Жул Верн
Пет седмици в балон (35)

Тридесет и пета глава

Какво беше станало с Джо, докато господарят му го търсеше напразно? След като се хвърли в езерото, първата му работа, когато изплува на повърхността, беше да дигне очи нагоре. „Виктория“, вече много високо над езерото, продължаваше да се издига бързо, ставаше все по-малка и по-малка, скоро бе грабната от някакво бързо течение и изчезна на север. Неговият господар, приятелите му бяха спасени.

„Добре, че ми дойде на ум да се хвърля в Чад — каза си той. — Тая мисъл щеше да мине и през ума на господин Кенеди и той положително щеше да постъпи като мене, защото е напълно естествено един човек да се пожертвува заради двама други. Това е математически вярно!“

Като се успокои в това отношение, Джо започна да мисли за себе си. Той се намираше сред огромно езеро, заобиколен от неизвестни и навярно свирепи племена. Още една причина да се спаси, като разчита само на себе си. С това се свърши страхът му.

Преди нападението на хищните птици, които според него се бяха държали като същински брадати орли, той беше съгледал на хоризонта някакъв остров. Реши да се отправи към него и вложи цялото си умение в областта на плавателното изкуство, след като се освободи от ония дрехи, които най-много му пречеха. Разходката от пет-шест мили не го смущаваше особено. И докато се намираше сред езерото, едничката му мисъл беше да плува здраво и направо.

След час и половина разстоянието между него и острова, доста намаля.

Но колкото повече се приближаваше към сушата, една мисъл, в началото бегла, а после упорита, овладя неговия ум. Той знаеше, че край бреговете на езерото има много алигатори, а му беше известно колко ненаситни са тия животни.

Колкото и да беше привикнал да смята всичко на тоя свят за естествено, славният момък бе обзет от непреодолимо вълнение. Боеше се, че бялото месо може да е по вкуса на крокодилите и се приближаваше крайно предпазливо, като се взираше непрестанно. Намираше се вече само на стотина разтега от брега, засенчен със зелени дървета, когато го лъхна струя въздух с остра миризма на мускус.

„Хм! — каза си той. — Ето това, от което се опасявах? Кайманът е наблизо!“

И се гмурна бързо, но не достатъчно бързо, защото докосна някакво люспесто тяло, чиято кожа го одраска. Реши, че е загубен, и заплува с отчаяна бързина. Излезе на повърхността, пое въздух и пак се гмурна. Прекара четвърт час в неописуем страх, който цялата му философия не можа да преодолее, и му се струваше, че чува зад себе си тракането на грамадна челюст, готова да го захапе. Плуваше, колкото се може по-тихо под водата, когато усети, че някой го сграбчва за ръката, а после през кръста.

Бедният Джо! Последната му мисъл бе отправена към господаря му и той започна да се бори отчаяно, когато усети, че го теглят не към дъното на езерото, както правят обикновено крокодилите, за да изядат плячката си, а към самата водна повърхност. Едва успя да си поеме дъх и да отвори очи, и видя, че се намира между двама негри, черни като абанос. Африканците го държаха здраво и издаваха странни викове.

— Виж ти! — не можа да се сдържи и извика Джо. — Негри вместо каймани! Ей богу, предпочитам ги пред крокодилите! Но тези юнаци как смеят да се къпят в тия места?

Джо не знаеше, че жителите на островите по Чад, както много други негри, се гмуркат безнаказано във водите, задръстени от крокодили, без да им обръщат внимание. Земноводните в това езеро са известни, и то много заслужено, като безобидни гущери.

Но Джо не беше ли избягнал една опасност, за да попадне в друга? Той остави събитията да покажат това и понеже не можеше да постъпи другояче, остави да го изведат на брега, без да прояви никакъв страх.

„Явно, че тия хора са видели как «Виктория» лети над водите на езерото като въздушно чудовище — каза си той. — Те са били далечни свидетели на моето падане и не могат да не се отнасят с уважение към човек, паднал от небето! Няма да им се бъркам!“

Така си мислеше Джо, когато стъпи на земята сред виеща тълпа от мъже и жени, различни по възраст, но еднакви на цвят. Намираше се сред племе бидиомахи с чудно черен цвят. Дори нямаше защо да се черви зарад небрежното си облекло. Беше „съблечен“ по последната мода в тоя край.

Но преди да разбере какво става с него, видя, че е предмет на боготворене. Това го успокои, макар че си спомни случая в Казех.

„Предчувствувам, че пак ще стана някакъв бог, някакъв Син на Луната! По-добре тоя занаят, когато нямаш друг избор. Важното е да се печели време. Ако «Виктория» мине пак, ще използувам новото си положение, за да дам възможност на моите поклонници да видят едно чудотворно възнесение.“

Докато Джо размишляваше така, тълпата около него се сгъстяваше. Тя се простираше на земята, викаше, пипаше го, отнасяше се като към свой. Но поне й дойде на ум да го нагости богато с кисело мляко и очукан ориз с мед. Добрият момък се беше примирил с всичко — той направи една от най-богатите закуски през живота си и даде на своя народ възвишена представа за начина, по който се хранят боговете при тържествени случаи.

Когато мръкна, местните магьосници го хванаха почтително под ръка и го въведоха в нещо като колиба, заобиколена с талисмани. Преди да влезе вътре, Джо хвърли доста тревожен поглед върху купчините кости, които се издигаха около това светилище. Но той имаше достатъчно време да размисля за своето положение, когато го затвориха в колибата му.

Вечерта и дълго през нощта той чуваше празнични песни, биене на нещо като тъпан и дрънкане на железа — много приятен шум за африканските уши. Съпровождаха ги хорове от виещи гласове и около свещената колиба се извиваха безконечни танци, изпълнени с кълчения и кривения.

Джо чуваше оглушителния шум, който проникваше през стените от кал и тръстика на колибата. Може би при друг случай би изпитал голямо удоволствие от това странно тържество. Но скоро започна да го измъчва много неприятна мисъл. Колкото и да вземаше нещата откъм добрата им страна, намираше за глупаво и дори тъжно, че е изпаднал в тоя див край, сред такива племена. Малко от пътешествениците, които са се осмелили да проникнат в тия местности, са се върнали в родината си. После можеше ли да има доверие на поклонението, с което бе окръжен? Той имаше достатъчно основания да вярва в суетата на земното величие! Питаше се дали в тая страна обожателите не изяждат в края на краищата обожавания! Въпреки тези изгледи след няколко часа размишление умората взе връх над черните му мисли и Джо заспа дълбоко — навярно би спал така до сутринта, ако неочаквана влага не го събуди.

Скоро влагата се превърна във вода, а водата стана толкова много, че заля Джо до кръста.

— Какво ли е това? — зачуди се той. — Наводнение! Порой! Или някакво ново изтезание на тези негри! Дявол да го вземе! Няма да я чакам да ми стигне до шията!

И при тези думи той издъни с рамо стената и се намери — къде? Сред езерото! Нямаше вече остров! Потънал беше през нощта! На негово място се разстилаше необятният Чад.

— Неприятна страна за собствениците! — рече си Джо и продължи да упражнява усилено плавателните си способности.

Едно доста често явление на езерото Чад спаси славния момък. Много острови, наглед здрави като канара, са изчезвали така и често крайбрежното население е трябвало да прибира нещастниците, спасили се от тия страхотни бедствия.

Джо не знаеше тази особеност, но не пропусна да се възползува от нея. Той съгледа една плаваща лодка и бързо я догони. Тя беше някакъв грубо издълбан дънер. За щастие в нея имаше чифт гребла и Джо използува едно доста бързо течение, което го понесе.

— Да се оправим — каза той. — Полярната звезда изпълнява почтено своята служба и сочи на всички пътя към север, тя ще помогне и на мене.

Той установи със задоволство, че течението го носи към северния бряг на Чад, и се остави на него. Към два часа сутринта стъпи на един нос с бодлива тръстика, която изглеждаше доста неприятна дори за философите. Но едно дърво растеше там, сякаш нарочно, за да го приюти между клоните си. Джо се изкатери на него за по-голяма безопасност и дочака там, унесен в дрямка, първите слънчеви лъчи.

Съмна изведнъж, както във всички екваториални страни, и Джо хвърли поглед върху дървото, което го беше приютило през нощта. Неочаквана гледка го ужаси. Клоните на дървото бяха буквално покрити със змии и хамелеони. Листата не се виждаха под оплетените им тела Сякаш някакъв нов род дърво, което раждаше влечуги. При първите слънчеви лъчи всичко пълзеше и се виеше. Джо изпита страшен ужас, примесен с отвращение, и скочи на земята сред съсканията на влечугите.

— Ето нещо, което никой не би искал да повярва! — каза той.

След това, което видя, Джо реши да бъде по-предпазлив за в бъдеще и като се оправи по слънцето, тръгна на североизток. Той избягваше най-старателно къщурки, колиби, хижи и пещери, с една дума всичко, където можеше да се приюти човек.

Колко пъти поглежда нагоре! Надяваше се да види „Виктория“ и макар че напразно я търси през целия ден, докато ходеше, това не намали доверието му в неговия господар. Трябваше му много голяма душевна сила, за да приеме така философски положението си. Към умората се прибави и гладът, защото корените, сърцевината на дръвчета като меле или плодове на палмата дум не подкрепят човека, а по негова преценка, той беше навлязъл около тридесет мили на запад. Тялото му на много места беше издраскано от хилядите бодли по езерната тръстика, по акациите и мимозите, а разкървавените му крака го боляха много, когато стъпваше. Но в края на краищата той устоя на болките и вечерта реши да пренощува на брега на Чад. Изпохапаха го милиарди насекоми — мухи, комари, мравки, дълги половин пръст, покриваха там буквално земята. След два часа върху Джо не остана и помен от малкото дрехи, които го покриваха — насекомите бяха изяли всичко! Страхотна нощ, през която умореният пътешественик не спа и един час! През това време глиганите, дивите биволи, ажубът — доста опасен вид ламантин, върлуваха в храсталаците и под езерните води. Ревът на хищните зверове ехтеше в мрака. Джо не посмя да мръдне. Търпението и спокойствието му едва издържаха това изпитание.

Най-после съмна. Джо скочи веднага. Представете си какво отвращение изпита, като видя мръсното животно, с което бе прекарал нощта! Жаба! Но жаба, широка пет пръста, грозно, гадно животно, което му се пулеше с големите си кръгли очи. Джо усети, че му се повдига, но въпреки отвращението си намери сили, изтича бързо и се гмурна в езерото. Къпането поуспокои сърбежа, който го измъчваше, и след като сдъвка няколко листа, отново продължи пътя си с постоянство и с упоритост, които сам не съзнаваше. Не чувствуваше вече какво върши, но усещаше в себе си сила, по-могъща от отчаянието.

А го измъчваше страшен глад. Стомахът му, не така примирен като него, се обаждаше. Принуден бе да се пристегне здраво с една лиана. За щастие можеше да утолява на всяка крачка жаждата си и като си спомнеше за страданията в пустинята, се чувствуваше сравнително щастлив, че не се измъчва от липсата на толкова необходимата вода.

„Къде ли може да бъде «Виктория»? — питаше се той. — Вятърът е северен! Трябваше да се върне над езерото. Навярно господин Самуел е трябвало да нагласи наново равновесието й. Но за това е бил достатъчен вчерашният ден. Не е възможно днес… Ще постъпя така, като че ли няма да я видя никога вече. В края на краищата, ако успея да се добера до някой от големите градове край езерото, ще изпадна в положението на пътешествениците, за които ни говореше моят господар. Защо да не се избавя като тях? Някои са се прибрали в родината си, дявол да го вземе!… Хайде! Смелост!“

Както разговаряше, така и продължаваше да върви, неустрашимият Джо попадна сред самата гора, край тълпа диваци. Спря се навреме и не го видяха. Негрите мажеха стрелите си с отровен сок от млечок — важно занимание за местните племена, което става с обредна тържественост. Джо, неподвижен, притаил дъх, се гушеше в един гъсталак. Той дигна очи и съгледа през листака „Виктория“, да, „Виктория“, която летеше към езерото само на стотина крачки над него! Невъзможно беше да се покаже!

Сълза блесна в очите му, но не сълза на отчаяние, а на признателност: господарят му го търсеше! Господарят му не го беше изоставил! Трябваше да чака черните да си тръгнат. Тогава напусна убежището си и изтича на брега на Чад. Но в тоя миг „Виктория“ изчезна далеч на небето. Джо реши да я чака: тя положително щеше да се върне! Върна се наистина, но по̀ на изток — Джо тича, маха с ръце, вика… Напразно! Силен вятър отнасяше балона с непреодолима скорост!

За първи път силата, надеждата напуснаха нещастника. Той видя, че е загубен. Реши, че господарят му е заминал завинаги. Не се осмеляваше вече да мисли, не искаше вече да разсъждава. Вървя през целия ден и част от нощта като луд, с окървавени нозе и наболяло тяло. Тътреше се ту на колене, ту на ръце. Виждаше, че наближава времето, когато силите му ще го напуснат и ще трябва да умре.

Като вървеше така, най-после стигна пред едно блато — по-право пред нещо, което скоро узна, че е блато, тъй като беше мръкнало преди няколко часа. Изведнъж се строполи в лепкава кал. Въпреки усилията си, въпреки отчаяната борба той усети, че затъва малко по малко в тинестата почва. След няколко минути потъна до кръста.

— Ето смъртта! — каза си той. — И каква смърт!…

И започна да се бори отчаяно. Но усилията не му помагаха, а го заравяха по-дълбоко в гроба, който нещастникът сам си копаеше. Нямаше нито едно парче дърво, което да го спре, нито една тръстика, за която да се залови! Разбра, че е свършено с него!… И затвори очи.

— Господарю! Господарю! Помощ!… — извика той.

И този отчаян, самотен, сподавен вече вик заглъхна в мрака.