Жул Верн
Пет седмици в балон (24)

Двадесет и четвърта глава

„Виктория“, хвърлила котва върху едно самотно и почти изсъхнало дърво, прекара нощта напълно спокойно. Пътешествениците имаха възможността да поспят, което им беше толкова нужно. Преживелиците през последните дни им бяха оставили тъжни спомени.

Сутринта небето пак стана прозрачно светло и топло. Балонът се издигна в простора. След няколко безплодни опита той срещна слабо течение, което го понесе на северозапад.

— Не напредваме вече — каза докторът. — Ако не се лъжа, ние изминахме половината от нашия път приблизително за десет дни. Но при бързината, с която се движим, ще ни трябват месеци, за да го завършим. Това е още по-неприятно, защото сме застрашени да останем без вода.

— Ще намерим вода — отвърна Дик. — Невъзможно е да не срещнем някоя река, някой ручей или езерце в тази обширна страна.

— И на мене ми се иска това.

— Да не би товарът на Джо да забавя хода ни?

Кенеди говореше така, за да подразни добрия момък. Той правеше това с още по-голямо удоволствие, защото беше изпитал за миг болезнените чувства на Джо. Но не се издаде с нищо и се държеше като че ли са му чужди човешките слабости. Всичко това беше на шега, разбира се. Джо го погледна жално. Но докторът не отговори. Той мислеше не без скрит ужас за безкрайните сахарски пустини. Там керваните по цели седмици не срещат извор, за да утолят жаждата си. И разглеждаше най-внимателно и най-леките гънки на повърхността.

Тоя страх и последните преживелици бяха променили чувствително настроението на тримата пътешественици. Те говореха по-малко. Бяха потънали повече в собствените си мисли.

Почтеният Джо не беше вече същият, откакто бе потопил поглед в златния океан. Той мълчеше. Поглеждаше алчно струпаните в коша камъни, днес без цена, а утре — безценни.

Но тая част на Африка изглеждаше опасна. Малко по малко настъпваше пустинята. Нямаше никакво село, не се виждаха дори отделни колиби. Растителността намаляваше. Мержелееха се само някои хилави растения, като в покритите с изтравниче шотландски хълмове започваха да се разстилат белезникави пясъци и нажежени камъни, мяркаха се няколко мастикови дръвчета и трънливи храсталаци. Сред тая пустош земната повърхнина се състоеше предимно от груби и остри скалисти хребети. Тия признаци на безводие караха доктор Фергюсън да се замисля.

Но не можеха да отстъпят. Трябваше да вървят напред. Докторът и не искаше друго. Той би желал някоя буря, за да го отнесе отвъд тая страна. Но на небето нямаше никакъв облак! През тоя ден „Виктория“ не измина и тридесет мили.

Да имаше вода! Но бяха останали всичко три галона^[1]! Фергюсън остави един галон настрани за утоляване на палещата жажда, която деветдесетте градуса^[2] топлина правеха непоносима. И тъй два галона оставаха за поддържане на горелката. Можеха да произведат само четиристотин и осемдесет кубически стъпки водород, а горелката изразходваше около девет кубически стъпки на час. Тъй че имаха възможност да летят само още петдесет и четири часа. Всичко това бе изчислено с математическа точност.

— Петдесет и четири часа! — каза той на своите спътници. — Понеже съм твърдо решил да не пътувам нощем, да не би да пропусна някоя река, извор или блато, остава ни да пътуваме три дни и половина, а през това време трябва да се намери на всяка цена вода. Реших, че съм длъжен да ви предупредя за тежкото положение, приятели мои, защото оставих само един галон за пиене и ще трябва да го разпределим много строго.

— Разпределяй — обади се ловецът. — Но е рано да се отчайваме. Казваш, че имаме още три дни, нали?

— Да, драги ми Дик.

— Добре! Съжаленията няма да ни помогнат и след три дни все ще вземем някакво решение. А дотогава да си отваряме очите.

На вечерята разпределиха строго водата. В грога наляха повече ракия, но трябваше да се пазят от това питие, което по-скоро възбужда жаждата, а не освежава.

През нощта кошът лежа на обширно плато, което представляваше хлътнала равнина. Високо беше едва осемстотин стъпки над морското равнище. Това обстоятелство вдъхна известна надежда на доктора. То му напомни предположенията на географите, че в центъра на Африка съществува голямо водно пространство. Ако това езеро съществуваше, трябваше да стигнат до него. Но в спокойното небе нямаше никаква промяна.

След тихата нощ, пищно отрупана със звезди, настъпи същият спокоен ден с палещи слънчеви лъчи. Още призори стана страшно горещо. В пет часа сутринта докторът даде знак за тръгване и доста дълго „Виктория“ вися неподвижна в оловната атмосфера. Докторът можеше да избегне силната горещина, като се издигне по-нагоре. Но трябваше да изразходва по-голямо количество вода, което в случая беше невъзможно. И той се задоволи да държи аеростата си на сто стъпки над земята. Там лек ветрец го носеше на запад.

Закусиха малко сушено месо. По обед „Виктория“ едва беше изминала няколко мили.

— Не можем да се движим по-бързо — каза докторът. — Ние не командуваме, а се подчиняваме.

— Ах, драги ми Самуел — рече ловецът, — ето случай, при който един двигател би свършил доста работа.

— Разбира се, Дик, но само при условие, че не би се движил с вода, защото в противен случай положението нямаше да се промени с нищо. Досега всъщност не е изнамерено нищо приложимо. Балоните в това отношение са още в положението, в което са се намирали корабите преди откриването на парата. Шест хиляди години са били необходими, за да бъдат изнамерени параходните колела и витлата, тъй че има още да почакаме.

— Проклета горещина! — извика Джо, като избърса потното си чело.

— Ако имахме вода, горещината щеше да ни бъде полезна, защото тя разширява водорода в аеростата и пламъкът в серпантината няма нужда да бъде толкова силен. Истина, че ако водата не се свършваше, нямаше да я пестим. Ах, да бъде проклет дивакът, заради който отиде цял скъпоценен сандък с вода!

— Нали не съжаляваш за това, което направи, Самуел?

— Не, Дик, защото успяхме да избавим оня нещастник от ужасна смърт. Но стоте ливри вода, които изхвърлихме, щяха да ни свършат много работа. Щяха да ни осигурят още дванадесет-тринадесет дена път, а в това време положително щяхме да прелетим над пустинята.

— Изминали ли сме поне половината път? — запита Джо.

— По разстояние да, но по време не, ако вятърът ни изостави. А той изглежда, че съвсем ще стихне.

— Е, господарю — продължи Джо, — не бива да се оплакваме. Досега се справихме доста добре с положението и каквото и да стане, не мога да се отчайвам. Ще намерим вода, уверявам ви.

С всяка измината миля повърхността ставаше все по-ниска и по-ниска. Разклоненията на златоносните планини се губеха в равнината. Те бяха последните възвишения на изтощената природа. Поникналата тук-таме трева заместваше хубавите дървета на изток. Няколко ивици хилава зеленина се бореха срещу настъпващите пясъци. Големите скали, които бяха паднали от далечни върхове и се бяха разбили, се пръсваха в остри камъчета, които скоро щяха да станат едър пясък, после ситен прах.

— Ето Африка такава, каквато ти си я представяше, Джо. Имах право да ти казвам: „Потърпи малко!“

— Какво от това, господине — възрази Джо, — това поне е естествено! Горещина и пясък! Глупаво ще бъде да се очаква друго в такава страна. Виждате ли — добави той засмян, — аз нямах доверие във вашите гори и поляни — що за безсмислица! Не си заслужава да дойдеш толкова далече, за да видиш английска природа. Чак сега чувствувам, че съм в Африка, и съм доволен, че ще разбера нещо от нея.

Привечер докторът установи, че „Виктория“ не беше изминала и двадесет мили в тоя горещ ден. Задушлив мрак я обгърна веднага щом слънцето изчезна зад ясно очертания като права линия хоризонт.

На другия ден беше четвъртък, първи май. Но дните се редуваха с отчайващо еднообразие. Сутринта беше като предишната сутрин. По обед слънцето хвърляше щедро същите вечно палещи лъчи, а нощта сгъстяваше в своя мрак разпръснатата топлина, която следващият ден щеше пак да завещае на следващата нощ. Едва доловимият вятър приличаше по-скоро на издъхване, а не на дъх и можеше да се предвиди моментът, в който това дихание щеше само да угасне.

Докторът се бореше срещу това тъжно положение. Той беше запазил спокойствието и хладнокръвието на изпитаното си сърце. С далекогледа си в ръка той се взираше във всички точки на хоризонта. Виждаше как се губеха неусетно последните хълмове, как изчезваше последната зеленина — пред него се разстилаше безкрайната пустиня. Отговорността, която му тежеше, много го потискаше, макар че той не се издаваше с нищо. Повлякъл беше далеч, почти по силата на приятелството или на дълга, тия двама мъже, Дик и Джо, и двамата негови приятели. Добре ли беше постъпил? Не беше ли тръгнал по забранени пътища? Не се ли опитваше да прекоси в това пътешествие границите на невъзможното? Бог не беше ли отредил за по-далечни векове изучаването на тоя неблагодарен континент?

Всички тия мисли, както се случва в часове на отчаяние, се надпреварваха в главата му и по някакво непреодолимо свързване на представите Самуел престъпваше границите на логиката и на разума. След като установи какво не би трябвало да прави, питаше се какво трябва да направи сега. Възможно ли беше да се върне обратно? Нямаше ли горни течения, които биха го отнесли към по-плодородни места? Познаваше изминатия път, но не знаеше какво го чака. И понеже съвестта му го измъчваше, реши да се обясни открито с двамата си спътници. Изложи им ясно положението. Изтъкна им какво е направено и какво предстои да се направи. В краен случай биха могли да се върнат или поне да се опитат да сторят това. Какво е тяхното мнение?

— Аз нямам друго мнение освен мнението на моя господар — отвърна Джо. — Каквото той понесе, ще понеса и аз, и по-добре от него. Където той отиде, ще отида и аз.

— А ти, Кенеди?

— Аз, драги ми Самуел, не съм от тия, които се отчайват. Никой не знаеше по-добре от мене опасностите при това пътешествие, но аз ги забравих, щом ти тръгна срещу тях. И тъй аз съм твой телом и духом. При сегашното положение моето мнение е, че трябва да упорствуваме, да вървим докрай. Освен това опасностите при завръщането ми изглеждат също така големи. И тъй напред! Можеш да разчиташ на нас.

— Благодаря ви, достойни приятели! — отвърна докторът, истински развълнуван. — Очаквах такава преданост, но ми бяха необходими ободряващи думи. Още веднъж благодаря!

И тримата приятели си стиснаха горещо ръце.

— Изслушайте ме — продължи Фергюсън. — Според моите изчисления ние сме най-много на триста мили от Гвинейския залив. Пустинята не може да се разстила безкрайно, тъй като крайбрежието е населено и е проучено на доста голяма дълбочина. Ако трябва, ще се отправим към това крайбрежие и не може да не срещнем някой оазис или някой извор, да си налеем вода. Но на нас ни липсва вятър и без него ще висим съвсем неподвижни във въздуха.

— Да чакаме спокойно — предложи ловецът.

Но всеки поред напразно се взираше в пространството през този безкраен ден. Не се показа нищо, което да вдъхне някаква надежда. При залез слънце, чиито водоравни лъчи се простираха в дълги огнени черти по равния безкрай, последните възвишения изчезнаха. Започваше пустинята.

Пътешествениците не бяха изминали и петнадесет мили, а както предния ден бяха изразходвали сто тридесет и пет кубически стъпки газ, за да поддържат горелката, и две пинти вода от останалите осем бяха пожертвували, за да утолят палещата жажда.

Нощта мина спокойно, много спокойно! Докторът не спа.