Жул Верн
Пет седмици в балон (22)

Двадесет и втора глава

Докторът насочи в различни точки в пространството своята могъща светлина и я спря на едно място, откъдето долетяха викове на ужас. Двамата му другари хвърлиха нататък жаден поглед.

Баобабът, над който „Виктория“ висеше почти неподвижна, се издигаше сред една поляна. Между нивите, засети със сусам и захарна тръстика, се забелязваха около петдесет ниски, островърхи колиби, около които пъплеше многобройно племе.

На стотина стъпки под балона се издигаше стълб. В подножието на тоя стълб лежеше човешко същество, млад мъж, най-много на тридесет години, с дълги черни коси, полугол, мършав, окървавен, покрит с рани, склонил глава на гърдите си като Христос на кръста. Малко по-ниско остригана коса на темето още показваше мястото на почти изчезнала тонзура.

— Мисионер! Свещеник! — извика Джо.

— Клетият нещастник! — пошепна ловецът.

— Ние ще го спасим, Дик! — заяви докторът. — Ние ще го спасим!

Като видя балона, приличен на грамадна комета с ослепително блестяща опашка, тълпата негри бе обзета от лесно обясни ужас. При крясъците й пленникът дигна глава. В очите му в миг блесна надежда и без да разбира добре какво става, той протегна ръце към неочакваните си спасители.

— Жив е! Жив е! — извика Фергюсън. — Слава богу! Тия диваци са изгубили ума и дума! Ние ще го спасим. Готови ли сте, приятели?

— Готови сме, Самуел.

— Джо, изгаси горелката.

Нареждането на доктора бе изпълнено. Едва доловим ветрец носеше леко „Виктория“ над пленника, а същевременно тя неусетно се спускаше поради свиването на газа. Десетина минути тя плава сред сияйни вълни, Фергюсън насочваше към тълпата ослепителния си сноп лъчи, който хвърляше тук-таме бързи и ярки светлинки. Племето, обзето от неописуем страх, лека-полека изчезна в колибите и около стълба опустя. И тъй докторът имаше право да разчита на свръхестествената поява на „Виктория“, която пръскаше слънчеви лъчи в непрогледния мрак.

Кошът се приближи към земята. Но няколко по-смели негри, разбрали, че жертвата им ще им се изплъзне, се върнаха със страшни викове. Кенеди взе пушката си, но докторът му заповяда да не стреля в никакъв случай.

Паднал на колене, тъй като нямаше вече сили да се държи на краката си, свещеникът не беше дори завързан за стълба, защото при неговата слабост въжетата бяха излишни. Когато кошът стигна до земята, ловецът остави карабината си, грабна свещеника през кръста и го постави в коша в същия миг, в който Джо хвърляше бързо двестате ливри баласт. Докторът очакваше да се издигне с изключителна бързина, но противно на предвижданията му балонът се издигна на три-четири стъпки над земята и остана неподвижен!

— Какво ни задържа? — извика той ужасен.

Няколко дивака приближаваха тичешком и надаваха свирепи викове.

— О! — извика Джо, като се наведе навън. — Един от тия проклети негри се е уловил за дъното на коша!

— Дик! Дик! — викна докторът. — Сандъкът с вода!

Дик разбра какво иска да каже неговият приятел, подигна единия сандък с вода, който тежеше повече от сто ливри, и го изхвърли навън.

Освободена внезапно от баласта си, „Виктория“ отскочи на триста стъпки във въздуха, съпровождана от рева на тълпата, чийто пленник се изплъзваше в лъч ослепителна светлина.

— Ура! — ревнаха двамата спътници на доктора.

Наведнъж балонът пак отскочи и се издигна на повече от хиляда стъпки.

— Какво има? — попита Кенеди, който едва се задържа на краката си.

— Нищо! — отвърна спокойно Самуел Фергюсън. — Оня безделник ни напуска.

Джо бързо се наведе и успя да види още веднъж дивака — той се завъртя с прострени ръце във въздуха и скоро се сгромоляса на земята. Тогава докторът прекъсна двете жици и пак настана дълбок мрак. Беше един часа след полунощ.

Изгубил съзнание, французинът отвори очи.

— Вие сте спасен — каза му докторът.

— Спасен — отвърна той на английски с тъжна усмивка, — спасен от жестока смърт! Благодаря ви, братя мои! Но дните, дори часовете ми са преброени и аз няма да живея дълго!

И изнемощелият мисионер пак се унесе.

— Умира! — извика Дик.

— Не, не — отвърна Фергюсън, като се наведе над него, — но е много слаб. Да го пренесем под палатката.

И те положиха лекичко върху одеялата си това клето, омаломощено тяло, покрито с белези и още кървави рани, където желязото и огънят бяха оставили на много места болезнените си отпечатъци. Докторът накъса от една носна кърпа малко нишки и ги сложи върху раните, след като ги проми. Той положи тези грижи умело, опитно, като лекар. После извади от аптечката си някакво укрепително и капна няколко капки върху устните на свещеника.

Той стисна леко нежните си устни и едва има сили да промълви: „Благодаря! Благодаря“

Докторът разбра, че му е необходима пълна почивка. Той спусна краищата на палатката и продължи да управлява балона.

Като се има предвид тежестта на новия му обитател, балонът бе облекчен с около сто и осемдесет ливри. Той летеше без помощта на горелката. Призори лек ветрец го носеше към запад-северозапад. Фергюсън гледа известно време заспалия свещеник.

— Дали ще успеем да запазим спътника, който небето ни изпрати? — попита ловецът. — Имаш ли някаква надежда?

— Да, Дик. С много грижи и при този тъй чист въздух.

— Колко е страдал тоя човек! — пошепна развълнуван Джо. — Знаете ли, че той е проявил повече смелост от нас, като е дошъл сам-самичък сред тия племена!

— В това няма никакво съмнение — отвърна ловецът.

Цял ден докторът не позволяваше да будят нещастника. Той беше изпаднал в продължителна дрямка, прекъсвана от болезнени въздишки, които не преставаха да тревожат Фергюсън.

Привечер, „Виктория“ застана неподвижна сред мрака и през нощта, докато Джо и Кенеди се редуваха край леглото на болния, Фергюсън бдеше за общата безопасност.

На сутринта „Виктория“ едва се беше поотклонила на запад. Денят обещаваше да бъде ясен и хубав. Болният се обади на новите си приятели с по-бодър глас. Дигнаха краищата на палатката и той вдъхна щастлив свежия утринен въздух.

— Как се чувствувате? — попита го Фергюсън.

— Може би по-добре — отвърна той. — Но вас, приятели мои, досега сякаш ви виждах само насън! Едва мога да си обясня какво се случи! Кои сте вие, та да не забравя имената ви в последната си молитва?

— Ние сме английски пътешественици — отвърна Самуел. — Опитахме да прелетим Африка с балон и по пътя си имахме щастието да ви спасим.

— Науката има свои герои — рече мисионерът.

— А религията си има мъченици — отвърна шотландецът.

— Вие мисионер ли сте? — запита докторът.

— Аз съм свещеник от мисията на лазаристите. Небето ви изпрати при мен, слава на небето! Животът ми беше обречен! Но вие идвате от Европа. Говорете ми за Европа, за Франция! Не съм чувал нищо за тях от пет години!

— Пет години сам сред тия диваци! — възкликна Кенеди.

— Това са души, които трябва да бъдат спасени — каза младият свещеник. — Те са диви и невежи братя, които само религията може да просвети и цивилизова.

Самуел Фергюсън изпълни желанието на мисионера и му разказва дълго за Франция. Той го слушаше жадно и сълзи бликаха от очите му. Клетият момък вземаше една след друга ръцете на Кенеди и на Джо в своите горящи от треска ръце. Докторът му приготви няколко чаши чай, които той изпи с удоволствие. Тогава доби сили да се приповдигне и да се поусмихне, като видя, че лети в тъй ясното небе!

— Вие сте храбри пътешественици — рече той — и ще успеете в своето смело начинание. Вие ще видите близките си, приятелите си, родината, вие!…

И младият свещеник отпадна толкова много, че трябваше отново да си легне. Обзе го страшна слабост и няколко часа лежа като мъртъв в ръцете на Фергюсън. Докторът не можеше да прикрие вълнението си. Чувствуваше, че тоя живот отлита. Толкова скоро ли щяха да загубят този, когото изтръгнаха от изтезанията? Той превърза пак ужасните рани на мъченика, и трябваше да пожертвува по-голямата част от своя запас вода, за да освежи парещите му ръце и крака. Окръжи го с най-нежни и разумни грижи. Болният се съвземаше малко по малко в ръцете му — съзнанието му се възвръщаше, но не и животът.

Докторът долови неговата история от несвързаните му думи.

— Говорете на родния си език — беше му казал той. — Аз ще ви разбера и няма да се уморите толкова много.

Мисионерът беше беден момък от село Арадон, в Бретан, сред Морбиан^[1]. Още от малък той чувствувал влечение към черковната служба. Към себеотрицанието пожелал да прибави и опасността и постъпил в ордена на мисионерите, основан от известния свети Венсан дьо Пол. Двадесетгодишен той напуснал родината си и отплавал за негостоприемните африкански брегове. И оттам малко по малко, като преодолявал пречките и презирал лишенията, като вървял и се молил, стигнал чак сред племената, които живеят край потоците на Горни Нил. Две години религията му била отблъсвана, усърдието му непризнато, милосърдието му зле тълкувано. Станал пленник на едно от най-жестоките племена в Ниамбара и се отнасяли много лошо с него. Но той все учил, просвещавал, молил се. Племето било пръснато, а той, изоставен като мъртъв на бойното поле след една от честите битки между тия племена, вместо да се върне обратно, продължил евангелските си странствувания. Най-спокойно прекарвал, когато го смятали за луд. Изучил местните наречия. Проповядвал. После още цели две години обикалял тия варварски области, подтикван от оная свръхчовешка сила, която иде от бога. От една година живеел сред едно от най-дивите племена ням-ням, наречено барафри. Преди няколко дни умрял главатарят на племето и на него приписали неочакваната му смърт. Решили да го принесат в жертва. Четиридесет часа вече го мъчили. Както бе предположил докторът, трябвало да умре по пладне. Като чул изстрелите, природата надделяла: „Помощ! Помощ!“ — извикал той и мислел, че е сънувал, когато глас от небето му подхвърлил утешителни слова.

— Не съжалявам — добави той, — че умирам. Животът ми принадлежи на бога!

— Има още надежда — насърчи го докторат. — Ние сме край вас. Ние ще ви спасим от смъртта, както ви изтръгнахме от изтезанията.

— Не искам толкова много от небето — отвърна смирено свещеникът. — Слава на бога, че ми даде, преди да умра, радостта да стисна приятелски ръце и да чуя родна реч.

Мисионерът пак отпадна. Така измина денят — между надеждата и страха. Кенеди бе силно развълнуван, а Джо си бършеше скришом очите.

„Виктория“ летеше бавно и самият вятър сякаш закриляше скъпоценния й товар.

Привечер Джо показа на запад грамадна светлина. При по-висока ширина човек би я взел за огромно северно сияние. Небето сякаш гореше. Докторът, започна да наблюдава внимателно това явление.

— Това може да бъде само действуващ вулкан — каза той.

— Но вятърът ни носи към него — заяви Кенеди.

— Какво от това! Ще минем високо над него и няма да има опасност.

След три часа „Виктория“ се намираше сред самите планини. Тя летеше на 24°15’ дължина и 4°42’ ширина. Пред нея горящ кратер бълваше потоци разтопена лава и хвърляше на шеметна височина късове скали. Течен огън падаше на ослепителни водопади. Прелестна и опасна гледка — опасна, защото вятърът продължаваше да носи упорито балона право към огнената атмосфера.

Препятствието не можеше да се заобиколи и трябваше да се прелети над него. Горелката развиваше пълна сила и „Виктория“ се издигна на шест хиляди стъпки, като летеше на повече от триста разтега над вулкана.

Умиращият свещеник има възможност да наблюдава от своята постеля огнения кратер, от който бликаха с трясък хиляди снопове ослепителна светлина.

— Колко е красиво — пошепна той — и колко е всемогъщ бог дори в най-страхотните си прояви.

Изригващата горяща лава покриваше планинските склонове с истински огнен килим. Долната част на балона блестеше в мрака. Страшна топлина достигаше чак до коша и доктор Фергюсън побърза да избегне това опасно положение. Към десет часа вечерта планината беше вече само червена точка на хоризонта и „Виктория“ продължаваше да си лети спокойно на по-малка височина.