекалено дълга е и е претрупана с факти и цифри. Това може и да върши работа за бизнес презентация, но ти каза, че ще изнасяш речта си след вечерята.

— И?

— Ти ми обясни, че бизнес решенията винаги се вземат на основата на емоции.

Той гледаше неразбиращо.

— Емоции.

— Точно така. Но тук виждам една идея, която ще свърши работа. Ако се фокусираме върху емоционалната страна, скрита под всички тези детайли, утре вечер ще изнесеш гениална реч.

— Знам си способностите. Аз съм гениален в инвестициите. Не съм гениален в речите. — Той погледна тетрадката й. — Какво, по дяволите, имаше предвид с това за емоционалната страна?

— Проучванията показват, че публиката никога не запомня фактите или цифрите в една реч — запомня емоциите, които речта е предизвикала — каза тя. — Не можеш да вложиш прекалено много емоции в една реч за бизнес климата, така че ще се концентрираме върху една.

Той присви очи.

— Предизвиквам те да откриеш и един емоционален елемент в тази реч.

Тя му се усмихна самодоволно и посочи с химикалка една от бележките си.

— Ето го — споменаването на твоя ментор.

— Какъв ментор? — Джулиъс млъкна. — Искаш да кажеш човека, който ми даде първата работа, след като напуснах флота?

— Казваш, че този човек ти е дал възможност да си поемеш глътка въздух и те е научил как да разчиташ таблици с данни и счетоводни баланси.

— Първият ми работодател беше човек също служил във флота. Знаеше, че не е лесно да започнеш нов живот и цивилна кариера, особено ако си човек с ограничени умения като мен. Той ме нае за свой шофьор. Научих много, докато го слушах да води делови разговори на задната седалка на колата. Накрая станах негово момче за всичко.

В очите на Грейс блесна любопитство.

— И какво вършеше?

— Занимавах се с всичко и всички, които представляваха проблем за него. Работата ми покриваше обширни територии.

Тя почука с пръст по масата и обмисли чутото за момент.

— Мисля, че ще променим наименованието на поста ти за целите на речта. Момче за всичко звучи малко криминално. Шефовете на мафията и корумпираните държавни служители имат момчета за всичко.

Той я погледна над ръба на чашата си.

— Имаш ли по-подходяща дума?

— Изпълнителен административен асистент ще свърши работа. И това покрива доста голяма територия. — Тя се усмихна доволна. — Само от любопитство, как кандидатства за първата си работа?

— Изпратих резюмето си на отдел „Човешки ресурси“ в компанията. Не получих отговор. Така че отидох пред офиса на президента на компанията и седях там цял ден, всеки ден в продължение на седмица, докато на него не му писна да минава покрай мен и не се съгласи да проведе интервю за работа с мен.

Грейс сияеше одобрително.

— Това е. — Очите й блестяха ентусиазирано. — Това е твоята история. Много ми харесва. Ще вдъхновиш всички в публиката.

— Така ли?

— Ще им кажеш да се огледат и да намерят поне един човек, който се затруднява да направи първата стъпка, и да му помогнат така, както твоят ментор е направил — отворил ти е вратата.

По гърба му полазиха тръпки.

— Искаш да изнеса мотивационна реч?

— Може и така да я възприемеш, ако искаш.

— Загубила си ума си — изрече отчетливо той. — В публиката утре ще има бизнесмени и техните половинки. Това не е мотивационен семинар.

— Публиката си е публика. Ще въздействаш на емоциите им. Работата ти е да накараш хората да се почувстват добри. По-вдъхновени.

— Надали ще намериш много вдъхновени хора сред публиката утре. По-скоро няма да има нито един. Повярвай ми.

— Не съм съгласна — настоя Грейс. — Сигурна съм, че в тълпата ще има и известен брой самовлюбени нарциси. Статистически погледнато ще има и няколко социопати — да се надяваме, че няма да са от агресивния тип. Но мисля, че повечето ще бъдат хора, които поне искат да се възприемат като добри хора. Работата ти е да им напомниш да се обърнат към доброто в себе си.

— За да се почувстват добре?

— Не, защото е въпрос на чест за всеки един от тях. Твоята работа е да им го напомниш.

— Говорим за бизнесмени, Грейс. Те се интересуват само от крайния резултат.

— Разбирам, че това е важно за тях. — Грейс се постара да не губи търпение. — И няма нищо лошо в това да се печелят пари. Очевидно ти се справяш с това много добре. Но знам, че честта е важна за теб. Ще бъде важна и за много от хората в публиката ти. Ако не друго, можеш да им напомниш, че имат златната възможност да оставят наследство. Наследство под формата на хората, на които те самите са станали ментори през живота си.

— Защо смяташ, че честта е толкова важна за мен?

Грейс се усмихна.

— Всички знаят, че няма бивш морски пехотинец.

Той не се сети за отговор, така че погледна тетрадката й.

— Ти живееш в света на фантазиите. Не би ми хрумнало нито за миг да напиша реч, която да прилича на тази, която ти ми предлагаш.

— Ще започнем с твоята собствена лична история. Разкажи им как си получил първата си работа при мъжа, който е станал твой ментор. Довери ми се. Помагах на Спраг да пише мотивационните си речи. Знам какво правя. Гарантирам ти, че накрая публиката ще бъде готова да яде от ръката ти.

— Значи да им разкажа история, от която да се почувстват добре. А как, по дяволите, да я завърша?

— Мисли като морски пехотинец. Дай на публиката си мисия и ги изпрати да я изпълняват. Те ще се почувстват страхотно, след като завършиш, и точно това е важното.

Той я гледа мълчаливо известно време.

— Как научи, че съм бил във флота? — попита Джулиъс накрая.

— Баща ми е служил във флота. — Тя се усмихна замечтано. — Загинал при катастрофа с хеликоптер, когато съм била още бебе. Така и нямах възможност да го опозная. Но мама ми разказваше за него. Ето откъде знам това, което знам.

Джулиъс я гледаше мълчаливо.

— Добре. Ще опитам речта по твоя начин. Но те предупреждавам, ще бъде още по-голяма катастрофа, отколкото старата ми убийствено скучна реч. Не си падам по тези мотивационни глупости.

— Точно това е нужната нагласа. Мисли позитивно.

— Всъщност в тази ситуация имаш и нещо хубаво — каза той.

— Какво?

Той се усмихна бавно.

— Ще бъдеш там и ще видиш фиаското с очите си. По-късно ще мога да ти заявя: „Казах ти!“. Всеки обича да се оказва прав, не мислиш ли?

— Новата версия на речта ти ще пожъне успех. — Тя се изправи, прекоси кухнята и отвори вратичката на фурната. — Между другото, така и не ми каза името на първия си работодател — този, който е станал твой ментор.

— Харли Монтоя.

— Харли? — Грейс се обърна бързо, шокирана. — Съседът ти? Мъжът, който ти продаде къщата тук, в Клауд Лейк?

— Той.

Грейс се усмихна доволна.

— Това е много сладко.

— Сладко не е първата дума, която би хрумнала на човек, когато описва Харли.