Жул Верн
Пет седмици в балон (6)

Шеста глава

Доктор Фергюсън имаше прислужник. Той се обаждаше с готовност на името Джо. Прекрасен момък. Имаше пълно доверие в господаря си и му беше безкрайно предан. Изпреварваше дори нарежданията му, винаги тълкувани по най-разумен начин. Никога немърморещ, а вечно в добро настроение Калеб^[1]. Нарочно да беше поръчан, нямаше да излезе така сполучлив. Фергюсън му беше предоставил напълно всички дребни грижи в своя живот и имаше право.

Пък и какъв човек беше докторът за почтения Джо! С какво уважение и с каква вяра приемаше той всичките му решения! Когато Фергюсън говореше, луд трябваше да бъде този, който би поискал да му възрази. Всичко, което той, мислеше, беше правилно, всичко, което кажеше — разумно, всичко, което заповядваше — изпълнимо, всичко, което предприемаше — възможно, всичко, което довършеше — възхитително.

Ето защо когато докторът намисли да прелети над Африка, за Джо това беше свършен факт. Не съществуваха вече пречки. Още когато доктор Фергюсън реши да замине, той беше пристигнал със своя верен прислужник, защото добрият момък знаеше много добре, че ще участвува в пътешествието, макар че никога не бяха говорили за това.

Прочее там той щеше да бъде извънредно много полезен със своя ум и с чудната си ловкост. Ако би трябвало да се назначи учител по гимнастика на маймуните в зоологическата градина, които са при това много пъргави, Джо положително би получил това място. Да скача, да се катери, да лети, да прави хиляди невъзможни фокуси беше играчка за него.

Ако Фергюсън беше главата, а Кенеди ръката, Джо трябваше да бъде китката на ръката. Той беше придружавал вече господаря си в няколко пътешествия и имаше известни своеобразно усвоени познания. Но той се отличаваше най-вече с кротката си философия и с прекрасния си оптимизъм. Всичко за него беше лесно, разумно, естествено и затова не изпитваше нужда да се оплаква или да ругае. Между другите си качества притежаваше изумително силно и остро зрение.

При сляпото доверие на Джо в доктора не бива да се учудваме на непрестанните спорове, които възникваха между Кенеди и предания прислужник, в рамките на пълна почтителност, разбира се.

Единият се съмняваше, другият вярваше. Единият беше прозорливото благоразумие, другият сляпото доверие. Докторът се намираше между съмнението и вярата. Трябва да кажа, че той не обръщаше внимание нито на едното, нито на другото.

— Е, господин Кенеди? — обаждаше се Джо.

— Е, момчето ми?

— Ето че времето наближава. Изглежда, че ще отпътуваме за луната.

— Искаш да кажеш, за лунната земя, която не е чак толкова далеч. Но бъди спокоен, то е също така опасно.

— Опасно! С човек като доктор Фергюсън!

— Не искам да разбия мечтите ти, драги ми Джо, но намерението на господаря ти е чисто и просто безумие: той няма да замине.

— Той ли няма да замине! Та вие не сте ли виждали балона му в работилницата на господа Мичел в Бъроу^[2]?

— Не ми и трябва да го виждам.

— Ще загубите, господине! Колко е хубав! И колко добре е направен! Какъв прекрасен кош има! Колко удобно ще се чувствуваме там!

— Та ти сериозно ли смяташ да придружиш господаря си?

— Аз ли? — заяви самоуверено Джо. — Та аз ще го придружа, където поиска! Само това оставаше! Да го пусна сам, когато сме обикаляли заедно света! Та кой ще го подкрепи, когато е уморен? Кой ще му подаде здрава ръка, за да прескочи някоя пропаст? Кой ще се грижи за него, ако се разболее?

— Славен момък!

— Прочее и вие ще дойдете с нас — продължи Джо.

— Разбира се — съгласи се Кенеди. — Искам да кажа, че ще ви придружа, за да попреча в последния миг на Самуел да извърши такава лудост! Ще отида с него чак до Занзибар, та и там ръката на един приятел да го възпре да изпълни безумното си намерение.

— Вие няма да го възпрете в нищо, господин Кенеди, извинете за откровеността. Моят господар не е някоя луда глава. Той обмисля надълго и широко това, което иска да предприеме, а вземе ли веднъж решение, и дяволът не може да го спре.

— Ще видим!

— А, добре, че се сетих — каза Джо, — знаете ли, че днес ще се претеглим?

— Как ще се претеглим?

— Да, господарят ми, вие и аз, днес и тримата ще се претеглим.

— Като жокеите ли?

— Като жокеите. Само че бъдете спокоен, няма да ви карат да отслабвате, ако сте много тежък. Ще ви вземат такъв, какъвто сте си.

— Аз няма да се оставя да ме претеглят — заяви решително шотландецът.

— Но, господине, изглежда, че е необходимо за балона му.

— Е добре, балонът му ще мине и без това.

— Виж ти! Ами ако поради неточни изчисления не можем да се издигнем!

— Дявол да го вземе! Та нали това искам!

— Слушайте, господин Кенеди, господарят ми ей сега ще ви потърси.

— Няма да отида.

— Добре! — засмя се Джо. — Говорите така, защото го няма. Но когато ви каже лице срещу лице: „Дик (извинете за израза), Дик, трябва да зная точното ви тегло“, ще отидете, уверявам ви.

— Няма да отида.

В същия миг докторът влезе в работния си кабинет, където се водеше тоя разговор. Той погледна Кенеди, който се почувствува малко неудобно.

— Дик — каза докторът, — ела с Джо. Трябва да зная колко тежите двамата.

— Но…

— Можеш да не си сваляш шапката. Ела.

И Кенеди тръгна.

И тримата отидоха в работилницата на господа Мичел, където ги чакаше една от ония теглилки, наречени римски. Докторът трябваше наистина да знае теглото на своите пътници, за да установи равновесието на аеростата си. Той накара Дик да се качи на теглилката. Дик, без да се противи, прошепна:

— Добре! Добре! Това с нищо не ме обвързва.

— Сто петдесет и три ливри^[3] — каза докторът и вписа числото в бележника си.

— Много ли съм тежък?

— О не, господин Кенеди — обади се Джо. — Всъщност аз съм лек и ще се уравним.

Като каза това, Джо зае бързо мястото на ловеца.

— Сто и двадесет ливри — вписа докторът.

— Хе! Хе! — усмихна се самодоволно Джо.

Защо се усмихваше? Никога не би могъл да обясни.

— Мой ред е — каза Фергюсън.

И вписа своето тегло — сто тридесет и пет ливри.

— И тримата заедно не тежим повече от четиристотин ливри — каза той.