Жул Верн
Пет седмици в балон (11)

Единадесета глава

Постоянно благоприятният вятър ускори хода на „Решителний“ към местоназначението му.

Най-после се появи градът Занзибар, разположен на острова със същото име, и на 15 април в единадесет часа сутринта корабът хвърли котва в пристанището.

Островът е отделен от африканския бряг само с един проток, най-голямата ширина на който не надхвърля тридесет мили^[1].

Още с пристигането на „Решителний“ на борда се появи английският консул в Занзибар, за да предложи услугите си на доктора, за чиито проекти европейските вестници го бяха осведомявали цял месец. Но до този миг той влизаше в многобройната редица на невярващите.

— Аз се съмнявах — каза той, като подаваше ръка на Самуел Фергюсън, — но сега вече не се съмнявам.

Той покани в собствения си дом доктора, Дик Кенеди и славния Джо, разбира се.

Благодарение на него докторът се запозна с различните писма, които той бе получил от капитан Спик. Капитанът и неговите спътници били измъчвани ужасно от глад и от лошото време, преди да стигнат до страната Угого. Те напредвали със страшна мъка и не вярвали, че ще могат да съобщят скоро нещо за себе си.

— Ето опасности и лишения, които ние ще съумеем да избегнем — заяви докторът.

Вещите на тримата пътешественици бяха пренесени в дома на консула. Готвеха се да свалят балона на занзибарския бряг. Край сигналната мачта имаше удобно място до голяма постройка, която щеше да го пази от източните ветрове. Тази грамадна кула, прилична на изправена на основата си бъчва, служеше за укрепление и на площадката й дежуреха въоръжени с копия белучи — някаква стража от кресливи безделници.

Но при разтоварването на аеростата консулът бе предупреден, че местното население ще се противопостави със сила. Няма нищо по-сляпо от фанатичните страсти. Вестта, че е пристигнал християнин, който ще литне във въздуха, бе посрещната с негодувание. Негрите, по-разтревожени от арабите, виждаха в тоя полет враждебни помисли срещу религията им. Въобразяваха си, че той е насочен срещу слънцето и луната. А африканските племена боготворят тия две светила. И решиха да се противопоставят на богохулната експедиция.

Уведомен за тези приготовления, консулът ги обсъди с доктор Фергюсън и с капитан Пенет. Капитанът не искаше да отстъпи пред заплахите. Но приятелят му го разколеба.

— Ние в края на краищата положително ще се наложим — каза му той. — Дори самият гарнизон на имама ще ни помогне, ако стане нужда. Но, драги ми капитане, нещастието идва бързо. Само един злонамерен удар може да причини на балона непоправима повреда и нашето пътешествие ще се провали завинаги. И тъй, трябва да действуваме много предпазливо.

— Но какво да се прави? Ако слезем на африканския бряг, ще срещнем същите трудности! Какво да се прави?

— Няма нищо по-просто от това — отвърна консулът. — Вижте ония острови, разположени отвъд пристанището. Свалете аеростата на някой от тях, обкръжете се с кордон от моряци и няма да ви грози никаква опасност.

— Отлично — съгласи се докторът. — и ще можем спокойно да довършим приготовленията си.

Капитанът се съгласи с тоя съвет. „Решителний“ се приближи до остров Кумбени. На 16 април сутринта балонът бе прибран на безопасно място сред една полянка между големите дървета, с които бе осеяна местността.

Изправиха две мачти, високи осемдесет стъпки, и ги забиха на същото разстояние една от друга. Благодарение на два скрипеца, поставени на върховете им, аеростатът бе издигнат с помощта на напречно въже. Тогава беше съвсем празен. Вътрешният балон беше вързан за върха на външния балон така, че да бъде издигнат като него.

Към долния край на всеки балон бяха закрепени двете тръби за вкарване на водорода.

Денят на 17 мина в нагласяване на апарата за получаване на водорода. Той се състоеше от тридесет бурета, в които водата се разлагаше с помощта на старо желязо и сярна киселина, поставени в голямо количество вода. Водородът отиваше в средното голямо буре, като се пречистваше, докато стигне дотам, а след това минаваше в двата аеростата през отводните тръби. По този начин всеки балон се изпълваше със строго определено количество газ. За това бяха необходими хиляда осемстотин шестдесет и шест галона^[2] сярна киселина, шестнадесет хиляди и петдесет ливри желязо^[3] и деветстотин шестдесет и шест галона вода^[4].

Тази работа започна следващата нощ към три часа сутринта — и трая близо осем часа. На другия ден аеростатът, покрит с мрежата си, се люшкаше грациозно над коша, придържан от много торби с пръст. Апаратът за разширяване на газа бе качен много грижливо, а тръбите, които излизаха от аеростата, бяха притъкмени към цилиндричната кутия.

Котвите, въжетата, уредите, походните одеяла, палатката, храната, оръжието заеха определеното им в коша място. С вода се бяха запасили в Занзибар. Двестате ливри баласт бяха разпределени в петдесет торбички, поставени в дъното на коша, но така, че да бъдат под ръка.

Тези приготовления завършиха към пет часа вечерта. Стражата бдеше непрестанно около острова, а лодките на „Решителний“ браздяха протока.

Негрите продължаваха да проявяват своя гняв с викове, кривене и кълчене. Магьосниците обикаляха разгневените тълпи и раздухваха техния гняв. Някои от най-разпалените се опитаха да доплуват до острова, но лесно ги прогониха. Към шест часа прощална вечеря събра пътешествениците на масата на капитана и на офицерите му. Кенеди, когото вече никой не питаше за нищо, мърмореше съвсем тихичко неразбираеми думи. Той не изпускаше из очи доктор Фергюсън. Вечерята всъщност беше тъжна. Настъпваше решителният миг и навяваше на всички мъчителни мисли. Ще се видят ли някога пак сред другарите си, седнали край домашното огнище? Ако не можеха да се придвижат, какво ли щеше да стане с тях сред тия жестоки племена, в тия незнайни страни, сред безкрайните пустини?

Тия мисли, смътни дотогава и на които не обръщаха особено внимание, сега измъчваха разпаленото им въображение. Доктор Фергюсън, винаги студен и равнодушен, говори за някои и други неща. Но напразно се мъчеше да разсее заразяващата тъга. Не успя.

Тъй като се бояха от някои изстъпления срещу доктора и неговите спътници, и тримата спаха на борда на „Решителний“. В шест часа сутринта напуснаха каютата си и отидоха на остров Кумбени.

Балонът се полюшваше леко на източния вятър. Двадесет моряка замениха торбите с пръст, които го придържаха. Капитан Пенет и неговите офицери присъствуваха на тържественото отлитане.

В този миг Кенеди пристъпи право към доктора, хвана му ръката и каза:

— Окончателно ли си решил да тръгнеш, Самуел?

— Да, окончателно, драги ми Дик.

— Направих ли всичко, което зависеше от мене, за да предотвратя това пътешествие?

— Всичко.

— Тогава съвестта ми е спокойна в това отношение и ще те придружа.

— Уверен бях в това — отвърна развълнуван докторът.

Настъпи часът на раздялата. Капитанът и офицерите му целунаха горещо неустрашимите си приятели, без да забравят добрия Джо, който беше горд и радостен. Всеки от присъствуващите искаше да стисне ръката на доктор Фергюсън.

В девет часа тримата спътници заеха място в коша. Докторът запали своята горелка и засили пламъка така, че да развие бързо голяма топлина. Балонът, който се държеше на земята в пълно равновесие, след няколко минути започна да се издига. Моряците трябваше да поотпуснат въжетата, които го придържаха. Кошът се издигна на двадесетина стъпки.

— Приятели мои — извика докторът прав между двамата си спътници, като свали шапка, — да дадем на нашия въздушен кораб име, което да му донесе щастие! Да го наречем „Виктория“.

Екна гръмко ура:

— Да живее кралицата! Да живее Англия!

В тоя миг подемната сила на аеростата страхотно растеше. Фергюсън, Кенеди и Джо изпратиха прощален поздрав на приятелите си.

— Пускайте! — извика докторът.

И „Виктория“ бързо се издигна във въздуха, докато четирите топа на „Решителний“ гърмяха в нейна чест.