Жул Верн
Пет седмици в балон (29)

Двадесет и девета глава

От самото излитане пътешествениците се движеха с голяма бързина. Те чакаха с нетърпение да напуснат пустинята, където едва не загинаха. Към девет и четвърт сутринта съгледаха оскъдна растителност — треви се люшкаха върху пясъчното море и възвестяваха като на Христофор Колумб, че наблизо има земя. Зелени стръкчета се подаваха плахо между камъните, които скоро щяха да станат пак канари в тоя океан.

Ниски възвишения се разстилаха вълнообразно на хоризонта. Очертанията им, забулени от мъглата, се открояваха смътно. Еднообразието изчезваше.

Докторът приветствуваше с радост тая нова област и като моряк на вахта беше готов да извика: „Земя! Земя!“

След един час континентът се разстилаше под очите му, още див на вид, но не така равен, не така гол. Няколко дървета се открояваха на сивото небе.

— Та ние сме вече в цивилизована страна, нали? — запита ловецът.

— Цивилизована ли, господин Дик? Ами! Не се виждат още никакви жители.

— Скоро ще ги видим — отговори Фергюсън — при бързината, с която летим!

— Още ли сме в страната на негрите, господин Самуел?

— Още, Джо, и ще летим над нея, докато стигнем страната на арабите.

— На арабите ли, господарю, на истинските араби, с камили?

— Не, без камили. Тия животни са редки, за да не кажа, че са непознати в тези области. Трябва да отидем няколко градуса по̀ на север, за да ги срещнем.

Под очите им се простираше средно по големина езеро, заобиколено с възвишения, които още не можеха да се нарекат планини. Там лъкатушеха много плодородни долини с непроходими гъсталаци от най-различни дървета. Над тях се издигаше елаисът с дългите си по петнадесет стъпки листа върху стебло, покрито с остри бодли. Подухващият вятър подемаше нежния пух на листата на бомбаксовите дървета. Панданусът, този „кенда“ на арабите, пръскаше силно ухание чак до въздушния пласт, където летеше „Виктория“.

Пъпешовите дървета с палмообразните си листа, суданският орех, баобабът и бананите допълваха буйната растителност на междутропическите области.

— Чудна страна — забеляза докторът.

— Ето животните — обади се Джо. — Хората не са далеч.

— Ах, какви прекрасни слонове! — възкликна Кенеди. — Няма ли някаква възможност да изляза малко на лов?

— Как да се спрем при тоя силен вятър, драги ми Дик? Не, изпитай малко танталови мъки! По-късно ще си възвърнеш загубеното.

И наистина, имаше с какво да се възбуди въображението на един ловец. Сърцето на Дик подскачаше в гърдите му и пръстите му се свиваха върху приклада на карабината.

Фауната на тази област не отстъпваше на растителността. Дивите бикове се търкаляха в гъстата трева, в която потъваха цели. Сиви, черни и жълти слонове, най-едри на ръст, минаваха като вихър сред горите, чупеха, гризяха, унищожаваха, опустошаваха всичко по пътя си. По гористите склонове на хълмовете се стичаха водопади и реки, които се спускаха на север. Там се къпеха много шумно хипопотами, а рибовидни ламантини^[1], дълги дванадесет стъпки, се търкаляха по бреговете им, извърнали нагоре кръглото си виме, напращяло от мляко.

Рядка менажерия в чуден цветарник, където безброй птици с хиляди цветови блестяха сред дървообразните растения.

По пищната природа докторът позна, че се намират над чудното царство Адамова.

— Навлизаме в съвременните открития — каза той. — Аз тръгвам по прекъснатата следа на пътешествениците. Това е щастлива случайност, приятели. Ще можем да свържем изследванията на капитаните Бъртон и Спик с проучванията на доктор Барт. Напуснахме англичаните, за да се срещнем с един хамбургски гражданин, и скоро ще приближим крайната точка, до която е стигнал този неустрашим учен.

— Струва ми се — забеляза Кенеди, — че между тия две проучвания има грамадно разстояние, ако се съди по пътя, който изминахме ние.

— Лесно е да се изчисли. Вземи картата и виж на каква дължина е южният край на езерото Укереуе, достигнато от Спик.

— Намира се приблизително на тридесет и седмия градус.

— А градът Йола, над който ще прелетим тая вечер и докъдето е стигнал Барт, къде се намира?

— Приблизително на дванадесетия градус дължина.

— Това прави двадесет и пет градуса. По шестдесет мили на градус — хиляда и петстотин мили^[2].

— Хубава разходка — добави Джо — за хора, които вървят пеш.

— И това ще стане. Ливингстон и Мофат продължават да навлизат във вътрешността. Езерото Ниаса, което са открили, не е много далеч от езерото Танганайка, открито от Бъртон. Преди да свърши нашият век, тия грамадни области положително ще бъдат изследвани. Но — добави докторът, като погледна компаса си — съжалявам, че вятърът ни носи толкова на запад. Бих искал да литнем на север.

След дванадесет часа пътуване „Виктория“ стигна границите на Нигриция^[3]. Първите жители на тази област, чергарите-араби от племето Шуа, пасяха стадата си. Грамадните върхове на планините Атлантика се издигаха над хоризонта — планини, на които още никой европейски крак не е стъпил и чиято височина се предполага, че е около хиляда и триста разтега. По западния им склон се спускат към океана всички води от тая част на Африка. Това са местните Лунни планини. Най-после една истинска река се появи пред очите на пътешествениците и по грамадните селища край бреговете й докторът позна, че това е Бенуе, един от големите притоци на Нигер, този, когото туземците наричат „Извор на водите“.

Много роби работеха в нивята — отглеждаха метла, вид просо, което беше главната им храна. С най-глупава изненада следяха минаването на „Виктория“, която летеше като метеор. Вечерта тя спря на четиридесет мили от Йола и пред нея, но далече се издигаха двата остри върха на планината Мендиф.

Докторът нареди да хвърлят котвите и те се закачиха за върха на високо дърво. Но много силен вятър люлееше „Виктория“ така, че тя лягаше почти водоравно и понякога положението на коша ставаше извънредно опасно. Фергюсън не мигна цялата нощ. Неведнъж бе готов да пререже котвеното въже и да избяга от стихията. Най-после бурята стихна, и люшканията на аеростата не бяха вече никак опасни.

На другия ден вятърът бе по-умерен, но отдалечаваше пътешествениците от града Йола — наново построен от фуланите, той будеше любопитството на Фергюсън. Все пак трябваше да се примири с полета на север и дори малко на изток.

Кенеди предложи да спрат за малко в тая благоприятна за лов страна. Джо твърдеше, че се чувствувала нужда за прясно месо. Но дивите нрави в тоя край, враждебното отношение на населението, няколкото пушечни изстрела, отправени към „Виктория“, накараха доктора да продължи пътя си. Летяха над област, място на сеч и пожари, където се водеха непрестанно войни, в които султаните залагаха царствата си сред най-свирепи кръвопролития.

Много и гъсто населени села, с дълги колиби, се простираха между големите пасбища, чиято буйна трева бе осеяна с виолетови цветчета. Колибите, прилични на грамадни кошери, се гушеха зад бодливи плетове.

Въпреки усилията на доктора балонът летеше право на североизток, към планината Мендиф, която се губеше сред облаците. Високите върхове на тия планини разделят басейна на Нигер от басейна на езерото Чад.

В три часа „Виктория“ се намираше срещу планината Мендиф. Не можеха да я избягнат и трябваше да прелетят над нея. С помощта на температурата, която увеличи на сто и осемдесет градуса^[4], докторът даде на балона нова подемна сила от около хиляда и шестстотин ливри. Той се издигна на повече от осем хиляди стъпки. Това беше най-голямата височина, която бяха достигали през пътешествието, и стана толкова студено, че докторът и другарите му трябваше да се завият с одеялата.

Фергюсън побърза да се спусне надолу, тъй като ризата на аеростата се беше издула до спукване. Но все пак намери време да установи вулканическия произход на планината, чиито угаснали кратери са вече само дълбоки бездни. От грамадните купища курешки склоновете на Мендиф приличаха на варовити скали — там имаше с какво да се наторят земите на цялото Обединено кралство.

В пет часа „Виктория“, защитена от южните ветрове, летеше леко край планинските склонове и се спря в широка поляна, далеч от каквото и да било жилище. Щом докосна земята, взеха всички мерки да я закрепят здраво и Кенеди с пушка в ръка се спусна в наклонената долина — скоро се върна с половин дузина диви патици и с някакъв бекасин, който Джо сготви много умело. Вечерята бе приятна и нощта мина в дълбок сън.