Жул Верн
Пет седмици в балон (41)

Четиридесет и първа глава

На 27 май към девет часа сутринта местността промени своя изглед: безкрайните наклонени равнини преминаваха в хълмове, които показваха, че наблизо има планини и трябваше да прелетят веригата, която разделя басейна на Нигер от басейна на Сенегал и е вододел на притоците на Гвинейския залив и на залива Зелен нос. До Сенегал тая част на Африка е известна като много опасна. Доктор Фергюсън знаеше това от разказите на своите предшественици. Те са търпели хиляди лишения и са били изложени на хиляди опасности сред диваците-негри. Пагубният климат е погубил по-голямата част от спътниците на Мунго Парк. Затова Фергюсън беше решил по никой начин да не стъпва на тая негостоприемна земя.

Но той нямаше нито миг почивка. „Виктория“ чувствително спадаше. Наложи се да изхвърли още много повече или по-малко ненужни предмети, особено когато трябваше да прелети над някой хребет. И това продължи през повече от сто и двадесет мили. Дотегна им да се издигат и да се спускат. Балонът като Сизифовия камък^[1] непрестанно падаше. Слабо надутият аеростат вече хлътваше, удължаваше се и вятърът дълбаеше широки гънки в отпуснатата му риза. Кенеди не можа да се сдържи и попита:

— Балонът да не се е цепнал?

— Не — отвърна докторът. — Но гутаперчата явно се е размекнала или се е стопила от топлината и водородът излита през тафтата.

— А как да попречим на това изтичане на газа?

— Невъзможно е. Трябва да намаляваме тежестта си. Това е единственото средство. Да изхвърлим всичко, което може да се изхвърли.

— Но какво? — попита ловецът, като погледна вече доста оголелия кош.

— Да изхвърлим палатката, която тежи доста много.

Джо, за когото се отнасяше тая заповед, се изкатери над обръча, където се събираха въжетата на мрежата. Оттам той лесно успя да развърже плътните завеси на палатката и да ги изхвърли навън.

— Ето какво ще ощастливи цяло племе негри — рече той. — С тая палатка ще се облекат хиляда туземци, тъй като те не употребяват много плат.

Балонът се поиздигна, но скоро стана явно, че пак се спуска надолу.

— Да слезем — предложи Кенеди — и да видим какво може да се направи с ризата.

— Повтарям ти, Дик, че нямаме никаква възможност да я поправим.

— Какво ще правим тогава?

— Ще пожертвуваме всичко, което няма да ни бъде крайно необходимо. Не искам по никой начин да се спираме в тоя край. Горите, чиито върхове докосваме, не са никак безопасни.

— Какво! Лъвове ли има там? Или хиени? — попита пренебрежително Джо.

— Нещо по-лошо, момчето ми, хора, и то най-свирепите хора, които се срещат в Африка.

— Отде знаете това?

— От пътешествениците, които са минали преди нас. После французите, които заемат колонията Сенегал, са били принудени да бъдат във връзка с околните племена. При управлението на полковник Федерб са били направени проучвания доста навътре в страната.

— Ние не сме далеч от река Сенегал — добави докторът, — но предвиждам, че нашият балон няма да ни прехвърли зад нея.

— Ако стигнем поне до бреговете й, няма да бъде зле — обади се ловецът.

— Това ще се опитаме и да направим — каза докторът. — Само че едно ме тревожи.

— Какво?

— Ще трябва да летим над планини, а това ще бъде трудно, тъй като аз не мога да увелича подемната сила на аеростата, дори при най-високата възможна температура.

— Да почакаме — предложи Кенеди, — а после ще видим.

— Бедната „Виктория“! — промълви Джо. — Привързал съм се към нея като моряк към кораба си! С мъка ще се разделя с нея! Тя не е вече това, което беше, когато тръгнахме, но не бива да я укоряваме! Направи ни големи услуги и много ще ми бъде мъчно, ако я изоставим.

— Успокой се, Джо. Ще я изоставим само ако се наложи. Тя ще ни служи до последните си сили. Искам от нея още двадесет и четири часа.

— Тя се изтощава — каза Джо, като погледна „Виктория“, — слабее, животът я напуска. Бедният балон!

— Ако не се лъжа — обади се Кенеди, — ето на хоризонта планините, за които ти говореше, Самуел.

— Да, те са — каза докторът, след като ги разгледа с далекогледа си. — Изглеждат много високи и трудно ще прелетим над тях.

— Не бихме ли могли да ги заобиколим?

— Не ми се вярва, Дик. Виж какво голямо пространство заемат — близо половината хоризонт!

— Те даже сякаш ни заобикалят — забеляза Джо. — Издигат се и отляво, и отдясно.

— Непременно трябва да прелетим над тях.

Тази много опасна стена сякаш приближаваше с изключителна бързина или по-право силният вятър носеше „Виктория“ към острите й върхове. Трябваше да се издигнат на всяка цена, за да не се блъснат в тях.

— Да излеем сандъка с вода — предложи Фергюсън. — Да запазим само толкова, колкото е необходимо за един ден.

— Готово! — обади се Джо.

— Издигна ли се балонът? — попита Кенеди.

— Слабо, около петдесет стъпки — отвърна докторът, който не изпускаше из очи барометъра. — Но това не е достатъчно.

И наистина високите върхове прииждаха към пътешествениците, сякаш връхлитаха върху тях. А те летяха ниско. Необходими бяха още повече от петстотин стъпки, за да се издигнат над тях. Изляха и водата за горелката. Запазиха само няколко пинти. Но и това не беше достатъчно.

— И все пак трябва да прелетим — заяви докторът;

— Да изхвърлим сандъците — предложи Кенеди. — Нали ги изпразнихме.

— Хвърляйте.

— Готово! — извика Джо. — Тежко е да изхвърляш така, парче по парче.

— А ти, Джо, да не вземеш да се пожертвуваш пак като оня ден? Каквото и да се случи, закълни ми се, че няма да ни напуснеш.

— Бъдете спокоен, господарю, ние няма да се напуснем.

„Виктория“ се беше издигнала още около двадесет разтега. Но планинският хребет продължаваше да господствува над нея. Той беше отвесен. Издигаше се още на повече от двеста стъпки над пътешествениците.

— След десет минути нашият кош ще се разбие о тия скали, ако не успеем да прелетим над тях — каза докторът.

— Какво да направя, господин Самуел? — попита Джо.

— Остави само пемикана, а изхвърли останалото месо, което тежи.

Балонът бе облекчен с още около петдесет ливри. Той се издигна доста нагоре. Но това нямаше значение, ако не излетеше над планинската верига. Положението беше страшно. „Виктория“ летеше с голяма бързина. Личеше, че ще се разбие на парчета. И наистина ударът щеше да бъде страхотен.

Докторът огледа коша. Той беше почти празен.

— Дик, ако се наложи, бъди готов да пожертвуваш оръжието си.

— Да пожертвувам оръжието си! — извика развълнуван ловецът.

— Приятелю, за да поискам това от тебе, значи е необходимо.

— Самуел! Самуел!

— Твоето оръжие, патроните и барутът могат да ни струват живота.

— Приближаваме — извика Джо. — Приближаваме!

Десет разтега! Планината се издигаше още десет разтега над „Виктория“. Джо грабна одеялата и ги изхвърли навън. Без да продума дума на Кенеди, той изхвърли също няколко торби с патрони и сачми.

Балонът се издигна. Той излетя над опасния връх и слънчевите лъчи осветиха горния му край. Но кошът продължаваше да се намира малко под канарите, о които неизбежно щеше да се разбие.

— Кенеди! Кенеди! — извика докторът. — Изхвърли оръжието си, иначе сме загубени.

— Чакайте, господин Дик! — извика Джо. — Чакайте?

Кенеди се обърна и го видя, че изчезна вън от коша.

— Джо! Джо! — викна той.

— Нещастният! — промълви докторът.

Планинският гребен на това място беше широк около двадесет стъпки, а от другата страна склонът леко се снишаваше. Кошът се издигна наравно с доста гладко възвишение. Той се плъзна по постеля от остри камъчета, които скърцаха под него.

— Минаваме! Минаваме! Преминахме! — извика глас, който накара сърцето на Фергюсън да трепне.

Неустрашимият момък се държеше с ръце за долния край на коша. Той тичаше пешком по билото, като облекчаваше така балона с цялата си тежест. Дори беше принуден здраво да го задържа, защото можеше да му отлети. Когато стигна на отвъдния склон и под него зина пропаст, Джо се издигна здраво на китките си, улови се за въжетата и се качи пак при другарите си.

— Проста работа — каза той.

— Добри ми Джо! Приятелю! — извика развълнуван докторът.

— О, не направих това заради вас, а зарад карабината на господин Дик! — отвърна Джо. — Задължен му бях след случая с арабина! Обичам да плащам дълговете си и сега се разплатихме — добави той, като подаде на ловеца любимото му оръжие. — Щеше да ми бъде много мъчно, ако се бяхте разделили с нея.

Кенеди му стисна здраво ръката, без да може да продума нито дума. „Виктория“ трябваше вече само да се спуска. Това й беше лесно. Скоро тя се намираше пак на двеста стъпки над земята, и беше в равновесие. Повърхността изглеждаше неравна. Имаше много възвишения, които беше трудно да се избягнат през нощта с балон, който не можеше вече да се управлява. Свечеряваше се бързо и въпреки нежеланието си докторът беше принуден да спре.

— Ще потърсим благоприятно място, за да слезем — каза той.

— Ха! Реши ли се най-сетне! — обади се Кенеди.

— Да, обмислях дълго един план, който ще изпълним — сега е едва шест часа вечерта и ще имаме време. Хвърли котвите, Джо.

Джо се подчини и двете котви увиснаха под коша.

— Виждам грамадни гори — каза докторът. — Ще летим над върховете им и ще се закачим за някое дърво. За нищо на света не бих се съгласил да пренощуваме на земята.

— Ще можем ли да слезем? — попита Кенеди.

— Защо е необходимо? Повтарям ви, че е опасно да се разделяме. Освен това ще искам вашата помощ за една трудна работа.

„Виктория“ докосваше върха на безкрайните гори и скоро се спря изведнъж. Котвите се бяха закачили. Вечерта вятърът стихна и тя висеше почти неподвижна над огромно поле от зеленина, образувано от върховете на гора от сикомори.