Джейн Ан Кренц
Не се доверявай на никого (4)

4.

— Е, това беше най-неловката вечер, която съм прекарвала от доста време — каза Грейс. — Включително вечерта на абитуриентския ми бал, когато открих, че кавалерът ми е дълбоко депресиран от това, че момичето, което е искал да бъде негова дама, отказала на поканата му.

— Да ти кажа ли какво значи неловко? — попита Джулиъс Аркрайт. — Опитай годишната бизнес вечеря с благотворителен търг, на която трябва да ходя по-късно тази седмица.

Грейс обмисли това за момент.

— Не мисля, че това се брои за неловко. Бизнес вечеря и благотворителен търг — скучно, но не неловко.

— Да, също и скучно — съгласи се Джулиъс. — Ще трябва да водя неангажиращи разговори с куп хора, които са не по-малко досадни от мен самия. Но най-неловката част е, че трябва да изнеса най-скучната реч на света. Благотворителният търг не е толкова зле. Ще ми се наложи да купя някакво произведение на изкуството, което не ми трябва, но това не е неловко. Само скъпо.

Той сякаш нехаеше за финансовата страна на събитието, забеляза Грейс. Интересно.

Бяха я запознали с Джулиъс тази вечер. Почти не го познаваше, но вече беше сигурна, че той е най-малко скучният мъж, когото беше срещала. Това обаче нямаше значение, каза си бързо. Говореха за неловки ситуации, не за скучни. Съмняваше се, че която и да е бизнес вечеря може да е толкова смущаваща като срещата с непознат, на която бяха подложени двамата с Джулиъс.

А срещата още не беше приключила — не и докато не се върнеше в къщата на езерото. А за да стигнеше там, трябваше да се настани на предната седалка на лъскавия черен джип на Джулиъс. Грейс мразеше джипове. Не ги проектираха за жени, които пазаруваха от секциите с дрехи за хора с нисък ръст.

Пристегна шлифера около кръста си и опита дискретно да повдигне подгъва на тясната си права пола, за да може да постави високото токче на левия си сандал върху стъпенката на джипа. Протегна ръка, стисна дръжката от вътрешната страна и се подготви да повдигне тежестта на тялото си до седалката.

Нямаше шанс да се справи с тази задача грациозно. Дори и ако носеше дънки и маратонки, пак щеше да има проблем. А облечена в тясна черна рокля и с токчета, можеше само да се надява да се намести на седалката от първия опит и с възможно най-малко подскачане.

Стисна дръжката още по-силно и се отблъсна от десния си крак.

— Пази си главата — каза Джулиъс.

Преди да осъзнае какво възнамерява да направи той, усети как ръцете му се сключиха около кръста й. Той я вдигна с лекота, сякаш държеше торба с продукти, и я настани на седалката.

Тя опита да овладее траекторията и приземяването си, но все пак подскочи леко. Шлиферът й се разтвори и разкри доста от бедрото й. Докато тя оправи положението, Джулиъс вече затваряше вратата.

Гадост.

Неловката вечер не показваше признаци на подобрение. Сигурно имаше някое утвърждение за несполучливите срещи с непознат, но сега си мечтаеше само за една успокояваща чаша вино.

Видя как Джулиъс мина пред джипа. За момент изсеченият му профил и широките рамене се очертаха на фона на светлините от верандата на къщата на Накамура. Въпреки предупрежденията, които си отправяше сама цяла вечер, някакво непознато и определено опасно усещане за напрежение изригна в нея. По време на краткото пътуване до дома й щеше да бъде насаме с Джулиъс. Това вероятно не беше добра идея.

Той отвори вратата и се настани зад кормилото. Намести се с лекотата на голяма хищна котка, която се спотаява във високите треви в очакване на жертвата си.

Е, разбира се, той правеше така, че всичко изглеждаше лесно. Никой не го беше метнал върху седалката.

Той затвори вратата. Зловещо, но някак вълнуващо чувство за интимност изпълни тъмната вътрешност на колата. Поне на нея й се стори зловещо и вълнуващо. Джулиъс сякаш изобщо не забелязваше напрегнатите вибрации. Без съмнение нямаше търпение да я стовари на прага й.

Тя насочи вниманието си към домакините им тази вечер. Айрийн и Девлин Накамура им махаха весело от верандата на дома си.

Айрийн беше висока привлекателна блондинка, чиито предци бяха от норвежците, заселили се в тихоокеанския северозапад в края на деветнайсети век. Тя беше от жените, родени да бъдат съпруги на мъж, който работи в правоохранителните органи. Беше и много оправна бизнес дама с бързо разрастваща се местна компания, специализирана в продажбите на скъпи готварски съдове и аксесоари.

Девлин Накамура притежаваше непогрешимото излъчване на човек, към когото другите се обръщат в случай на криза. Което беше добро нещо за полицай, каза си Грейс, освен когато не наблюдава точно теб. Излъчваше решимост и силна воля и имаше очи на ченге. Беше лесно да си го представи как изритва някоя врата, за да я отвори, или как чете на някого правата му. Ако си престъпник, не би искал той да е по следите ти. Грейс потрепери. Не се изненада, когато откри, че някога Девлин и Джулиъс Аркрайт бяха служили във флота заедно.

— Сигурна съм, че Айрийн и Девлин имаха добри намерения — каза тя.

Джулиъс запали двигателя на джипа.

— Винаги ли правиш такива изказвания, след като някой ти е уредил среща с непознат, без да те предупреди?

— Не драматизирай. Не беше чак толкова зле. Просто… неловко.

Грейс беше сигурна, че Айрийн го беше направила за добро. Двете с Айрийн бяха израснали заедно. Бяха близки приятелки от детската градина.

Мотивите на Девлин обаче не бяха толкова ясни. Той беше относително отскоро в живота на Айрийн. Двамата се бяха запознали малко след като Девлин се беше преместил в Клауд Лейк преди година, за да заеме поста шеф на градската полиция. Грейс беше главната шаферка на Айрийн на сватбата й с Девлин.

Грейс харесваше Девлин и усещаше, че той е всеотдаен съпруг. Но тази вечер имаше чувството, че той не спира да я наблюдава със същото подозрение като сиатълския детектив, който беше записал показанията й след убийството на Спраг преди десет дни.

— Добре — съгласи се Девлин. — Ще приемем неловко като описание на срещата. Засега.

Веселата нотка в тъмния му, дълбок, измамно непринуден глас отново предизвика ледени тръпки по гръбнака й. Погледна го. На светлината от уредите на таблото лицето му беше неразгадаемо, но очите му бяха леко напрегнати в ъгълчетата, сякаш се канеше да натисне спусъка, след като се е прицелил с пушката си.

Не че тя разбираше нещо от оръжия или от хората, които ги използваха. Единственият човек, когото познаваше и който ходеше въоръжен, беше Девлин. Но при неговата професия това беше нещо естествено.

Трябваше да признае, че вероятно беше отчасти виновна за усещането за надвиснало бедствие, което беше изпълнило атмосферата на малкото парти тази вечер. Проблемът беше, че напоследък не се справяше особено добре с позитивното мислене.

След като попадна на местопрестъплението и откри трупа на шефа си, нямаше как да не изпита някои неприятни последствия. От друга страна, бяха минали десет дни оттогава, а мракът не я пускаше от капана си. Въпреки медитацията и утвържденията, както и трите ритуала, които изпълняваше редовно, негативната енергия сякаш се влошаваше още повече и влияеше на мислите и сънищата й. Те ставаха все по-мрачни и неспокойни.

А смущаващите имейли от починалия продължаваха да пристигат всяка вечер.

Джулиъс изкара джипа от алеята и пое по Лейк Съркъл Роуд със спокойната увереност, която, изглежда, беше в основата на характера му. От този човек може да излезе наистина добър приятел или много лош враг, помисли си Грейс. Съмняваше се той да си пада по позитивното мислене — по-скоро беше стратег и тактик.

Отказа да си представи какъв любовник би бил.

Каквото и да правиш, не мисли за това, предупреди се мислено тя.

Беше прекалено напрегната — прекалено смутена — от Джулиъс през цялата вечер, за да обмисли причината той да въздейства така силно на сетивата й. Единственото обяснение, което й хрумна, беше аналогия със старото предупреждение за айсбергите — че най-опасната част от тях е скрита под повърхността. Женската й интуиция й подсказваше, че у Джулиъс Аркрайт много неща остават невидими. И какво от това. Същото можеше да се каже за всеки човек. Нямаше причина да обмисля какви са скритите страни на Джулиъс. Напоследък си имаше достатъчно свои проблеми.

Единствените сигурни факти, които знаеше за Джулиъс, бяха откъслечните реплики, подхвърлени по време на вечерята. Той беше финансист, занимаваше се с рискови капитали и според Айрийн беше постигнал огромни успехи. Други инвеститори редовно му поверявали милиарди, за да ги инвестира от тяхно име.

Не че тя имаше нещо против печеленето на пари. В момента за нея беше особено наложително да измисли как да генерира някакви приходи. Когато загуби работата си, човек най-добре оценява стабилността на трудовия договор. А тя би трябвало да го знае особено добре — вече не помнеше на колко различни места беше работила след завършването на колежа, докато търсеше истинското си призвание.

Работата в „Уидърспуун Уей“ беше продължила по-дълго от всяка от предишните — цели осемнайсет месеца. Грейс знаеше, че майка й и сестра й бяха започнали да се надяват, че най-после се е установила стабилно. Тя самата се надяваше на същото.

Джулиъс караше изненадващо бавно по тесния двулентов път, който обикаляше Клауд Лейк. Повърхността на дълбоките води на езерото беше като тъмно огледало, което отразяваше студената сребриста светлина на луната.

Мълчанието на предната седалка стана потискащо и Грейс се зачуди как да го прекрати.

— Благодаря ти, че ще ме закараш до вкъщи. — Беше се насилила да говори любезно, но усети, че прозвуча леко намусено.

— Няма проблем — отвърна Джулиъс. — На път ми е.

Това беше вярно. Къщата на брега на езерото, която Джулиъс беше купил неотдавна, беше само на километър и половина от дома, в който Грейс беше израснала. Независимо от това, тя не очакваше да пътува дотам с него.

Възнамеряваше да отиде до къщата на Накамура с колата си, но Девлин беше предложил да мине да я вземе. Тя беше предположила, че после пак той ще я закара обратно. Но когато Джулиъс изтъкна, че все едно минава точно покрай къщата на Елънд и няма да е никакъв проблем да закара Грейс, нямаше как тя да откаже, без да прозвучи грубо — не и след като Айрийн и Девлин вече кимаха одобрително.

Вечерята далеч нямаше да е толкова неловка, помисли си Грейс, ако не беше така очевидно, че Айрийн се опитваше да се прави на сватовница.

Колкото и да беше странно, сега, когато беше насаме с Джулиъс, почти успяваше да погледне на ситуацията откъм смешната й страна. Почти. Отпусна се назад на седалката си.

— Знаеше ли предварително, че Айрийн и Девлин искат да ни сватосват? — попита тя.

— Казаха ми, че ще има още един гост. — Устните на Джулиъс леко се извиха в ъгълчетата. — Както сама каза, имали са добри намерения.

— Сега, след като свърши, дори ми е малко смешно.

— Мислиш ли?

— Свикнала съм хората да ми уреждат срещи с непознати — обясни Грейс. — Майка ми и сестра ми са го превърнали в нещо като хоби от няколко години насам. А сега и Айрийн се е заела с това. Между нас казано, всички вече са започнали да се отчайват.

— А ти не се интересуваш?

— О, обикновено се интересувам — отвърна Грейс.

— Но не и тази вечер, така ли? За теб е проблем това, че съм разведен?

Тонът му беше малко прекалено нехаен. Дотук с непринудения разговор. Нещата ставаха все по-неловки с всяка изминала минута.

Тя опита да се измъкне.

— Всъщност изобщо не е свързано с теб — каза Грейс. — Просто имам други приоритети в момента. Опитвам се да си намеря работа и това изисква цялото ми внимание.

Джулиъс не се впечатли от проблемите й с работата.

— Имаш ли представа защо нещата не са се получили с другите мъже, с които са те запознавали? — попита той.

— Просто така и не прехвърча искра — отвърна тя предпазливо. — За което съм виновна аз, според Айрийн и семейството ми.

— Защо да си виновна ти?

— Казват ми, че имам лошия навик да се опитвам да помагам на хората да се справят с проблемите си. И ако успея, ги изпращам по пътя им и продължавам напред.

— А ако не успееш?

Тя почука с пръст по конзолата между седалките.

— Същото. Изпращам ги по пътя им и продължавам напред.

— Значи разбиваш сърца наред?

Тя се разсмя.

— Мили боже, не! Почти съм сигурна, че никога не съм разбила нечие сърце. Мъжете обичайно ме възприемат като приятел. Разказват ми за проблемите си. Обсъждаме ги. Аз предлагам разни решения. После те отиват на среща с някоя сладка блондинка, която са срещнали в бара, или с някоя симпатична колежка от офиса.

Джулиъс я изгледа за момент.

— А твоето сърце? Разбивали ли са го?

— Не и след като завърших колежа. Като се замисля, добре стана, че тогава ми разбиха сърцето, защото връзката ни беше пълна катастрофа и за двама ни. Много драматична и бурна, но без никаква подплата.

Джулиъс замълча за известно време.

— Като обръщам поглед назад, моят брак пък изобщо не беше бурен или драматичен.

— Дори и накрая?

— И двамата изпитахме облекчение, че всичко свърши, доколкото си спомням.

Това беше трудно за вярване, помисли си Грейс, но последното нещо, което искаше, беше да рови в темата за нечий провален брак. Нямаше да се опитва да помага на Джулиъс Аркрайт.

— Хмм…

— Не се тревожи, няма да прекарам остатъка от пътуването до дома ти в изповеди. Ти не искаш да слушаш за развода ми и аз не искам да говоря за него.

— Ух! — Грейс се престори, че изтрива потта от челото си. — Много се радвам.

Джулиъс се засмя.

Част от напрежението в атмосферата се разсея. Грейс се отпусна малко и потърси някаква неутрална тема за разговор.

— Колко време ще останеш в Клауд Лейк? — попита тя.

— Смятам да използвам къщата целогодишно. Имам апартамент в Сиатъл, но върша повечето си работа онлайн. С някои изключения мога да работя оттук по същия начин като от офиса си. Клауд Лейк е само на час от града. Ще пътувам дотам един-два пъти седмично, за да държа нещата под контрол.

Тя си напомни, че Джулиъс е много успешен финансист. Сигурно си купуваше къщи и апартаменти така, както тя си купуваше нови обувки и рокли. Не че човек би могъл да го отгатне по вида му, помисли си тя. През последните години Северозападът се беше оказал благодатна почва за стартъп компаниите и за инвеститорите като Джулиъс, които ги финансираха. Бяха се появили много нови пари напоследък, но малцина богаташи парадираха с възможностите си. Повечето се сливаха с тълпите, които пазаруваха от евтините супермаркети и си купуваха велосипеди и якета за дъжд от местните вериги магазини.

Грейс беше сигурна, че парите на Джулиъс не са наследени. Той имаше излъчването на човек, който е успял сам — и който е свикнал да се бори за това, което иска.

— Къщата, която си купил, беше собственост на съседа ти, Харли Монтоя — каза тя. — Изненадах се, че я е продал. Къщата беше негова собственост от почти десетилетие, също като тази, в която живее.

— Харли обясни, че му се налага да се посвие. Ами ти? Възнамеряваш ли да се задържиш в Клауд Лейк?

— За известно време. Сега като съм без работа, трябва да внимавам за всеки цент. Мама не продаде къщата на езерото, след като двамата с Кърк се пенсионираха, но я използва само през лятото. Те ми предложиха да живея тук, за да спестя парите от наема, докато си търся работа.

— А къде живеят те? — попита Джулиъс.

— Преместиха се в Скотсдейл преди две-три години. Мама продаде магазина си за сувенири тук в Клауд Лейк, а Кърк прехвърли застрахователния си бизнес на синовете си. В момента двамата с мама са на околосветско пътешествие с круизен кораб.

— Айрийн спомена, че имаш сестра?

— Да, казва се Алисън. Тя е адвокат в Портланд.

— Значи възнамеряваш да останеш в Клауд Лейк, докато си стъпиш на краката?

— Това е планът — кимна Грейс.

— А каква е стратегията ти?

Тя примигна.

— Мисля, че току-що ти обясних плана си.

Джулиъс я погледна развеселено.

— Говоря за стратегията ти да си намериш нова работа.

— О, това ли — усети, че се изчерви. — Още я обмислям.

Не му дължеше обяснения, напомни си сама.

— Би трябвало да имаш някакви идеи по въпроса — каза той.

— Всъщност не, нямам — каза тя с леден, резервиран тон. — Напоследък животът ми е доста объркан.

— Знам. Сигурно не е лесно да намериш трупа на шефа си, както ти се е случило.

Тя се поколеба, защото не беше сигурна дали й се говореше точно на тази тема.

— Старая се да не мисля за това — отвърна хладно.

— „Уидърспуун Уей“ ще се срине без Уидърспуун начело на компанията.

Тя скръсти ръце и се загледа втренчено в пътя пред тях.

— Повярвай ми, всички ние, които работехме за Спраг Уидърспуун, сме наясно с това.

— Значи се нуждаеш от работа. Струва ми се, че проблемът ти е съвсем ясен и лесен за решаване.

— Така ли? А ти кога за последно си си търсил работа?

За нейна изненада той се замисли за момент.

— Доста време е минало — призна той.

Тя се усмихна мрачно.

— С други думи нямаш никаква представа за сегашната ситуация с пазара на труда, камо ли колко е сложен моят конкретен случай.

— Как си намери работата при Уидърспуун?

Въпросът я изненада.

— Случайно. Обикновено така се намира нова работа.

— Случайно си започнала работа за мотивационен лектор?

— Ами да. Преди година и половина започнах да търся нова насока в живота си. Реших да посетя един от семинарите на „Уидърспуун Уей“, за да получа някои идеи. След като Спраг Уидърспуун приключи с лекцията си, го изчаках, за да говоря с него.

— За какво? — Джулиъс прозвуча искрено заинтригуван.

— Докато Спраг изнасяше лекцията си за позитивното мислене, ми хрумнаха идеи как би могъл да развие работата си в съвсем различни посоки. — Тя отпусна скръстените си ръце и разпери пръсти. — За моя изненада той ме изслуша. А в следващия момент ми предложи работа. Щом се присъединих към екипа му, той ми даде картбланш. Работата за „Уидърспуун Уей“ беше най-добрата, която някога съм имала.

— А колко работи си имала?

— Много. — Тя въздъхна. — Истината е направо смущаваща. А и резюмето ми не изглежда добре поради тази причина. Няма нищо лошо човек да смени няколко работи, но от един момент нататък започваш да изглеждаш…

— Непостоянен. Безотговорен. Ненадежден.

Тя примигна.

— Всичко това. Сестра ми знаеше, че иска да бъде адвокат още в гимназията. А ето ме мен, все още търся призванието си, както и работа, която да трае повече от осемнайсет месеца.

— Имаш проблем — каза Джулиъс. — Трябва ти бизнес план.

Тя го изгледа недоумяващо.

— Бизнес план, за да си намеря работа?

— Опитът ме е научил, че всичко в живота се получава по-добре, ако имаш хубав, добре обмислен план.

Тя едва не се разсмя. Той говореше толкова сериозно.

— Да не говориш за петгодишен план? — попита тя развеселено. — Защото не мисля, че мама ще ме остави да живея тук без наем за пет години.

— Не петгодишен план, а план за намиране на подходяща кариера. По-скоро максимум тримесечна стратегия. Ако намеренията ти са сериозни, трябва да си поставиш цели и да ги преследваш.

— Никога не съм си падала по дългосрочното планиране.

— Без майтап? Не бих си го и помислил.

Тя му се усмихна кисело.

— Спраг Уидърспуун казваше, че силата ми е в това, че мисля нестандартно.

— Имаш нестандартно мислене или не успяваш изобщо да намериш стандарта, който ти трябва? Не можеш да оцениш новия модел, докато не разбереш стария и защо той вече не носи резултати.

Раздразнението се надигна в нея.

— Боже, може би трябва да се заемеш с мотивационни лекции. Говориш почти в стила на утвържденията на „Уидърспуун Уей“.

— Какви утвърждения?

— Похват на позитивното мислене. Доброто утвърждение ти помага да фокусираш мисълта си по продуктивен и оптимистичен начин.

— Дай ми пример — каза Джулиъс.

— Ами да кажем, си имал лош ден на работата…

— Да използваме нещо по-конкретно. Да кажем, че си се озовала на вечеря с приятели, които са опитали да ти уредят скучна среща с непознат. Какво утвърждение би ти помогнало да мислиш позитивно за ситуацията?

Тя замълча.

— Може би е добре да не ставаме прекалено конкретни.

— Аз съм бизнесмен. Свикнал съм да боравя с конкретни факти.

— Чудесно — изстреля тя. — Искаш утвърждение за тази среща? Какво ще кажеш за: Винаги е най-тъмно преди изгрева? Върши ли ти работа?

— Не мисля, че това е измислено от Уидърспуун. Чувал съм го и преди.

— Имаш ли по-добър вариант?

— Аз не измислям утвърждения. Имам няколко правила, които никога не нарушавам, но никое от тях не пасва на сегашната ситуация.

— Точно това е моята работа — изтъкна тя.

Но той вече беше намалил, за да завие по оградената от дървета алея, която водеше към малката спретната къща на брега на езерото. Рязко спря джипа пред верандата и изгаси двигателя.

— Благодаря, че ме докара — каза Грейс. Разкопча колана си и посегна към дръжката на вратата. — Радвам се, че се запознахме. Сигурна съм, че ще се засичаме в града. Няма нужда да слизаш от колата. Мога да се справя сама.

Тя усети, че той не обръща внимание на бърборенето й. Седеше неподвижно, отпуснал силните си уверени ръце върху кормилото, и съзерцаваше къщата, сякаш никога не беше виждал подобна.

— Аз имах план за кариерата си още когато бях на единайсет — каза той.

— Добре, не съм изненадана. — Тя отвори вратата, притисна краищата на шлифера си и се приготви да скочи на земята. — Досетих се, че си такъв.

— Какъв?

— От хората, които винаги знаят какво искат да правят. — Стисна дръжката и се оттласна от седалката. За момент се олюля във въздуха. Изпита облекчение, когато се приземи на два крака. Обърна се и го погледна. — Сигурно е хубаво.

Той отвори вратата си, измъкна се иззад кормилото и заобиколи предницата на колата. Стигна до Грейс, преди тя да се качи на верандата.

— Помага да знаеш какво искаш — каза той. — Изяснява възможностите и направлява модела на вземане на решения.

От хладния пресметлив поглед, с който я наблюдаваше, я побиваха тръпки. Или това беше вълнение? Тази възможност я накара да ахне. Неподходящ момент и неподходящ мъж най-вероятно. Изпрати го да си ходи.

— Какъв беше планът ти на единайсет? — попита вместо това.

— Исках да стана богат.

Тя спря и се вгледа в лицето му.

— Защо?

— Защото осъзнах, че парите дават на човека власт.

— Над останалите?

Той обмисли това и сви рамене.

— Може би. Зависи от ситуацията. Но не затова исках да стана богат.

Тя го наблюдаваше внимателно.

— Искал си да контролираш собствения си живот.

— Да, точно казано.

— Това е съвсем разумна цел. Изглежда, при теб е проработила. Поздравления. Лека нощ, Джулиъс.

Тя намести каишката на чантата на рамото си и бързо изкачи стъпалата на верандата. Решителното скърцане на чакъл зад гърба й я накара да се закове на място. Когато се обърна към него, той също спря.

— Няма нужда да ме изпращаш до вратата. Всичко е наред.

— Казах, че ще те изпратя до дома ти. Още не си влязла.

Поради някаква причина това я ядоса.

— Не носиш отговорност за мен.

— Напротив, не и докато не си в дома си. — Той изчака.

Тя стисна ключовете.

— Не мога да повярвам, че ти се сопнах, защото се държиш кавалерски. Извинявай. Боже. Къде ми е възпитанието? Съжалявам. Напоследък съм малко напрегната. Благодаря ти.

— Моля. — Той стоеше неподвижно, сякаш беше готов да чака до зори, но да я види как тя влиза през вратата.

— Добре. Влизам.

Тя се обърна и пак забърза по стъпалата. Джулиъс я последва на верандата, като поддържаше известно разстояние помежду им, за да не я притесни.

Тя извади ключовете си от чантата, отвори вратата, прекрачи през прага и включи осветлението. Две лампи светнаха и разкриха топлото, непретенциозно, но уютно помещение. Майка й беше на вълна рустикален стил при последното обзавеждане на къщата.

Дървеният под беше изтъркан от годините. Две масивни кресла и дълбок диван, тапициран с тъмнокафява кожа, бяха разположени върху килим с меден цвят. В голяма месингова кошница край камината стояха дървата, приготвени да я стоплят в студеното, тъмно огнище.

Няколко пейзажа с чаровни селски къщи, дървени кейове и стари лодки край брега на Клауд Лейк висяха на стените. Посетителите рядко забелязваха, че сред тях няма картина на най-живописната постройка край езерото — отдавна изоставената странноприемница.

Грейс се обърна отново с лице към Джулиъс. На светлината на верандата златистокафявите му очи се губеха в сенките. Тя забеляза, че той попива всяка подробност от дневната зад гърба й. Потърси подходяща дума, с която да опише това, което долови в изражението му, и й хрумна глад.

Не започвай, каза си бързо. Ако му предложиш храна, той ще се застои. Сега не беше подходящ момент за разсейване. Не беше тук, за да се занимава с Джулиъс Аркрайт. Ако го направеше, той сигурно щеше да си тръгне като всички останали.

А може би щеше да съжалява за този мъж.

Отвори уста да му благодари учтиво и да му пожелае лека нощ.

— Искаш ли чаша билков чай? — чу се да казва вместо това.