Жул Верн
Пет седмици в балон (20)

Двадесета глава

Вятърът ставаше силен и непостоянен. „Виктория“ се люшкаше здравата във въздуха. Подхвърляна ту на север, ту на юг, тя не можеше да срещне постоянно течение.

— Движим се доста бързо, без да напредваме много — каза Кенеди, като забеляза честите трептения на магнитната стрелка.

— „Виктория“ лети със скорост най-малко тридесет левги в час — заяви Самуел Фергюсън. — Наведете се и вижте как бързо изчезва полето под краката ни. Гледайте! Тая гора сякаш връхлита срещу нас!

— Гората се превърна вече в полянка — отвърна ловецът.

— А полянката в село — обади се малко по-късно Джо. — Ето доста смаяни негърски лица.

— Това е напълно естествено — отвърна докторът. — При първата поява на балоните френските селяни са стреляли по тях, като ги вземали за въздушни чудовища, тъй че позволено е на един судански негър да кокори очи.

— Ей богу! — възкликна Джо, когато „Виктория“ летеше над едно селище на стотина стъпки от земята. — Ще им хвърля едно празно шише с ваше разрешение, господарю. Ако стигне здраво и невредимо, те ще го боготворят! Ако се счупи, ще си направят талисмани от парчетата му!

При тези думи той хвърли едно шише, което се разби на хиляди парчета, а туземците хукнаха със силни викове към кръглите си колиби.

В този миг трябваше да издигнат „Виктория“, за да прелети над някаква гора с дървета, високи над триста стъпки — вид вековни смокини.

Гората отстъпи място на голям брой колиби, разположени в кръг около един площад. В средата растеше едно едничко дърво и Джо извика, като го видя:

— Ей богу! Ако на това дърво растат от четири хиляди години такива цветя, няма да го поздравя за това.

И показа гигантска сикомора, чийто дънер бе цял затрупан с човешки кости. Цветята, за които говореше Джо, бяха наскоро отсечени глави, набучени на кинжали, забити в кората му.

— Бойното дърво на людоедите! — заяви докторът. — Индианците одират кожата на черепа, а африканците отсичат цялата глава.

— Въпрос на вкус — рече Джо.

Но селото с кървави глави вече изчезваше на хоризонта. По-далеч се откриваше друга, не по-малко отвратителна гледка. Полуизядени трупове, разпадащи се на прах скелети, пръснати тук-таме човешки ръце и крака бяха оставени плячка на хиените и чакалите.

— Това навярно са труповете на престъпниците — също така правят в Абисиния: подхвърлят ги на хищните зверове, които ги изяждат спокойно, след като им прегризат гърлото.

Джо с острия си поглед, с който си служеше така добре, съгледа няколко ята хищни птици, които се виеха на хоризонта.

— Това са орли — извика Кенеди, след като ги разгледа с далекогледа си. — Прекрасни птици, които летят също така бързо като нас.

— Небето да ни пази от тях! — промълви докторът. — Те са по-страшни за нас от хищните зверове и от дивите племена.

— Ами! — обади се ловецът. — Ще ги прогоним с изстрели.

— Предпочитам да не прибягваме до твоето умение, драги ми Дик: тафтата на нашия балон няма да издържи на техните клюнове. За щастие аз мисля, че балонът ни по-скоро ще уплаши, а няма да привлече тия страшни птици.

Беше обед. От известно време „Виктория“ летеше по-бавно. Земята минаваше под нея — не бягаше вече.

Изведнъж викове и свиркания долетяха до ушите на пътешествениците. Те се наведоха и видяха в една открита равнина потресаваща гледка.

Две воюващи племена се биеха ожесточено и облаци стрели летяха във въздуха. Воините, жадни да се избият един друг, не забелязаха появата на „Виктория“. Бяха около триста, преплетени в невъобразима схватка. Повечето от тях, обагрени от кръвта на ранените, в която се валяха, представляваха отвратителна гледка.

При появата на аеростата битката за миг спря. Боят се усили. Няколко стрели полетяха към коша и една мина толкова близо, че Джо я улови.

— Да се издигнем извън обсега на стрелите! — извика доктор Фергюсън. — Внимание! Трябва да бъдем разумни.

Сечта продължаваше от едната и от другата страна с брадви и с копия. Щом един неприятел паднеше на земята, противникът му бързо му отрязваше главата. Жените, които вземаха участие в тая безразборна сеч, прибираха кървавите глави и ги трупаха от двете страни на бойното поле. Те често се биеха за тези отвратителни трофеи.

— Ужасна картина! — извика Кенеди с дълбока погнуса.

— Мръсни душици! — обади се Джо. — Но ако имаха униформа, те щяха да бъдат като всички войници по света.

— Страшно ми се иска да се намеся в битката — заяви ловецът, като размаха карабината си.

— Не! — спря го бързо докторът. — Да не се месим там, където не ни е работа! Знаеш ли кой има право и кой не, за да играеш ролята на провидение? Да бягаме по-бързо от това отвратително място. Ако великите пълководци биха имали възможност да погледнат от такава височина театъра на своите подвизи, биха загубили може би влечението си към кръв и завоевания!

Вождът на едно от тия диви племена се отличаваше с атлетическия си ръст и с херкулесовската си сила. С едната ръка той забиваше копието си в гъстите редици на своите врагове, а с другата правеше грамадни пробиви с брадвата си в тях. Изведнъж той захвърли далеч окървавеното си копие, втурна се към един ранен, отсече само с един замах ръката му, грабна я и заби лакомо зъби в нея.

— Ах! — извика Кенеди. — Отвратително животно! Не мога да търпя повече!

И воинът, улучен с куршум в челото, падна по гръб. Когато се строполи, воините му се вцепениха. Тая свръхестествена смърт ги уплаши, като в същото време въодушеви противниците им и в миг половината бойци напуснаха полесражението.

— Да потърсим по-високо течение, което да ни отнесе — каза докторът. — Тая гледка ме отврати.

Но той не можа да отлети толкова бързо и видя как племето-победител се втурва към мъртвите и ранените, оспорва си топлото още месо и лакомо го яде.

— Пфу! — рече Джо. — Гадна работа!

„Виктория“ се издуваше и се издигаше. Воят на настървената орда я преследва още няколко мига. Но най-после, понесена на юг, тя се отдалечи от тая картина на сеч и людоедство.

Разстилаха се разнообразни възвишения и много реки, които течаха към изток. Те се вливаха навярно в ония притоци на езерото Ну или в реката Газелите, за които господин Гийом Льожан е дал толкова любопитни описания.

Когато мръкна, „Виктория“ хвърли котва на 27" дължина и 4°20’ северна ширина, след като бе изминала сто и петдесет мили.